Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIX
На другия ден княз Андрей тръгна по визити в някои къщи, дето още не бе ходил, и между тях — Ростови, с които бе подновил познанството си на последния бал. Освен по законите на учтивостта, според които трябваше да отиде у Ростови, на княз Андрей му се искаше да види в къщи тая особена, пълна с живот девойка, която му бе оставила приятен спомен.
Наташа го посрещна една от първите. Тя беше в домашна синя рокля, в която се стори на княз Андрей още по-хубава, отколкото в балната. Тя и цялото семейство Ростови приеха княз Андрей непринудено и сърдечно, като стар приятел. Цялото това семейство, което по-рано княз Андрей съдеше строго, сега му се стори, че се състои от прекрасни, естествени и добри хора. Гостоприемството и добродушието на стария граф, особено мило-учудващо в Петербург, беше такова, че княз Андрей не можа да откаже да остане на обяд. „Да, те са добри, чудесни хора — мислеше Болконски, — без, разбира се, да проумяват ни най-малко какво съкровище имат в Наташа; но добри хора, които представят най-хубавият фон, за да изпъкне на него тая особено поетична, преизпълнена от живот, прелестна девойка!“
Княз Андрей чувствуваше в Наташа присъствието на съвсем чужд за него, особен свят, преизпълнен с някакви непознати нему радости, оня чужд свят, който още тогава, в отрадненската алея и на прозореца в лунната нощ, толкова го дразнеше. Сега тоя свят вече не го дразнеше, не беше чужд свят; но той самият, след като бе влязъл в него, намираше там нова наслада за себе си.
След обяда Наташа по молба на княз Андрей отиде при клавикорда и запя. Княз Андрей, застанал при прозореца, разговаряше с дамите и я слушаше. Посред фразата княз Андрей млъкна и неочаквано усети, че към гърлото му се издигат сълзи, каквито той не допускаше, че може да има. Той погледна пеещата Наташа и в душата му се извърши нещо ново и щастливо. Беше щастлив и едновременно с това му беше тъжно. Той наистина нямаше за какво да плаче, но беше готов да заплаче. За какво? За предишната любов ли? За малката княгиня ли? За разочарованията си ли?… За надеждите си в бъдещето ли?… И да — и не. Най-важното, за което му се искаше да плаче, беше изведнъж живо осъзнатата страшна противоположност между онова безкрайно велико и неопределимо, което той имаше в себе си, и това тясно и телесно, каквото беше той самият и дори тя. Тая противоположност го измъчваше и радваше през времето, когато тя пееше.
Щом свърши да пее, Наташа се приближи до него и го попита хареса ли му гласът й. Тя попита това и се смути, след като го каза, защото разбра, че не биваше да пита. Той се усмихна, гледайки я, и каза, че пеенето й му харесва също както и всичко, което прави тя.
Княз Андрей излезе от Ростови късно вечерта. Той легна да спи, защото бе свикнал да си ляга, но скоро разбра, че не може да спи. Той ту запалваше свещ и седеше на леглото, ту ставаше, ту отново лягаше и безсъницата никак не му тежеше: в душата му беше тъй радостно и ново, сякаш бе излязъл от душна стая на свободния божи свят. И през ум не му минаваше, че е влюбен в Ростова; той не мислеше за нея; само си я представяше и поради това виждаше целия си живот в нова светлина. „За какво се блъскам, за какво тичам в тая тясна, затворена рамка, когато животът, целият живот с всичките си радости е открит за мене?“ — казваше си той. И за първи път след дълго време почна да прави щастливи планове за бъдещето. Той сам реши, че трябва да се заеме с възпитанието на сина си, като му намери възпитател и го повери нему; сетне ще трябва да напусне службата и да замине за чужбина, да види Англия, Швейцария, Италия. „Трябва да използувам свободата си, докато чувствувам в себе си толкова много сили и младост — казваше си той. — Пиер беше прав, когато казваше, че за да бъдем щастливи, трябва да вярваме във възможността за щастие и аз сега вярвам в него. Остави мъртвите да погребват мъртъвците, докато си жив, трябва да живееш и да бъдеш щастлив“ — мислеше той.
Глава XIX
На другой день князь Андрей поехал с визитами в некоторые дома, где он еще не был, и в том числе к Ростовым, с которыми он возобновил знакомство на последнем бале. Кроме законов учтивости, по которым ему нужно было быть у Ростовых, князю Андрею хотелось видеть дома эту особенную, оживленную девушку, которая оставила ему приятное воспоминание.
Наташа одна из первых встретила его. Она была в домашнем синем платье, в котором она показалась князю Андрею еще лучше, чем в бальном. Она и всё семейство Ростовых приняли князя Андрея, как старого друга, просто и радушно. Всё семейство, которое строго судил прежде князь Андрей, теперь показалось ему составленным из прекрасных, простых и добрых людей. Гостеприимство и добродушие старого графа, особенно мило поразительное в Петербурге, было таково, что князь Андрей не мог отказаться от обеда. «Да, это добрые, славные люди, думал Болконский, разумеется, не понимающие ни на волос того сокровища, которое они имеют в Наташе; но добрые люди, которые составляют наилучший фон для того, чтобы на нем отделялась эта особенно-поэтическая, переполненная жизни, прелестная девушка!»
Князь Андрей чувствовал в Наташе присутствие совершенно чуждого для него, особенного мира, преисполненного каких-то неизвестных ему радостей, того чуждого мира, который еще тогда, в отрадненской аллее и на окне, в лунную ночь, так дразнил его. Теперь этот мир уже более не дразнил его, не был чуждый мир; но он сам, вступив в него, находил в нем новое для себя наслаждение.
После обеда Наташа, по просьбе князя Андрея, пошла к клавикордам и стала петь. Князь Андрей стоял у окна, разговаривая с дамами, и слушал ее. В середине фразы князь Андрей замолчал и почувствовал неожиданно, что к его горлу подступают слезы, возможность которых он не знал за собой. Он посмотрел на поющую Наташу, и в душе его произошло что-то новое и счастливое. Он был счастлив и ему вместе с тем было грустно. Ему решительно не об чем было плакать, но он готов был плакать. О чем? О прежней любви? О маленькой княгине? О своих разочарованиях?… О своих надеждах на будущее?… Да и нет. Главное, о чем ему хотелось плакать, была вдруг живо-сознанная им страшная противуположность между чем-то бесконечно-великим и неопределимым, бывшим в нем, и чем-то узким и телесным, чем он был сам и даже была она. Эта противуположность томила и радовала его во время ее пения.
Только что Наташа кончила петь, она подошла к нему и спросила его, как ему нравится ее голос? Она спросила это и смутилась уже после того, как она это сказала, поняв, что этого не надо было спрашивать. Он улыбнулся, глядя на нее, и сказал, что ему нравится ее пение так же, как и всё, что она делает.
Князь Андрей поздно вечером уехал от Ростовых. Он лег спать по привычке ложиться, но увидал скоро, что он не может спать. Он то, зажжа свечку, сидел в постели, то вставал, то опять ложился, нисколько не тяготясь бессонницей: так радостно и ново ему было на душе, как будто он из душной комнаты вышел на вольный свет Божий. Ему и в голову не приходило, чтобы он был влюблен в Ростову; он не думал о ней; он только воображал ее себе, и вследствие этого вся жизнь его представлялась ему в новом свете. «Из чего я бьюсь, из чего я хлопочу в этой узкой, замкнутой рамке, когда жизнь, вся жизнь со всеми ее радостями открыта мне?» говорил он себе. И он в первый раз после долгого времени стал делать счастливые планы на будущее. Он решил сам собою, что ему надо заняться воспитанием своего сына, найдя ему воспитателя и поручив ему; потом надо выйти в отставку и ехать за границу, видеть Англию, Швейцарию, Италию. «Мне надо пользоваться своей свободой, пока так много в себе чувствую силы и молодости, говорил он сам себе. Пьер был прав, говоря, что надо верить в возможность счастия, чтобы быть счастливым, и я теперь верю в него. Оставим мертвым хоронить мертвых, а пока жив, надо жить и быть счастливым», думал он.