Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIII
През нощта на 6-и срещу 7-и октомври почна придвижването на заминаващите французи: трошаха се кухни и бараки, товареха се каруци и вървяха войски и обози.
В седем часа сутринта френският конвой, в походна униформа, с кивери, пушки, раници и грамадни чували, стоеше пред бараките и френска оживена реч, изпъстрена с ругатни, кънтеше по цялата линия.
В бараката всички бяха готови, облечени, препасани, обути и очакваха само заповед за тръгване. Болният войник Соколов, бледен, слаб, със сини кръгове под очите, самичък, необут и необлечен, седеше на мястото си и с изпъкнали от слабост очи гледаше въпросително другарите си, които не му обръщаха внимание, и тихичко и равномерно стенеше. Личеше, че не толкова болките — той боледуваше от дизентерия, — колкото страхът и мъката, че ще остане сам, го караха да стене.
Пиер с обуща, които Каратаев бе изработил за него от кожа, донесена му от един французин за ушиване долнище на обувки, и препасан с въженце, отиде при болния и приклекна до него.
— Виж какво, Соколов, те не си отиват съвсем! Те имат тук болница. Може би ще бъдеш по-добре, отколкото ние — каза Пиер.
— О, Господи! Ох, умирачко! О, Господи! — почна по-силно да стене войникът.
— Аз ей сега ще ги попитам — рече Пиер, стана и тръгна към вратата на бараката. Тъкмо когато стигна до вратата, отвън приближи с двама войника оня капрал, който вчера беше предложил на Пиер лулата си. И капралът, и войниците бяха в походна униформа, с раници и кивери, със закопчани подбрадници, които променяха техните познати черти.
Капралът отиваше към вратата по заповед на началството, за да я затвори. Преди да тръгнат, трябваше да преброят пленниците.
— Caporal, que fera-t-on du malade?…[1] — почна Пиер, но в същия миг, когато казваше това, той се усъмни дали тоя капрал е неговият познат, или е друг, неизвестен човек: дотолкова в тоя миг капралът не приличаше на себе си. Освен това в същия миг, когато Пиер каза туй, от двете страни неочаквано се чу биене на барабан. Като чу думите на Пиер, капралът се намръщи, изрече някаква безсмислена ругатня и затръшна вратата. В бараката стана полутъмно; от двете страни рязко трещяха барабани и заглушаваха стоновете на болния.
„Ето го — то!… Пак то!“ — каза си Пиер и без да иска, тръпки полазиха по гърба му. В промененото лице на капрала, в звука на гласа му, във възбуждащия и заглушаващ трясък на барабаните Пиер позна оная тайнствена, безучастна сила, която принуждаваше хората да умъртвяват против своята воля подобните си, оная сила, действието на която бе видял по време на смъртното наказание. Безполезно бе да се страхуваш, да се мъчиш да избегнеш тая сила, да се обръщаш с молба или увещания към хората, които й служеха за оръдия. Сега Пиер знаеше това. Трябваше да се чака и търпи. Пиер не се приближи вече до болния и не се обърна да го погледне. Мълчалив и намръщен, той застана до вратата на бараката.
Когато вратата се отвори и пленниците като стадо овце, натискайки се един друг, се струпаха до изхода, Пиер се промъкна пред тях и се приближи до капитана, същият, който, както го уверяваше капралът, бил готов да стори всичко за Пиер. Капитанът също така бе в походна униформа и от студеното му лице гледаше същото „то“, което Пиер бе познал в думите на капрала и в трясъка на барабана.
— Filez, filez[2] — повтаряше капитанът, като се мръщеше строго, загледан в пленниците, които минаваха край него. Пиер знаеше, че опитът му ще бъде напразен, но отиде при него.
— Eh bien, qu’est ce qu’il y a?[3] — каза офицерът, като погледна студено Пиер, сякаш не го познаваше. Пиер каза за болния.
— Il pourra marcher, que diable! — рече офицерът. — Filez, filez[4] — повтаряше той, без да поглежда Пиер.
— Mais non, il est a l’agonie…[5] — почна Пиер.
— Voulez-vous bien?!…[6] — викна капитанът, като се навъси злобно.
„Трам-та-та-там, там-там“ — биеха барабаните. И Пиер разбра, че тайнствената сила вече изцяло бе овладяла тия хора и че сега беше безполезно да каже каквото и да е.
Пленените офицери бяха отделени от войниците и им заповядаха да вървят отпред. Офицерите, между които беше и Пиер, бяха към тридесетина души, войниците — към триста.
Пленените офицери, изведени от другите бараки, бяха всички чужди, много по-добре облечени от Пиер, и го гледаха с тия обуща недоверчиво и отчуждено. Близо до Пиер вървеше един дебел майор в казански халат, препасан с пешкир, с подпухнало, жълто и сърдито лице, който очевидно се ползуваше с общото уважение на другарите си. Едната му ръка, която държеше кесийка с тютюн, беше в пазвата, с другата той се подпираше на чибука си. Майорът, който пъхтеше и пъшкаше, мърмореше и хокаше всички, защото му се струваше, че всички го блъскат и че всички бързат, когато няма закъде да бързат, и че всички се чудят на нещо, когато няма нищо за чудене. Друг един дребен слаб офицер заговаряше с всички, като изказваше предположения къде ги водят сега и колко път ще могат да минат днес. Един чиновник в плъстени ботуши и интендантска униформа изтичваше на различни страни и се вглеждаше в изгорялата Москва, съобщавайки високо наблюденията си — кое е изгоряло и коя част от Москва е това или онова, което се виждаше. Трети офицер от полски произход, както личеше по акцента му, спореше с интендантския чиновник и му доказваше, че не определя вярно кварталите на Москва.
— За какво спорите? — каза сърдито майорът. — До Никола ли, до Влас ли, все едно; нали виждате, всичко е изгоряло — и свършено… Защо се блъскате, мигар пътят ви е тесен — обърна се той сърдито към оня, който вървеше зад него и съвсем не го блъскаше.
— Ай, ай, ай, какво са направили! — чуваха се все пак ту от една, ту от друга страна гласовете на пленниците, които гледаха пожарищата. — И Замоскворечие, и Зубово, и в Кремъл… Гледайте, половината я няма. Нали ви казвах, че цялото Замоскворечие, и така е.
— Добре де, знаете кое е изгоряло, за какво тогава трябва да се приказва! — рече майорът.
Когато минаваха през Хамовники (един от малкото неизгорели квартали на Москва) покрай църквата, цялото множество пленници изведнъж се струпа на едната страна и се чуха възклицания на ужас и погнуса.
— Гледай, мерзавците! Ами, безверници! Да, умрял, умрял е… Нацапали го с нещо.
Пиер също се приближи към църквата, до която беше онова нещо, което предизвика възклицанията, и неясно видя нещо, прислонено до оградата на църквата. От другарите си, които виждаха по-добре, той разбра, че това е труп на човек, поставен прав до оградата и с нацапано със сажди лице.
— Marchez, sacre nom… Filez… trente mille diables…[7] — чуха се ругатните на конвойните и френските войници разгониха със сабите си множеството от пленници, които гледаха мъртвеца.
Глава XIII
В ночь с 6-го на 7-е октября началось движение выступавших французов: ломались кухни, балаганы, укладывались повозки и двигались войска и обозы.
В семь часов утра конвой французов, в походной форме, в киверах, с ружьями, ранцами и огромными мешками, стоял перед балаганами, и французский оживленный говор, пересыпаемый ругательствами, перекатывался по всей линии.
В балагане все были готовы, одеты, подпоясаны, обуты и ждали только приказания выходить. Больной солдат Соколов, бледный, худой, с синими кругами вокруг глаз, один, не обутый и не одетый, сидел на своем месте и выкатившимися от худобы глазами вопросительно смотрел на не обращавших на него внимания товарищей и негромко и равномерно стонал. Видимо, не столько страдания — он был болен кровавым поносом, — сколько страх и горе оставаться одному заставляли его стонать.
Пьер, обутый в башмаки, сшитые для него Каратаевым из цибика, который принес француз для подшивки себе подошв, подпоясанный веревкою, подошел к больному и присел перед ним на корточки.
— Что ж, Соколов, они ведь не совсем уходят! У них тут гошпиталь. Может, тебе еще лучше нашего будет, — сказал Пьер.
— О господи! О смерть моя! О господи! — громче застонал солдат.
— Да я сейчас еще спрошу их, — сказал Пьер и, поднявшись, пошел к двери балагана. В то время как Пьер подходил к двери, снаружи подходил с двумя солдатами тот капрал, который вчера угощал Пьера трубкой. И капрал и солдаты были в походной форме, в ранцах и киверах с застегнутыми чешуями, изменявшими их знакомые лица.
Капрал шел к двери с тем, чтобы, по приказанию начальства, затворить ее. Перед выпуском надо было пересчитать пленных.
— Caporal, que fera-t-on du malade?…[1] — начал Пьер; но в ту минуту, как он говорил это, он усумнился, тот ли это знакомый его капрал или другой, неизвестный человек: так непохож был на себя капрал в эту минуту. Кроме того, в ту минуту, как Пьер говорил это, с двух сторон вдруг послышался треск барабанов. Капрал нахмурился на слова Пьера и, проговорив бессмысленное ругательство, захлопнул дверь. В балагане стало полутемно; с двух сторон резко трещали барабаны, заглушая стоны больного.
«Вот оно!… Опять оно!» — сказал себе Пьер, и невольный холод пробежал по его спине. В измененном лице капрала, в звуке его голоса, в возбуждающем и заглушающем треске барабанов Пьер узнал ту таинственную, безучастную силу, которая заставляла людей против своей воли умерщвлять себе подобных, ту силу, действие которой он видел во время казни. Бояться, стараться избегать этой силы, обращаться с просьбами или увещаниями к людям, которые служили орудиями ее, было бесполезно. Это знал теперь Пьер. Надо было ждать и терпеть. Пьер не подошел больше к больному и не оглянулся на него. Он, молча, нахмурившись, стоял у двери балагана.
Когда двери балагана отворились и пленные, как стадо баранов, давя друг друга, затеснились в выходе, Пьер пробился вперед их и подошел к тому самому капитану, который, по уверению капрала, готов был все сделать для Пьера. Капитан тоже был в походной форме, и из холодного лица его смотрело тоже «оно», которое Пьер узнал в словах капрала и в треске барабанов.
— Filez, filez,[2] — приговаривал капитан, строго хмурясь и глядя на толпившихся мимо него пленных. Пьер знал, что его попытка будет напрасна, но подошел к нему.
— Eh bien, qu’est ce qu’il y a? — холодно оглянувшись, как бы не узнав, сказал офицер. Пьер сказал про больного.
— Il pourra marcher, que diable! — сказал капитан. — Filez, filez,[3] — продолжал он приговаривать, не глядя на Пьера.
— Mais non, il est à l’agonie…[4] — начал было Пьер.
— Voulez vous bien?![5] — злобно нахмурившись, крикнул капитан.
Драм да да дам, дам, дам, трещали барабаны. И Пьер понял, что таинственная сила уже вполне овладела этими людьми и что теперь говорить еще что-нибудь было бесполезно.
Пленных офицеров отделили от солдат и велели им идти впереди. Офицеров, в числе которых был Пьер, было человек тридцать, солдатов человек триста.
Пленные офицеры, выпущенные из других балаганов, были все чужие, были гораздо лучше одеты, чем Пьер, и смотрели на него, в его обуви, с недоверчивостью и отчужденностью. Недалеко от Пьера шел, видимо, пользующийся общим уважением своих товарищей пленных, толстый майор в казанском халате, подпоясанный полотенцем, с пухлым, желтым, сердитым лицом. Он одну руку с кисетом держал за пазухой, другою опирался на чубук. Майор, пыхтя и отдуваясь, ворчал и сердился на всех за то, что ему казалось, что его толкают и что все торопятся, когда торопиться некуда, все чему-то удивляются, когда ни в чем ничего нет удивительного. Другой, маленький худой офицер, со всеми заговаривал, делая предположения о том, куда их ведут теперь и как далеко они успеют пройти нынешний день. Чиновник, в валеных сапогах и комиссариатской форме, забегал с разных сторон и высматривал сгоревшую Москву, громко сообщая свои наблюдения о том, что сгорело и какая была та или эта видневшаяся часть Москвы. Третий офицер, польского происхождения по акценту, спорил с комиссариатским чиновником, доказывая ему, что он ошибался в определении кварталов Москвы.
— О чем спорите? — сердито говорил майор. — Николы ли, Власа ли, все одно; видите, все сгорело, ну и конец… Что толкаетесь-то, разве дороги мало, — обратился он сердито к шедшему сзади и вовсе не толкавшему его.
— Ай, ай, ай, что наделали! — слышались, однако, то с той, то с другой стороны голоса пленных, оглядывающих пожарища. — И Замоскворечье-то, и Зубово, и в Кремле-то, смотрите, половины нет… Да я вам говорил, что все Замоскворечье, вон так и есть.
— Ну, знаете, что сгорело, ну о чем же толковать! — говорил майор.
Проходя через Хамовники (один из немногих несгоревших кварталов Москвы) мимо церкви, вся толпа пленных вдруг пожалась к одной стороне, и послышались восклицания ужаса и омерзения.
— Ишь мерзавцы! То-то нехристи! Да мертвый, мертвый и есть… Вымазали чем-то.
Пьер тоже подвинулся к церкви, у которой было то, что вызывало восклицания, и смутно увидал что-то, прислоненное к ограде церкви. Из слов товарищей, видевших лучше его, он узнал, что это что-то был труп человека, поставленный стоймя у ограды и вымазанный в лице сажей…
— Marchez, sacré nom… Filez… trente mille diables…[6] — послышались ругательства конвойных, и французские солдаты с новым озлоблением разогнали тесаками толпу пленных, смотревшую на мертвого человека.