Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIV
M-mme Schoss, която бе ходила при дъщеря си, още повече засили страха на графинята, като разказа какво е видяла в магазина за спиртни напитки на улица Мясницкая. На връщане тя не могла да мине по улицата до в къщи от тълпа пияни хора, които вилнеели пред питейния магазин. Взела файтон и минала по околна уличка; и файтонджията й разправил, че народът разбивал бъчвите в питейния магазин и че тъй било заповядано.
След обяда всички у Ростови почнаха с възторжена припряност да прибират нещата и да се приготвят за заминаването. Старият граф, който изведнъж се залови за работа, целия следобед непрекъснато сновеше от двора до в къщи и обратно, като викаше неразбрано на забързалите хора и ги караше да бързат още повече. Петя се разпореждаше на двора. Соня, поради противоречивите заповеди на графа, не знаеше какво да прави и съвсем се объркваше. Слугите тичаха по стаите и двора, като викаха, спореха и шумяха. И Наташа изведнъж се залови за работа с присъщата й за всичко страстност. Изпърво намесата й в прибирането на нещата бе посрещната с недоверие. От нея все очакваха шеги, не искаха да й се подчиняват; но тя с упоритост и страстност искаше да й се подчиняват, ядосваше се, едва не плачеше, че не я слушат, и най-сетне успя да ги накара да й повярват. Първият й подвиг, който й струваше грамадни усилия, но й даде власт, беше нареждането на килимите. В къщата на графа имаше скъпи gobelins[1] и персийски килими. Когато Наташа се залови за работа, в залата имаше два отворени сандъка: единият напълнен почти догоре с порцелан, другият — с килими. Имаше още много порцелан, наслаган по масите, и носеха още от килера. Трябваше да почват нов, трети сандък и слугите дойдоха за него.
— Чакай, Соня, ние и така всичко ще приберем — рече Наташа.
— Не може, госпожице, опитвахме вече — каза бюфетчикът.
— Не, чакай, моля ти се. — И Наташа почна да вади от сандъка обвитите в хартия блюда и чинии. — Блюдата тук, в килимите — каза тя.
— Дано можем килимите да наредим в три сандъка — рече бюфетчикът.
— Чакай, моля ти се. — И Наташа бързо и сръчно почна да преглежда. — Тия не трябват — рече тя за киевските чинии. — Тия, да, тях в килимите — каза тя за саксонските чинии.
— Я остави, Наташа; стига, ние ще ги наредим рече укорно Соня.
— Ех, госпожице! — каза мажордомът. Но Наташа не отстъпи, извади всички неща и почна отново бързо да ги нарежда, като се реши, че съвсем няма защо да вземат лошите домашни килими и излишната посъдина. Когато всичко бе извадено, почнаха наново да го нареждат. И наистина, като изхвърлиха всичко евтино, което нямаше смисъл да вземат със себе си, всичко ценно прибраха в двата сандъка. Не се затваряше само капакът на сандъка с килимите. Можеха да се извадят някои неща, но Наташа настояваше на своето. Тя нарежда, прережда, натиска, накара Петя, когото увлече в работата по прибирането, и бюфетчика да натискат капака и сама правеше отчаяни усилия.
— Стига, Наташа — каза й Соня. — Виждам, че си права, но извади поне горния.
— Не ща! — извика Наташа, като придържаше с едната си ръка падналите върху изпотеното й лице коси, а с другата натискаше килимите. — Натискай де, Петка, натискай! Василич, натискай! — викаше тя. Килимите бяха натиснати и капакът се затвори. Запляскала ръце, Наташа запищя от радост и от очите й бликнаха сълзи. Но то беше за миг. Тя тутакси започна друга работа и сега вече напълно й се довериха, и графът не се сърдеше, когато му казваха, че Наталия Илинишна е отменила заповедта му, и слугите дохождаха при Наташа да я питат да овързват ли вече каруцата, или не и достатъчно ли е натоварена. Работата спореше благодарение разпоредбите на Наташа: непотребните неща се оставяха, а най-ценните се прибираха най-нагъсто.
Но колкото и да се блъскаха всички слуги, до късно през нощта не можа да се прибере всичко. Графинята заспа и графът отложи заминаването за сутринта и отиде да спи.
Соня и Наташа спаха в диванната, без да се събличат.
Тая нощ през улица Поварская прекараха един нов ранен и Мавра Кузминишна, застанала до портите, каза да влязат в двора на Ростови. Тоя ранен според Мавра Кузминишна беше много важен човек. Возеха го в каляска, цялата закрита с кожена завеса и със спуснат гюрук. На капрата заедно с коларя седеше един стар почтен камердинер. В една кола отзад пътуваха доктор и двама войника.
— Заповядайте у нас, заповядайте. Господарите заминават, цялата къща е празна — рече бабичката, обръщайки се към стария слуга.
— Ех — отговори камердинерът и въздъхна, — кой знае дали ще го закараме! В Москва ние си имаме и наша къща, но е далеч, пък и никой не живее там.
— Заповядайте у нас, нашите господари имат всичко в изобилие — рече Мавра Кузминишна. — Какво, много ли е зле? — добави тя.
Камердинерът махна с ръка.
— Не вярвам, че ще го закараме жив! Трябва да питаме доктора. — И камердинерът слезе от капрата и отиде до колата отдире.
— Добре — рече докторът.
Камердинерът отново, отиде до каляската, погледна вътре, поклати глава, заповяда на кочияша да завие в двора на Ростови и се спря при Мавра Кузминишна.
— Господи, Исусе Христе! — рече тя.
Мавра Кузминишна предложи да внесат ранения в къщи.
— Господарите няма да кажат нищо… — рече тя. Но трябваше да се избегне изкачването по стъпалата и затова внесоха ранения в пристройката и го оставиха в предишната стая на m-me Schoss. Тоя ранен беше княз Андрей Болконски.
Глава XIV
M-me Schoss, ходившая к своей дочери, еще более увеличила страх графини рассказами о том, что она видела на Мясницкой улице в питейной конторе. Возвращаясь по улице, она не могла пройти домой от пьяной толпы народа, бушевавшей у конторы. Она взяла извозчика и объехала переулком домой; и извозчик рассказывал ей, что народ разбивал бочки в питейной конторе, что так велено.
После обеда все домашние Ростовых с восторженной поспешностью принялись за дело укладки вещей и приготовлений к отъезду. Старый граф, вдруг принявшись за дело, всё после обеда не переставая ходил со двора в дом и обратно, бестолково крича на торопящихся людей и еще более торопя их. Петя распоряжался на дворе. Соня не знала, что делать под влиянием противоречивых приказаний графа, и совсем терялась. Люди, крича, споря и шумя, бегали по комнатам и двору. Наташа, с свойственной ей во всем страстностью, вдруг тоже принялась за дело. Сначала вмешательство ее в дело укладывания было встречено с недоверием. От нее всё ждали шутки и не хотели слушаться ее; но она с упорством и страстностью требовала себе покорности, сердилась, чуть не плакала, что ее не слушают, и, наконец, добилась того, что в нее поверили. Первый подвиг ее, стоивший ей огромных усилий и давший ей власть, была укладка ковров. У графа в доме были дорогие gobelins и персидские ковры. Когда Наташа взялась за дело, в зале стояли два ящика открытые: один почти доверху уложенный фарфором, другой с коврами. Фарфора было еще много наставлено на столах и еще всё несли из кладовой. Надо было начинать новый, третий ящик, и за ним пошли люди.
— Соня, постой, да мы всё так уложим, — сказала Наташа.
— Нельзя, барышня, уж пробовали, — сказал буфетчнк.
— Нет, постой, пожалуйста. — И Наташа начала доставать из ящика завернутые в бумаги блюда и тарелки.
— Блюда надо сюда, в ковры, — сказала она.
— Да еще и ковры-то дай бог на три ящика разложить, — сказал буфетчик.
— Да постой, пожалуйста. — И Наташа быстро, ловко начала разбирать. — Это не надо, — говорила она про киевские тарелки, — это да, это в ковры, — говорила она про саксонские блюда.
— Да оставь, Наташа; ну полно, мы уложим, — с упреком говорила Соня.
— Эх, барышня! — говорил дворецкий. Но Наташа не сдалась, выкинула все вещи и быстро начала опять укладывать, решая, что плохие домашние ковры и лишнюю посуду не надо совсем брать. Когда всё было вынуто, начали опять укладывать. И действительно, выкинув почти все дешевое, то, что не стоило брать с собой, все ценное уложили в два ящика. Не закрывалась только крышка коверного ящика. Можно было вынуть немного вещей, но Наташа хотела настоять на своем. Она укладывала, перекладывала, нажимала, заставляла буфетчика и Петю, которого она увлекла за собой в дело укладыванья, нажимать крышку и сама делала отчаянные усилия.
— Да полно, Наташа, — говорила ей Соня. — Я вижу, ты права, да вынь один верхний.
— Не хочу, — кричала Наташа, одной рукой придерживая распустившиеся волосы по потному лицу, другой надавливая ковры. — Да жми же, Петька, жми! Васильич, нажимай! — кричала она. Ковры нажались, и крышка закрылась. Наташа, хлопая в ладоши, завизжала от радости, и слезы брызнули у ней из глаз. Но это продолжалось секунду. Тотчас же она принялась за другое дело, и уже ей вполне верили, и граф не сердился, когда ему говорили, что Наталья Ильинишна отменила его приказанье, и дворовые приходили к Наташе спрашивать: увязывать или нет подводу и довольно ли она наложена? Дело спорилось благодаря распоряжениям Наташи: оставлялись ненужные вещи и укладывались самым тесным образом самые дорогие.
Но как ни хлопотали все люди, к поздней ночи еще не все могло быть уложено. Графиня заснула, и граф, отложив отъезд до утра, пошел спать.
Соня, Наташа спали, не раздеваясь, в диванной. В эту ночь еще нового раненого провозили через Поварскую, и Мавра Кузминишна, стоявшая у ворот, заворотила его к Ростовым. Раненый этот, по соображениям Мавры Кузминишны, был очень значительный человек. Его везли в коляске, совершенно закрытой фартуком и с спущенным верхом. На козлах вместе с извозчиком сидел старик, почтенный камердинер. Сзади в повозке ехали доктор и два солдата.
— Пожалуйте к нам, пожалуйте. Господа уезжают, весь дом пустой, — сказала старушка, обращаясь к старому слуге.
— Да что, — отвечал камердинер, вздыхая, — и довезти не чаем! У нас и свой дом в Москве, да далеко, да и не живет никто.
— К нам милости просим, у наших господ всего много, пожалуйте, — говорила Мавра Кузминишна. — А что, очень нездоровы? — прибавила она.
Камердинер махнул рукой.
— Не чаем довезти! У доктора спросить надо. — И камердинер сошел с козел и подошел к повозке.
— Хорошо, — сказал доктор.
Камердинер подошел опять к коляске, заглянул в нее, покачал головой, велел кучеру заворачивать на двор и остановился подле Мавры Кузминишны.
— Господи Иисусе Христе! — проговорила она.
Мавра Кузминишна предлагала внести раненого в дом.
— Господа ничего не скажут… — говорила она. Но надо было избежать подъема на лестницу, и потому раненого внесли во флигель и положили в бывшей комнате m-me Schoss. Раненый этот был князь Андрей Болконский.