Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

II

На другия ден след заминаването на сина му княз Николай Андреич повика княжна Маря в стаята си.

— Е, доволна ли си сега? — каза й той. — Скара ме със сина ми! Доволна ли си? Ти само това искаше. Доволна ли си?… А мене ме боли от това, боли. Аз съм стар и слаб, а на тебе ти се искаше това. Е, радвай се, радвай се… — И след това княжна Маря не видя баща си цяла седмица. Той беше болен и не излизаше от кабинета си.

За свое учудване княжна Маря забеляза, че докато боледуваше старият княз, също така не пускаше при себе си и m-lle Bourienne. Само Тихон се грижеше за него.

След една седмица князът излезе и отново почна предишния си живот, като особено дейно се занимаваше с постройките и градините и прекрати всичките си предишни отношения с m-lle Bourienne. Видът и студеният му тон към княжна Маря сякаш й казваше: „Видя ли, ти измисли за мене разни работи, налъга княз Андрей за отношенията ми с тая французойка и ме скара с него; а виждаш — че не ми трябвате нито ти, нито французойката.“

Половината ден княжна Маря прекарваше при Николушка, като се занимаваше с уроците му, предаваше му сама руски език и музика и разговаряше с Десал; останалата част от деня прекарваше с книгите, със старата бавачка и с божите хора, които идеха понякога при нея през задния вход.

За войната княжна Маря мислеше тъй, както жените мислят за войната. Тя се страхуваше за брат си, който беше там, ужасяваше се, без да може да я разбере, от жестокостта на хората, която ги караше да се убиват един друг; но не разбираше значението на тая война, която й се струваше също като всичките дотогавашни войни. Тя не разбираше значението на тая война, макар че Десал, неин постоянен събеседник, който се интересуваше страстно от хода на войната, се мъчеше да й обясни съображенията си и макар че идещите при нея божи хора, всеки посвоему, с ужас говореха за слуховете из народа, че иде антихрист, и макар че Жули, сега княгиня Друбецкая, която отново бе почнала да кореспондира с нея, й пишеше от Москва патриотични писма.

„Пиша ви на руски, моя добра приятелко — пишеше Жули, — защото мразя всички французи, както и езика им, който не мога да слушам да се говори… Ние в Москва се възторгваме с ентусиазъм от нашия обожаван император.

Клетият ми мъж търпи насилие и глад в еврейските кръчми; но новините, които имам, още повече ме въодушевяват.

Вие сигурно сте чули за героичния подвиг на Раевски, който прегърнал двамата си синове и казал: «Ще загина с тях, но няма да се поколебаем!» И действително, макар неприятелят да е бил двойно по-силен от нас, ние не бяхме разколебани. Ние прекарваме времето, както дойде; но на война е като на война. Княжна Алина и Sophie седят с мене по цели дни и ние, нещастни вдовици на живи мъже, правим прекрасни разговори, като приготвяме превръзки; само вие, приятелко моя, липсвате…“ и т.н.

Княжна Маря не проумяваше цялото значение на тая война най-вече затова, защото старият княз никога не приказваше за нея, не я признаваше и на обяд се смееше на Десал, който говореше за войната. Тонът на княза беше тъй спокоен и сигурен, че княжна Маря му вярваше, без да разсъждава.

Целият месец юли князът беше необикновено деен и дори оживен. Той започна да прави още една нова градина и нова сграда, помещение за прислугата. Едно нещо безпокоеше княжна Маря — това, че той малко спеше и тъй като бе променил навика си да спи в кабинета, всеки ден променяше мястото си за нощуване. Ту заповядваше да нагласят походния му креват в галерията, ту оставаше на дивана или на волтеровското кресло в салона и дремеше, без да се съблича, като през това време не m-lle Bourienne, а малкият прислужник Петруша му четеше; ту нощуваше в трапезарията.

На първи август се получи второ писмо от княз Андрей. В първото писмо, получено наскоро след заминаването му, княз Андрей с покорност молеше баща си да му прости за онова, което си бе позволил да му каже, и го молеше да му възвърне отново своето благоволение. Старият княз отговори с ласкаво писмо и след писмото отстрани от себе си французойката. Второто писмо на княз Андрей, писано край Витебск след завземането му от французите, беше кратко описание на цялата кампания с план, нарисуван в писмото и разсъждения за по-нататъшния ход на кампанията. В това писмо княз Андрей излагаше неудобството за баща му да бъде близо до театъра на войната, точно на линията, по която се движат войските, и го съветваше да замине за Москва.

На обяда през тоя ден, когато Десал каза, че както се разправя, французите вече са влезли във Витебск, старият княз се сети за писмото от княз Андрей.

— Получих днеска писмо от княз Андрей — каза той на княжна Маря, — не го ли чете?

— Не, mon pere[1] — отговори подплашено княжната. Тя не можеше да прочете писмото, за което дори не бе чула.

— Пише за войната, за тая война — каза князът с оная, станала вече обикновена за него презрителна усмивка, с която винаги приказваше за сегашната война.

— Навярно е много интересно — каза Десал. — Князът има възможност да знае…

— Ах много, интересно! — каза m-lle Bourienne.

— Идете да ми го донесете — обърна се старият, княз към m-lle-Bourienne. — Нали знаете, на малката маса, под преспапието.

M-lle Bourienne радостно скочи.

— Ах, не — намръщи се и извика той. — Иди ти, Михаил Иванич!

Михаил Иванич стана и тръгна за кабинета. Но веднага след излизането му старият княз се озърна неспокойно, хвърли салфетката си и тръгна сам той.

— За нищо ги не бива. Всичко ще объркат.

Докато отиваше, княжна Маря, Десал, m-lle Bourienne и дори Николушка се споглеждаха мълком. Старият княз, придружен от Михаил Иванич, се върна с бързи крачки с писмото и плана, които сложи до себе си и не даде никому да ги четат.

Когато минаха в салона, той даде писмото на княжна Маря и като разгъна пред себе си плана за новата постройка, в който устреми поглед, заповяда й да чете гласно. След като прочете писмото, княжна Маря погледна въпросително баща си. Той гледаше плана, потънал очевидно в мислите си.

— Какво ще кажете вие по това, княже? — позволи си да го запита Десал.

— Аз?… Аз?… — сякаш неприятно събуден, рече князът, без да откъсва очи от плана на постройката.

— Твърде е възможно театърът на войната да се приближи толкова до нас…

— Ха-ха-ха! Театърът на войната! — рече князът. — Аз казвах и казвам, че театър на войната е Полша и по-далеч от Неман неприятелят никога няма да проникне.

Десал погледна с учудване княза, който приказваше за Неман, когато неприятелят беше вече до Днепър; но княжна Маря, забравила географското положение на Неман, мислеше, че това, което казва баща й, е истина.

— Стопят ли се снеговете, ще се издавят в блатата на Полша. Само те могат да не виждат — рече князът и явно мислеше за кампанията от 1807 година, станала, както му се струваше, съвсем наскоро. — Трябваше Бенигсен по-рано да навлезе в Прусия и работата щеше да вземе друг обрат…

— Но, княже — каза плахо Десал, — в писмото се говори за Витебск…

— А, в писмото ли? Да… — рече недоволно князът. — Да… да… — Лицето му изведнъж стана мрачно. Той млъкна за малко. — Да, той пише, че французите са разбити, при коя река беше това?

Десал наведе очи.

— Князът не пише нищо такова — каза тихо той.

— Нима не пише? Е, та аз не съм го измислил. — Всички дълго мълчаха.

— Да… да… Е, Михайло Иванич — каза неочаквано той, като дигна глава и посочи плана на постройката, — разправи как искаш да преустроиш това…

Михаил Иванич се приближи до плана и след като поговори с него за плана на новата постройка, князът погледна ядосано княжна Маря и Десал и отиде в стаите си.

Княжна Маря видя смутения и учуден поглед на Десал, устремен към баща й, забеляза мълчанието му и беше смаяна, че баща й бе забравил писмото от сина си на масата в салона; но тя не само се страхуваше да говори и разпитва Десал за причината на смущението и мълчанието му, но се страхуваше и да мисли за това.

Вечерта Михаил Иванич, изпратен от княза, дойде при княжна Маря да вземе писмото от княз Андрей, което бе забравено в салона. Княжна Маря му даде писмото. Макар да й бе неприятно, тя си позволи да попита Михаил Иванич какво прави баща й.

— Постоянно е зает — каза Михаил Иванич с почтително-насмешлива усмивка, която накара княжна Маря да побледнее. — Много се безпокоят за новата сграда. Четоха малко, а сега — сниши гласа си Михаил Иванич — при писалищната маса, навярно се занимават със завещанието. (Напоследък едно от любимите занятия на княза беше работата му с книжата, които щяха да останат след смъртта му и които той наричаше завещание.)

— А ще изпратят ли Алпатич в Смоленск? — попита княжна Маря.

— Разбира се, той отдавна чака.

Бележки

[1] Татко.

Глава II

На другой день после отъезда сына князь Николай Андреич позвал к себе княжну Марью.

— Ну что, довольна теперь? — сказал он ей, — поссорила с сыном! Довольна? Тебе только и нужно было! Довольна?… Мне это больно, больно. Я стар и слаб, и тебе этого хотелось. Ну радуйся, радуйся… — И после этого княжна Марья в продолжение недели не видала своего отца. Он был болен и не выходил из кабинета.

К удивлению своему, княжна Марья заметила, что за это время болезни старый князь так же не допускал к себе и m-lle Bourienne. Один Тихон ходил за ним.

Через неделю князь вышел и начал опять прежнюю жизнь, с особенной деятельностью занимаясь постройками и садами и прекратив все прежние отношения с m-lle Bourienne. Вид его и холодный тон с княжной Марьей как будто говорил ей: «Вот видишь, ты выдумала на меня, налгала князю Андрею про отношения мои с этой француженкой и поссорила меня с ним; а ты видишь, что мне не нужны ни ты, ни француженка».

Одну половину дня княжна Марья проводила у Николушки, следя за его уроками, сама давала ему уроки русского языка и музыки, и разговаривая с Десалем; другую часть дня она проводила в своей половине с книгами, старухой няней и с божьими людьми, которые иногда с заднего крыльца приходили к ней.

О войне княжна Марья думала так, как думают о войне женщины. Она боялась за брата, который был там, ужасалась, не понимая ее, перед людской жестокостью, заставлявшей их убивать друг друга; но не понимала значения этой войны, казавшейся ей такою же, как и все прежние войны. Она не понимала значения этой войны, несмотря на то, что Десаль, ее постоянный собеседник, страстно интересовавшийся ходом войны, старался ей растолковать свои соображения, и несмотря на то, что приходившие к ней божьи люди все по-своему с ужасом говорили о народных слухах про нашествие антихриста, и несмотря на то, что Жюли, теперь княгиня Друбецкая, опять вступившая с ней в переписку, писала ей из Москвы патриотические письма.

«Я вам пишу по-русски, мой добрый друг, — писала Жюли, — потому что я имею ненависть ко всем французам, равно и к языку их, который я не могу слышать говорить… Мы в Москве все восторжены через энтузиазм к нашему обожаемому императору.

Бедный муж мой переносит труды и голод в жидовских корчмах; но новости, которые я имею, еще более воодушевляют меня.

Вы слышали, верно, о героическом подвиге Раевского, обнявшего двух сыновей и сказавшего: «Погибну с ними, но не поколеблемся!» И действительно, хотя неприятель был вдвое сильнее нас, мы не колебнулись. Мы проводим время, как можем; но на войне, как на войне. Княжна Алина и Sophie сидят со мною целые дни, и мы, несчастные вдовы живых мужей, за корпией делаем прекрасные разговоры; только вас, мой друг, недостает…» и т. д.

Преимущественно не понимала княжна Марья всего значения этой войны потому, что старый князь никогда не говорил про нее, не признавал ее и смеялся за обедом над Десалем, говорившим об этой войне. Тон князя был так спокоен и уверен, что княжна Марья, не рассуждая, верила ему.

Весь июль месяц старый князь был чрезвычайно деятелен и даже оживлен. Он заложил еще новый сад и новый корпус, строение для дворовых. Одно, что беспокоило княжну Марью, было то, что он мало спал и, изменив свою привычку спать в кабинете, каждый день менял место своих ночлегов. То он приказывал разбить свою походную кровать в галерее, то он оставался на диване или в вольтеровском кресле в гостиной и дремал не раздеваясь, между тем как не m-lle Bourienne, a мальчик Петруша читал ему; то он ночевал в столовой.

Первого августа было получено второе письмо от кня-зя Андрея. В первом письме, полученном вскоре после его отъезда, князь Андрей просил с покорностью прощения у своего отца за то, что он позволил себе сказать ему, и просил его возвратить ему свою милость. На это письмо старый князь отвечал ласковым письмом и после этого письма отдалил от себя француженку. Второе письмо князя Андрея, писанное из-под Витебска, после того как французы заняли его, состояло из краткого описания всей кампании с планом, нарисованным в письме, и из соображений о дальнейшем ходе кампании. В письме этом князь Андрей представлял отцу неудобства его положения вблизи от театра войны, на самой линии движения войск, и советовал ехать в Москву.

За обедом в этот день на слова Десаля, говорившего о том, что, как слышно, французы уже вступили в Витебск, старый князь вспомнил о письме князя Андрея.

— Получил от князя Андрея нынче, — сказал он княжне Марье, — не читала?

— Нет, mon père,[1] — испуганно отвечала княжна. Она не могла читать письма, про получение которого она даже и не слышала.

— Он пишет про войну про эту, — сказал князь с той сделавшейся ему привычной, презрительной улыбкой, с которой он говорил всегда про настоящую войну.

— Должно быть, очень интересно, — сказал Десаль. — Князь в состоянии знать…

— Ах, очень интересно! — сказала m-llе Bourienne.

— Подите принесите мне, -обратился старый князь к m-llе Bourienne. — Вы знаете, на маленьком столе под пресс-папье.

M-lle Bourienne радостно вскочила.

— Ах нет, — нахмурившись, крикнул он. — Поди ты, Михаил Иваныч.

Михаил Иваныч встал и пошел в кабинет. Но только что он вышел, старый князь, беспокойно оглядывавшийся, бросил салфетку и пошел сам.

— Ничего-то не умеют, все перепутают.

Пока он ходил, княжна Марья, Десаль, m-lle Bourienne и даже Николушка молча переглядывались. Старый князь вернулся поспешным шагом, сопутствуемый Михаилом Иванычем, с письмом и планом, которые он, не давая никому читать во время обеда, положил подле себя.

Перейдя в гостиную, он передал письмо княжне Марье и, разложив пред собой план новой постройки, на который он устремил глаза, приказал ей читать вслух. Прочтя письмо, княжна Марья вопросительно взглянула на отца.

Он смотрел на план, очевидно, погруженный в свои мысли.

— Что вы об этом думаете, князь? — позволил себе Десаль обратиться с вопросом.

— Я! я!… — как бы неприятно пробуждаясь, сказал князь, не спуская глаз с плана постройки.

— Весьма может быть, что театр войны так приблизится к нам…

— Ха-ха-ха! Театр войны! — сказал князь. — Я говорил и говорю, что театр войны есть Польша, и дальше Немана никогда не проникнет неприятель.

Десаль с удивлением посмотрел на князя, говорившего о Немане, когда неприятель был уже у Днепра; но княжна Марья, забывшая географическое положение Немана, думала, что то, что ее отец говорит, правда.

— При ростепели снегов потонут в болотах Польши. Они только могут не видеть, — проговорил князь, видимо, думая о кампании 1807-го года, бывшей, как казалось, так недавно. — Бенигсен должен был раньше вступить в Пруссию, дело приняло бы другой оборот…

— Но, князь, — робко сказал Десаль, — в письме говорится о Витебске…

— А, в письме, да… — недовольно проговорил князь, — да… да… — Лицо его приняло вдруг мрачное выражение. Он помолчал. — Да, он пишет, французы разбиты, при какой это реке?

Десаль опустил глаза.

— Князь ничего про это не пишет, — тихо сказал он.

— А разве не пишет? Ну, я сам не выдумал же. — Все долго молчали.

— Да… да… Ну, Михайла Иваныч, — вдруг сказал он, приподняв голову и указывая на план постройки, — расскажи, как ты это хочешь переделать…

Михаил Иваныч подошел к плану, и князь, поговорив с ним о плане новой постройки, сердито взглянув на княжну Марью и Десаля, ушел к себе.

Княжна Марья видела смущенный и удивленный взгляд Десаля, устремленный на ее отца, заметила его молчание и была поражена тем, что отец забыл письмо сына на столе в гостиной; но она боялась не только говорить и расспрашивать Десаля о причине его смущения и молчания, но боялась и думать об этом.

Ввечеру Михаил Иваныч, присланный от князя, пришел к княжне Марье за письмом князя Андрея, которое забыто было в гостиной. Княжна Марья подала письмо. Хотя ей это и неприятно было, она позволила себе спросить у Михаила Иваныча, что делает ее отец.

— Всё хлопочут, — с почтительно-насмешливой улыбкой, которая заставила побледнеть княжну Марью, сказал Михаил Иваныч. — Очень беспокоятся насчет нового корпуса. Читали немножко, а теперь, — понизив голос, сказал Михаил Иваныч, — у бюра, должно, завещанием занялись. (В последнее время одно из любимых занятий князя было занятие над бумагами, которые должны были остаться после его смерти и которые он называл завещанием.)

— А Алпатыча посылают в Смоленск? — спросила княжна Марья.

— Как же-с, уж он давно ждет.

Бележки

[1] батюшка