Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

X

След погребението на баща си княжна Маря се затвори в стаята си и не пускаше никого при себе си: Една прислужница отиде до вратата и каза, че Алпатич е дошъл да пита за нареждания по заминаването. (То беше преди разговора на Алпатич с Дрон.) Княжна Маря се привдигна от дивана, дето лежеше, и каза през затворената врата, че никога и за никъде няма да замине и моли да я оставят на мира.

Прозорците на стаята, в която лежеше княжна Маря, гледаха към запад. Тя лежеше на дивана, обърната към стената, и опипвайки с пръсти копчетата на кожената възглавница, виждаше само тая възглавница и неясните й мисли бяха съсредоточени само върху едно нещо: тя мислеше за невъзвратността на смъртта и за своята душевна мръсота, която не бе подозирала досега в себе си и която се прояви през времето, когато баща й боледуваше. Тя искаше, но не смееше да се моли, не смееше — в това душевно състояние, в което се намираше — да се обръща към Бога. Дълго лежа в това положение.

Слънцето се спусна от другата страна на къщата и през отворените прозорци освети с полегати вечерни лъчи стаята и част от сахтияновата възглавница, в която се бе загледала княжна Маря. Изведнъж ходът на мислите й спря. Тя се дигна несъзнателно, оправи коси, стана и отиде до прозореца, като вдишваше неволно прохладата на ясната, но ветровита привечер…

„Да, сега ти е удобно да се наслаждаваш на вечерта! Него вече го няма и никой не ще ти попречи“ — каза си тя, отпусна се на стола и опря глава на прозоречната рамка.

Откъм градината някой я повика по име с нежен и тих глас и я целуна по главата. Тя погледна. Беше m-lle Bourienne в черна рокля и траурни нашивки. Тя се приближи тихо до княжна Маря, целуна я с въздишка и веднага заплака. Княжна Маря се обърна и я погледна. Тя си спомни всички предишни спречквания с нея и ревността си към нея; спомни си и как напоследък той се бе променил към m-lle Bourienne, не искаше да я вижда, и, значи — колко несправедливи са били укорите, които княжна Маря й отправяше в душата си. „А пък и аз ли, аз ли, която желаех смъртта му, имам право да осъждам някого!“ — помисли тя.

Княжна Маря живо си представи положението на m-lle Bourienne, отдалечена напоследък от нейното общество, но в същото време зависима от нея и живееща в чужда къща. И й дожаля. Тя я погледна кротко-въпросително и й подаде ръка. M-lle Bourienne веднага заплака, почна да целува ръката й и да говори за постигналата я скръб, като се представяше за участница в тая скръб. Тя каза, че единствената й утеха в тая скръб е това, че княжната й позволила да я сподели с нея. Каза, че всички предишни недоразумения трябва да изчезнат пред голямата скръб, че тя се чувствува чиста пред всички и че оттам той вижда нейната обич и благодарност. Княжната я слушаше, без да разбира думите й, но от време на време я поглеждаше и се вслушваше в звуците на гласа й.

— Вашето положение, мила княжна, е дваж по-ужасно — каза след кратко мълчание m-lle Bourienne. — Разбирам, че вие не можехте и не можете да мислите за себе си; но поради моята обич към вас аз съм задължена да сторя това… Алпатич беше ли при вас? Каза ли ви за заминаването? — попита тя.

Княжна Маря не отговори. Тя не разбираше де и кой трябваше да замине. „Нима сега може да се предприема каквото и да е, да се мисли за каквото и да е? Нима не е все едно?“ Тя не отговори.

— Знаете ли, chere Marie[1] — каза m-lle Bourienne, — знаете ли, че ние сме в опасност, че сме заобиколени от французите; опасно е да се пътува сега. Ако тръгнем, почти сигурно ще паднем в плен и бог знае…

Княжна Маря гледаше приятелката си, без да разбира какво казваше тя.

— Ах, да знае някой как сега всичко, всичко ми е все едно! — каза тя. — Разбира се, че за нищо на света аз не бих искала да замина, да го оставя… Алпатич ми говореше нещо за заминаване… Поговорете с него, аз нищо, нищо не мога и не искам…

— Аз говорих с него. Той се надява, че ще успеем да заминем утре; но аз мисля, че сега ще бъде по-добре да останем тук — каза m-lle Bourienne. — Защото, съгласете се, chere Marie, да попаднеш из пътя в ръцете на войници или на разбунтувани селяни — би било ужасно. — M-lle Bourienne извади от чантичката си едно обръщение (не на обикновена руска хартия) на френския генерал Рамо, в което се казваше, че жителите няма защо да напускат домовете си, че френските власти ще им оказват дължимото покровителство, и го подаде на княжната.

— Мисля, че най-добре е да се обърнете към тоя генерал — каза m-lle Bourienne — и съм уверена, че ще ви се окаже необходимото уважение.

Княжна Маря четеше обръщението и лицето й затрепери в спазми от ридания без сълзи.

— Чрез кого го получихте? — попита тя.

— Навярно са разбрали от името ми, че съм французойка — каза m-lle Bourienne, като се изчерви.

Княжна Маря стана от прозореца с листа в ръка, излезе побледняла от стаята и отиде в бившия кабинет на княз Андрей.

— Дуняша, извикайте да дойдат при мене Алпатич, Дронушка, кой да е — каза княжна Маря — и кажете на Амалия Карловна да не влиза при мене — добави тя, като чу гласа на m-lle Bourienne. — По-скоро да замина! Да замина по-скоро! — повтаряше княжна Маря, ужасена от мисълта, че може да остане във властта на французите.

„Да знае княз Андрей, че тя е във властта на французите! Тя, дъщерята на княз Николай Андреич Болконски, да моли господин генерал Рамо да й окаже покровителство и да се ползува от неговите благодеяния!“ Тая мисъл я ужасяваше, караше я да потреперва, да се черви и да усеща неизпитвани досега пристъпи на злоба и гордост. Всичко, което в нейното положение беше тежко и най-главно оскърбително, изпъкна живо пред нея. „Те, французите, ще се настанят в тая къща; господин генерал Рамо ще вземе кабинета на княз Андрей; за да се забавляват, ще ровят и четат неговите писма и книжа. M-lle Bourienne lui fera les honneurs de Богучарово.[2] От милост на мене ще дадат една стаичка; войниците ще разровят пресния гроб на баща ми, за да му вземат кръстовете и звездите; те ще ми разправят за победите си над русите, ще ми изказват лицемерно съчувствие за скръбта ми“ — мислеше княжна Маря не със своите мисли, но защото се смяташе задължена да мисли с мислите на баща си и брат си. Лично ней беше все едно къде ще остане и какво ще се случи с нея. Но в същото време тя се чувствуваше представителка на покойния си баща и на княз Андрей. Тя неволно мислеше с техните мисли и чувствуваше с техните чувства. Каквото биха казали и каквото биха направили те, точно същото чувствуваше необходимо да стори тя. Отиде в кабинета на княз Андрей и мъчейки се да се проникне от неговите мисли, почна да обсъжда положението си.

Изискванията на живота, които смяташе за изчезнали със смъртта на баща й, изведнъж изникнаха пред нея с нова, непозната досега сила и я обсебиха.

Развълнувана, червена, тя се разхождаше из стаята, като поръчваше да извикат при нея ту Алпатич, ту Михаил Иванович, ту Тихон, ту Дрон. Дуняша, бавачката и всички прислужнички не можаха да й кажат доколко беше вярно онова, което й бе съобщила m-lle Bourienne. Алпатич не беше в къщи: беше заминал при началството. Повиканият Михаил Иванич, архитектът, който дойде при княжна Маря със сънливи очи, не можа да й каже нищо. Все със същата усмивка на съгласие, с която бе свикнал през петнадесетте години, без да изразява собственото си мнение, да отговаря на княза, отговаряше и на въпросите на княжна Маря, тъй че от отговорите му не можеше да се разбере нищо определено. Повиканият стар камердинер Тихон със смалено и изпито лице, което носеше следи на неизцерима скръб, отговаряше „слушам“ на всички въпроси на княжна Маря и едва сдържаше риданията си, като я гледаше.

Най-сетне в стаята влезе кметът Дрон, поклони се ниско на княжната и спря до вратата.

Княжна Маря мина из стаята и спря срещу него.

— Дронушка — каза княжна Маря, смятайки го за несъмнен приятел, същият оня Дронушка, който всяка година, когато ходеше на панаира във Вязма, й носеше и с усмивка й поднасяше една негова особена курабийка. — Дронушка, сега, след нашето нещастие… — почна тя и млъкна, тъй като нямаше сили да продължи.

— Всички сме в Божията власт — каза той с въздишка. Те помълчаха малко.

— Дронушка, Алпатич е заминал някъде, няма към кого да се обърна. Вярно ли е, което ми казват, че не бива да замина?

— Че защо да не заминеш, ваше сиятелство, може да се замине — каза Дрон.

— Казаха ми, че имало опасност от неприятеля. Миличък, аз нищо не мога, нищо не разбирам, при мене няма никой. Искам без друго да замина тая нощ или утре рано сутринта.

Дрон мълчеше. Погледна княжна Маря изпод вежди.

— Няма коне — рече той, — аз казах и на Яков Алпатич.

— Че защо няма? — каза княжната.

— Всичко е поради Божието наказание — рече Дрон. — Колкото коне имаше, взеха ги за войската, а другите пцовисаха, такава е годината. Не коне да храниш, ами да мислиш как ти да не умреш отглади! И без туй по три дни седят, без да са яли. Нищо няма — разориха ни до шушка.

Княжна Маря слушаше внимателно какво й казва той.

— Селяните разорени ли са? Нямат ли жито? — попита тя.

— Умират отглади — рече Дрон, — какви ти каруци…

— Че защо не си ми казал, Дронушка? Нима не може да им се помогне? Аз ще сторя всичко, каквото мога… — На княжна Маря й се струваше чудно, че сега, в такъв миг, когато такава скръб изпълваше сърцето й, можеше да има богати и бедни хора и че бе възможно богатите да не помагат на бедните. Тя смътно знаеше и беше чувала, че има господарско жито и че го дават на селяните. Знаеше също тъй, че нито брат й, нито баща й биха отказали да помогнат на селяните, когато са в нужда; тя се страхуваше само да не сбърка някак, когато говори за това раздаване на жито на селяните, за което искаше да даде нареждания. Радваше се, че има предлог да се грижи за нещо, заради което не би й било срамно да забрави и скръбта си. Тя почна да разпитва Дрон в подробности за нуждите на селяните и какви господарски имущества има в Богучарово.

— Нали имаме господарско жито, житото на брат ми? — попита тя.

— Господарското жито е непобутнато — рече с гордост Дрон, — нашият княз забрани да го продаваме.

— Раздай го на селяните, дай им всичко, от което имат нужда: аз ти разрешавам от името на брат си — каза княжна Маря.

Дрон не отговори нищо и дълбоко въздъхна.

— Ти им раздай това жито, ако им бъде достатъчно. Раздай всичко. Заповядвам ти от името на брат си и им кажи, че което е наше, е и тяхно. Нищо няма да ни се посвиди за тях. Тъй им кажи.

Когато княжната говореше, Дрон втренчено я гледаше.

— Уволни ме, за Бога, господарко, заповядай да предам ключовете — рече той. — Двадесет и три години служих, лошо не съм вършил; уволни ме, за Бога.

Княжна Маря не разбираше какво иска той от нея и заради какво моли да го уволнят. Тя му отговори, че никога не се е съмнявала в предаността му и че е готова да стори всичко за него и за селяните.

Бележки

[1] Мила Мари.

[2] Мадмоазел Буриен ще го приеме с почести в Богучарово.

Глава X

После похорон отца княжна Марья заперлась в своей комнате и никого не впускала к себе. К двери подошла девушка сказать, что Алпатыч пришел спросить приказания об отъезде. (Это было еще до разговора Алпатыча с Дроном.) Княжна Марья приподнялась с дивана, на котором она лежала, и сквозь затворенную дверь проговорила, что она никуда и никогда не поедет и просит, чтобы ее оставили в покое.

Окна комнаты, в которой лежала княжна Марья, были на запад. Она лежала на диване лицом к стене и, перебирая пальцами пуговицы на кожаной подушке, видела только эту подушку, и неясные мысли ее были сосредоточены на одном: она думала о невозвратимости смерти и о той своей душевной мерзости, которой она не знала до сих пор и которая выказалась во время болезни ее отца. Она хотела, но не смела молиться, не смела в том душевном состоянии, в котором она находилась, обращаться к богу. Она долго лежала в этом положении.

Солнце зашло на другую сторону дома и косыми вечерними лучами в открытые окна осветило комнату и часть сафьянной подушки, на которую смотрела княжна Марья. Ход мыслей ее вдруг приостановился. Она бессознательно приподнялась, оправила волоса, встала и подошла к окну, невольно вдыхая в себя прохладу ясного, но ветреного вечера.

«Да, теперь тебе удобно любоваться вечером! Его уж нет, и никто тебе не помешает», — сказала она себе, и, опустившись на стул, она упала головой на подоконник.

Кто-то нежным и тихим голосом назвал ее со стороны сада и поцеловал в голову. Она оглянулась. Это была m-lle Bourienne, в черном платье и плерезах. Она тихо подошла к княжне Марье, со вздохом поцеловала ее и тотчас же заплакала. Княжна Марья оглянулась на нее. Все прежние столкновения с нею, ревность к ней, вспомнились княжне Марье; вспомнилось и то, как он последнее время изменился к m-lle Bourienne, не мог ее видеть, и, стало быть, как несправедливы были те упреки, которые княжна Марья в душе своей делала ей. «Да и мне ли, мне ли, желавшей его смерти, осуждать кого-нибудь!» — подумала она.

Княжне Марье живо представилось положение m-lle Bourienne, в последнее время отдаленной от ее общества, но вместе с тем зависящей от нее и живущей в чужом доме. И ей стало жалко ее. Она кротко-вопросительно посмотрела на нее и протянула ей руку. M-lle Bourienne тотчас заплакала, стала целовать ее руку и говорить о горе, постигшем княжну, делая себя участницей этого горя. Она говорила о том, что единственное утешение в ее горе есть то, что княжна позволила ей разделить его с нею. Она говорила, что все бывшие недоразумения должны уничтожиться перед великим горем, что она чувствует себя чистой перед всеми и что он оттуда видит ее любовь и благодарность. Княжна слушала ее, не понимая ее слов, но изредка взглядывая на нее и вслушиваясь в звуки ее голоса.

— Ваше положение вдвойне ужасно, милая княжна, — помолчав немного, сказала m-lle Bourienne. — Я понимаю, что вы не могли и не можете думать о себе; но я моей любовью к вам обязана это сделать… Алпатыч был у вас? Говорил он с вами об отъезде? — спросила она.

Княжна Марья не отвечала. Она не понимала, куда и кто должен был ехать. «Разве можно было что-нибудь предпринимать теперь, думать о чем-нибудь? Разве не все равно?» Она не отвечала.

— Вы знаете ли, chère Marie, — сказала m-lle Bourienne, — знаете ли, что мы в опасности, что мы окружены французами; ехать теперь опасно. Ежели мы поедем, мы почти наверное попадем в плен, и бог знает…

Княжна Марья смотрела на свою подругу, не понимая того, что она говорила.

— Ах, ежели бы кто-нибудь знал, как мне все все равно теперь, — сказала она. — Разумеется, я ни за что не желала бы уехать от него… Алпатыч мне говорил что-то об отъезде… Поговорите с ним, я ничего, ничего не могу и не хочу…

— Я говорила с ним. Он надеется, что мы успеем уехать завтра; но я думаю, что теперь лучше бы было остаться здесь, — сказала m-lle Bourienne. — Потому что, согласитесь, chère Marie, попасть в руки солдат или бунтующих мужиков на дороге — было бы ужасно. — M-lle Bourienne достала из ридикюля объявление на нерусской необыкновенной бумаге французского генерала Рамо о том, чтобы жители не покидали своих домов, что им оказано будет должное покровительство французскими властями, и подала ее княжне.

— Я думаю, что лучше обратиться к этому генералу, — сказала m-lle Bourienne, — и я уверена, что вам будет оказано должное уважение.

Княжна Марья читала бумагу, и сухие рыдания задергали ее лицо.

— Через кого вы получили это? — сказала она.

— Вероятно, узнали, что я француженка по имени, — краснея, сказала m-lle Bourienne.

Княжна Марья с бумагой в руке встала от окна и с бледным лицом вышла из комнаты и пошла в бывший кабинет князя Андрея.

— Дуняша, позовите ко мне Алпатыча, Дронушку, кого-нибудь, — сказала княжна Марья, — и скажите Амалье Карловне, чтобы она не входила ко мне, — прибавила она, услыхав голос m-lle Bourienne. — Поскорее ехать! Ехать скорее! — говорила княжна Марья, ужасаясь мысли о том, что она могла остаться во власти французов.

«Чтобы князь Андрей знал, что она во власти французов! Чтоб она, дочь князя Николая Андреича Болконского, просила господина генерала Рамо оказать ей покровительство и пользовалась его благодеяниями!» — Эта мысль приводила ее в ужас, заставляла ее содрогаться, краснеть и чувствовать еще не испытанные ею припадки злобы и гордости. Все, что только было тяжелого и, главное, оскорбительного в ее положении, живо представлялось ей. «Они, французы, поселятся в этом доме; господин генерал Рамо займет кабинет князя Андрея; будет для забавы перебирать и читать его письма и бумаги. M-lle Bourienne lui fera les honneurs de Богучарово.[1] Мне дадут комнатку из милости; солдаты разорят свежую могилу отца, чтобы снять с него кресты и звезды; они мне будут рассказывать о победах над русскими, будут притворно выражать сочувствие моему горю…» — думала княжна Марья не своими мыслями, но чувствуя себя обязанной думать за себя мыслями своего отца и брата. Для нее лично было все равно, где бы ни оставаться и что бы с ней ни было; но она чувствовала себя вместе с тем представительницей своего покойного отца и князя Андрея. Она невольно думала их мыслями и чувствовала их чувствами. Что бы они сказали, что бы они сделали теперь, то самое она чувствовала необходимым сделать. Она пошла в кабинет князя Андрея и, стараясь проникнуться его мыслями, обдумывала свое положение.

Требования жизни, которые она считала уничтоженными со смертью отца, вдруг с новой, еще неизвестной силой возникли перед княжной Марьей и охватили ее. Взволнованная, красная, она ходила по комнате, требуя к себе то Алпатыча, то Михаила Ивановича, то Тихона, то Дрона. Дуняша, няня и все девушки ничего не могли сказать о том, в какой мере справедливо было то, что объявила m-lle Bourienne. Алпатыча не было дома: он уехал к начальству. Призванный Михаил Иваныч, архитектор, явившийся к княжне Марье с заспанными глазами, ничего не мог сказать ей. Он точно с той же улыбкой согласия, с которой он привык в продолжение пятнадцати лет отвечать, не выражая своего мнения, на обращения старого князя, отвечал на вопросы княжны Марьи, так что ничего определенного нельзя было вывести из его ответов. Призванный старый камердинер Тихон, с опавшим и осунувшимся лицом, носившим на себе отпечаток неизлечимого горя, отвечал «слушаю-с» на все вопросы княжны Марьи и едва удерживался от рыданий, глядя на нее.

Наконец вошел в комнату староста Дрон и, низко поклонившись княжне, остановился у притолоки.

Княжна Марья прошлась по комнате и остановилась против него.

— Дронушка, — сказала княжна Марья, видевшая в нем несомненного друга, того самого Дронушку, который из своей ежегодной поездки на ярмарку в Вязьму привозил ей всякий раз и с улыбкой подавал свой особенный пряник. — Дронушка, теперь, после нашего несчастия, — начала она и замолчала, не в силах говорить дальше.

— Все под богом ходим, — со вздохом сказал он. Они помолчали.

— Дронушка, Алпатыч куда-то уехал, мне не к кому обратиться. Правду ли мне говорят, что мне и уехать нельзя?

— Отчего же тебе не ехать, ваше сиятельство, ехать можно, — сказал Дрон.

— Мне сказали, что опасно от неприятеля. Голубчик, я ничего не могу, ничего не понимаю, со мной никого нет. Я непременно хочу ехать ночью или завтра рано утром. — Дрон молчал. Он исподлобья взглянул на княжну Марью.

— Лошадей нет, — сказал он, — я и Яков Алпатычу говорил.

— Отчего же нет? — сказала княжна.

— Все от божьего наказания, — сказал Дрон. — Какие лошади были, под войска разобрали, а какие подохли, нынче год какой. Не то лошадей кормить, а как бы самим с голоду не помереть! И так по три дня не емши сидят. Нет ничего, разорили вконец.

Княжна Марья внимательно слушала то, что он говорил ей.

— Мужики разорены? У них хлеба нет? — спросила она.

— Голодной смертью помирают, — сказал Дрон, — не то что подводы…

— Да отчего же ты не сказал, Дронушка? Разве нельзя помочь? Я все сделаю, что могу… — Княжне Марье странно было думать, что теперь, в такую минуту, когда такое горе наполняло ее душу, могли быть люди богатые и бедные и что могли богатые не помочь бедным. Она смутно знала и слышала, что бывает господский хлеб и что его дают мужикам. Она знала тоже, что ни брат, ни отец ее не отказали бы в нужде мужикам; она только боялась ошибиться как-нибудь в словах насчет этой раздачи мужикам хлеба, которым она хотела распорядиться. Она была рада тому, что ей представился предлог заботы, такой, для которой ей не совестно забыть свое горе. Она стала расспрашивать Дронушку подробности о нуждах мужиков и о том, что есть господского в Богучарове.

— Ведь у нас есть хлеб господский, братнин? — спросила она.

— Господский хлеб весь цел, — с гордостью сказал Дрон, — наш князь не приказывал продавать.

— Выдай его мужикам, выдай все, что им нужно: я тебе именем брата разрешаю, — сказала княжна Марья.

Дрон ничего не ответил и глубоко вздохнул.

— Ты раздай им этот хлеб, ежели его довольно будет для них. Все раздай. Я тебе приказываю именем брата, и скажи им: что, что наше, то и ихнее. Мы ничего не пожалеем для них. Так ты скажи.

Дрон пристально смотрел на княжну, в то время как она говорила.

— Уволь ты меня, матушка, ради бога, вели от меня ключи принять, — сказал он. — Служил двадцать три года, худого не делал; уволь, ради бога.

Княжна Марья не понимала, чего он хотел от нее и от чего он просил уволить себя. Она отвечала ему, что она никогда не сомневалась в его преданности и что она все готова сделать для него и для мужиков.

Бележки

[1] Мадемуазель Бурьен будет принимать его с почестями в Богучарове