Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XXII
А през това време в самия град беше пусто. По улиците нямаше почти никого. Всички порти и дюкяни бяха затворени; тук-там около кръчмите се чуваха отделни викове или пиянско пеене. Никой не минаваше с кола или кон по улиците и нарядко се чуваха стъпки на пешаци. На улица Поварская беше съвсем тихо и пустинно. В грамадния двор на Ростови беше пръснато недоизядено сено, нечистотии от конете на заминалите коли и не се виждаше ни един човек. В оставения с цялото си имущество дом на Ростови двама души бяха в големия салон — дворникът Игнат и момчето-слуга Мишка, внук на Василич, останал в Москва с дядо си. Мишка бе дигнал капака на клавикорда и свиреше с един пръст. Дворникът, сложил ръце на кръста си и радостно усмихнат, бе застанал пред голямото огледало.
— Виж как хубаво излиза! А? Чичко Игнат! — рече момчето, като почна изведнъж да удря с две ръце клавишите.
— Я гледай! — отвърна Игнат, който се чудеше, че лицето му все повече и повече се усмихва в огледалото.
— Безсрамници! Наистина безсрамници! — чу се зад тях гласът на Мавра Кузминишна, която бе влязла тихо. — Я тоя дебелак как се е ухилил. На вас — това ви дай! Там нищо не е прибрано, Василич е капнал. Чакай ти!
Игнат оправи колана си, престана да се усмихва, наведе послушно глава и излезе от стаята.
— Лелко, аз полекичка — рече момченцето.
— Ще ти дам аз тебе едно полекичка. Немирник! — извика Мавра Кузминишна, като замахна с ръка към него. — Върви да приготвиш самовара за дядо си.
Мавра Кузминишна избърса праха, затвори клавикорда и въздъхвайки тежко, излезе от салона и заключи външната врата.
Като излезе на двора, Мавра Кузминишна се замисли де да отиде сега: да пие чай в пристройката при Василич ли, или в килера, за да прибере неприбраните още неща.
Из тихата улица се чуха бързи стъпки. Стъпките спряха до градинската вратичка; резето затрака, нечия ръка се мъчеше да отвори.
Мавра Кузминишна се приближи до вратичката.
— Кого търсите?
— Графа, граф Иля Андреич Ростов.
— Ами вие кой сте?
— Аз съм офицер. Трябва да го видя — отговори руски приятен, господарски глас.
Мавра Кузминишна отвори вратичката. И в двора влезе един осемнадесетгодишен кръглолик офицер, който приличаше в лице на Ростови.
— Заминаха, господарю. Вчера по време на вечерня благоволиха да заминат — каза любезно Мавра Кузминишна.
Застанал при вратичката, сякаш се двоумеше да влезе или да не влезе, младият офицер цъкна с език.
— Ах, че неприятно! — рече той. — Трябваше вчера… Ах, колко жалко!…
През това време Мавра Кузминишна разглеждаше внимателно и съчувствено познатите черти на Ростовия род по лицето на младежа и неговия изпокъсан шинел, и изкривените му ботуши.
— Защо ви трябваше графът? — попита го тя.
— Ами… какво да се прави! — каза раздразнено офицерът и хвана вратичката, като че се канеше да излезе. Той пак се спря в нерешителност.
— Вижте какво — каза неочаквано той, — аз съм роднина на графа и той винаги се е отнасял много добре към мене. Та, ето на, нали виждате (с добродушна и весела усмивка той погледна шинела и ботушите си), и се изпокъсах, и никакви пари нямам; та исках да помоля графа…
Мавра Кузминишна не го остави да довърши.
— Почакайте една минутка, господарю. Една минутка — рече тя. И щом офицерът дигна ръката си от вратичката, Мавра Кузминишна се обърна и с бързи старешки стъпки тръгна през задния двор към пристройката, дето живееше.
Докато Мавра Кузминишна тичаше до в къщи, офицерът, отпуснал глава и загледан в скъсаните си ботуши, се разхождаше из двора и се поусмихваше. „Жалко, че не заварих чичо. А бабичката е чудесна! Закъде се затече? И как да науча през кои улици по-бързо мога да настигна полка си, който сега трябва да наближава Рогожката застава?“ — мислеше в това време младият офицер. Мавра Кузминишна с уплашено и в същото време решително лице, носейки в ръце сгъната кърпа на квадрати, излезе иззад ъгъла. На няколко крачки преди да го приближи, тя разгъна кърпата, извади от нея една бяла банкнота от двадесет и пет рубли и бързо я подаде на офицера.
— Ако негово сиятелство беше тука, то се знае, той по роднински, но може… сегинка… — Мавра Кузминишна се смути и забърка. Но офицерът, без да отказва и без да бърза, взе банкнотата и благодари на Мавра Кузминишна. — Да си беше графът в къщи — повтаряше, извинявайки се, Мавра Кузминишна. — Бог да ви помага, господарю! Бог да ви пази — говореше Мавра Кузминишна, като се кланяше и го изпровождаше. Офицерът, смеейки се сякаш над себе си, усмихнат и заклатил глава, хукна бързо из пустите улици да настигне полка си към Яузкия мост.
А Мавра Кузминишна дълго още стоя с мокри очи пред затворената вратичка, като клатеше замислено глава и усещаше неочакван прилив на майчинска нежност и жалост към непознатото й офицерче.
Глава XXII
В самом городе между тем было пусто. По улицам никого почти не было. Ворота и лавки все были заперты; кое-где около кабаков слышались одинокие крики или пьяное пенье. Никто не ездил по улицам, и редко слышались шаги пешеходов. На Поварской было совершенно тихо и пустынно. На огромном дворе дома Ростовых валялись объедки сена, помет съехавшего обоза и не было видно ни одного человека. В оставшемся со всем своим добром доме Ростовых два человека были в большой гостиной. Это были дворник Игнат и казачок Мишка, внук Васильича, оставшийся в Москве с дедом. Мишка, открыв клавикорды, играл на них одним пальцем. Дворник, подбоченившись и радостно улыбаясь, стоял пред большим зеркалом.
— Вот ловко-то! А? Дядюшка Игнат! — говорил мальчик, вдруг начиная хлопать обеими руками по клавишам.
— Ишь ты! — отвечал Игнат, дивуясь на то, как все более и более улыбалось его лицо в зеркале.
— Бессовестные! Право, бессовестные! — заговорил сзади их голос тихо вошедшей Мавры Кузминишны. — Эка, толсторожий, зубы-то скалит. На это вас взять! Там все не прибрано, Васильич с ног сбился. Дай срок!
Игнат, поправляя поясок, перестав улыбаться и покорно опустив глаза, пошел вон из комнаты.
— Тетенька, я полегоньку, — сказал мальчик.
— Я те дам полегоньку. Постреленок! — крикнула Мавра Кузминишна, замахиваясь на него рукой. — Иди деду самовар ставь.
Мавра Кузминишна, смахнув пыль, закрыла клавикорды и, тяжело вздохнув, вышла из гостиной и заперла входную дверь.
Выйдя на двор, Мавра Кузминишна задумалась о том, куда ей идти теперь: пить ли чай к Васильичу во флигель или в кладовую прибрать то, что еще не было прибрано?
В тихой улице послышались быстрые шаги. Шаги остановились у калитки; щеколда стала стучать под рукой, старавшейся отпереть ее.
Мавра Кузминишна подошла к калитке.
— Кого надо?
— Графа, графа Илью Андреича Ростова.
— Да вы кто?
— Я офицер. Мне бы видеть нужно, — сказал русский приятный и барский голос.
Мавра Кузминишна отперла калитку. И на двор вошел лет восемнадцати круглолицый офицер, типом лица похожий на Ростовых.
— Уехали, батюшка. Вчерашнего числа в вечерни изволили уехать, — ласково сказала Мавра Кузминишна.
Молодой офицер, стоя в калитке, как бы в нерешительности войти или не войти ему, пощелкал языком.
— Ах, какая досада!… — проговорил он. — Мне бы вчера… Ах, как жалко!…
Мавра Кузминишна между тем внимательно и сочувственно разглядывала знакомые ей черты ростовской породы в лице молодого человека, и изорванную шинель, и стоптанные сапоги, которые были на нем.
— Вам зачем же графа надо было? — спросила она.
— Да уж… что делать! — с досадой проговорил офицер и взялся за калитку, как бы намереваясь уйти. Он опять остановился в нерешительности.
— Видите ли? — вдруг сказал он. — Я родственник графу, и он всегда очень добр был ко мне. Так вот, видите ли (он с доброй и веселой улыбкой посмотрел на свой плащ и сапоги), и обносился, и денег ничего нет; так я хотел попросить графа…
Мавра Кузминишна не дала договорить ему.
— Вы минуточку бы повременили, батюшка. Одною минуточку, — сказала она. И как только офицер отпустил руку от калитки, Мавра Кузминишна повернулась и быстрым старушечьим шагом пошла на задний двор к своему флигелю.
В то время как Мавра Кузминишна бегала к себе, офицер, опустив голову и глядя на свои прорванные сапоги, слегка улыбаясь, прохаживался по двору. «Как жалко, что я не застал дядюшку. А славная старушка! Куда она побежала? И как бы мне узнать, какими улицами мне ближе догнать полк, который теперь должен подходить к Рогожской?» — думал в это время молодой офицер. Мавра Кузминишна с испуганным и вместе решительным лицом, неся в руках свернутый клетчатый платочек, вышла из-за угла. Не доходя несколько шагов, она, развернув платок, вынула из него белую двадцатипятирублевую ассигнацию и поспешно отдала ее офицеру.
— Были бы их сиятельства дома, известно бы, они бы, точно, по-родственному, а вот может… теперича… — Мавра Кузминишна заробела и смешалась. Но офицер, не отказываясь и не торопясь, взял бумажку и поблагодарил Мавру Кузминишну. — Как бы граф дома были, — извиняясь, все говорила Мавра Кузминишна. — Христос с вами, батюшка! Спаси вас бог, — говорила Мавра Кузминишна, кланяясь и провожая его. Офицер, как бы смеясь над собою, улыбаясь и покачивая головой, почти рысью побежал по пустым улицам догонять свой полк к Яузскому мосту.
А Мавра Кузминишна еще долго с мокрыми глазами стояла перед затворенной калиткой, задумчиво покачивая головой и чувствуя неожиданный прилив материнской нежности и жалости к неизвестному ей офицерику.