Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

VIII

Граф Иля Андреич напусна предводителството, защото тая длъжност беше придружена с големи разходи. Но работите му все така не се оправяха. Наташа и Николай често виждаха скришните, неспокойни разговори на родителите си и чуваха приказки за продажба на богатия родов Ростовски дом и на имението край Москва. Като не беше предводител, нямаше нужда да се дават такива големи приеми и животът в Отрадное си вървеше по-тих, отколкото в предишните години. Но грамадният дом и пристройките все пак бяха пълни с хора, на трапезата все тъй сядаха повече от двадесет души. Всички те бяха близки хора, свикнали да живеят в къщата, почти членове на семейството или такива, които сякаш трябваше без друго да живеят в дома на графа. Такива бяха: Димлер — музикантът, с жена си, Йогел — учителят по танц, със семейството си, старата госпожица Белова, която живееше в къщи, и много други още: учителят на Петя, бившата гувернантка на госпожиците и просто — хора, за които бе по-добре или по-изгодно да живеят у графа, отколкото у тях си. Не пристигаха толкова много хора както по-рано, но вървежът на живота беше същият и без него графът и графинята не можеха да си представят живота. Същите кучета и хора за лов, увеличени от Николай, същите петдесет коня и петнадесет кочияши в конюшнята; същите скъпи подаръци един другиму за именни дни и тържествени обеди за цялата околия; същите игри на графа — вист и бостон, в които той, оставяйки всички да виждат картите му, позволяваше всеки ден да печелят по стотици от него съседите му, които смятаха правото си да играят на карти с Иля Андреич за най-изгодна сделка.

Графът се въртеше в своите парични работи като в грамадна мрежа и се мъчеше да не вярва, че се е объркал, но с всяка стъпка все повече и повече се объркваше и усещаше, че няма сили нито да разкъса мрежата, която го е оплела, нито да почне предпазливо и търпеливо да я разплита. С любещото си сърце графинята чувствуваше, че децата й се разоряват, че графът не е виновен, че той не може да не бъде такъв, какъвто е, че той самият се измъчва (макар и да го скрива) от съзнанието, че разорява себе си и децата — и тя търсеше средства да му помогне. От нейното женско гледище имаше само едно средство: оженване на Николай за богата мома. Тя чувствуваше, че това бе последната надежда и че ако Николай се откаже от момата, която му е намерила, ще трябва завинаги да се простят с възможността за поправяне на работите. Тая бъдеща съпруга беше Жули Карагина, дъщеря на прекрасни, добродетелни баща и майка, позната от детинството си на Ростови, и сега, поради смъртта на последния от братята й, богата мома за омъжване.

Графинята писа направо на Карагина в Москва, като й предложи брак на дъщеря й със сина си, и получи от нея благоприятен отговор. Карагина отговори, че от своя страна тя е съгласна и че всичко ще зависи от склонността на дъщеря й. Карагина канеше Николай да отиде в Москва.

Графинята на няколко пъти със сълзи на очи говори на сина си, че сега, когато и двете й дъщери са наредени, единственото й желание е да го види оженен. Тя казваше, че ако стане това, ще легне спокойно в гроба. После казваше, че е набелязала една прекрасна девойка и го изпитваше какво мисли той за женитбата.

При други разговори тя хвалеше Жули и съветваше Николай да отиде в Москва по празниците, за да се повесели. Николай се досещаше накъде клонят приказките на майка му и при един от тия разговори я предизвика да бъде напълно откровена. Тя му каза, че цялата надежда за оправяне на работите им е сега в женитбата му с Карагина.

— Е, ами ако обичах някоя не богата девойка, нима бихте поискали, maman, да пожертвувам чувството й честта си за богатство? — попита той майка си, без да съзнава жестокостта на въпроса си, а искаше само да покаже благородството си.

— Не, ти не ме разбра — каза майката, като не знаеше как да се оправдае. — Ти не ме разбра, Николенка. Аз искам да бъдеш щастлив — прибави тя и почувствува, че говори неистина, че се е объркала. Тя заплака.

— Не плачете, мамичко, кажете ми само, че искате това и — знаете, че ще дам живота си, всичко ще дам, за да бъдете спокойна — рече Николай. — Ще пожертвувам всичко за вас, дори и чувството си.

Но графинята не искаше да постави въпроса така: тя не искаше жертва от сина си, тя самата би искала да се жертвува за него.

— Не, ти не ме разбра, да не говорим повече — каза тя, като бършеше сълзите си.

„Да, аз може би наистина обичам бедна девойка — казваше си Николай, — е, какво, трябва да пожертвувам чувството и честта си за богатство ли? Чудя се как мамичка можа да ми каже това. Затуй, че Соня е бедна, да не мога да я обичам — мислеше той, — да не мога да отговоря на нейната вярна, предана любов? А пък с нея сигурно ще бъда по-щастлив, отколкото с някаква си кукла Жули. Аз не мога да заповядвам на чувството си — казваше си той. — Ако обичам Соня, за мене моето чувство е по-силно и по-горе от всичко друго.“

Николай не замина за Москва, графинята не поднови с него разговора за женитбата и с тъга, а понякога и с озлобение виждаше признаци на все по-голямо и по-голямо сближение между сина си и Соня, която нямаше зестра. Тя се укоряваше за това, но не можеше да не мърмори, да не се заяжда със Соня и често без причина я спираше, мърмореше й и й говореше „вие“ и „мила моя“. Добрата графиня най-много се сърдеше на Соня за това, че тая бедна черноока племенница беше тъй кротка, тъй добра, тъй предано-благодарна на благодетелите си и тъй вярно, неизменно и със самоотверженост бе влюбена в Николай, че нямаше нищо, за което да я укори.

Николай доизкарваше при домашните си срока на отпуска. От годеника княз Андрей се получи четвърто писмо, от Рим, в което той пишеше, че отдавна щял да бъде на път за Русия, ако от топлия климат раната му не се била отворила неочаквано, което го принуждавало да отложи заминаването си — до началото на идната година. Наташа беше все тъй влюбена в годеника си, все тъй успокоена от тая любов и все тъй възприемчива за всички радости на живота; но в края на четвъртия месец от раздялата с него почнаха да я спохождат минути на тъга, против която тя не можеше да се бори. Мъчно й беше за самата нея, мъчно й беше, че тъй, без полза за когото и да е, губи всичкото това време, през което се чувствуваше толкова способна да обича и да бъде обичана.

Не беше весело в къщата на Ростови.

Глава VIII

Граф Илья Андреич вышел из предводителей, потому что эта должность была сопряжена с слишком большими расходами. Но дела его всё не поправлялись. Часто Наташа и Николай видели тайные, беспокойные переговоры родителей и слышали толки о продаже богатого, родового Ростовского дома и подмосковной. Без предводительства не нужно было иметь такого большого приема, и отрадненская жизнь велась тише, чем в прежние годы; но огромный дом и флигеля всё-таки были полны народом, за стол всё так же садилось больше человек. Всё это были свои, обжившиеся в доме люди, почти члены семейства или такие, которые, казалось, необходимо должны были жить в доме графа. Таковы были Диммлер — музыкант с женой, Иогель — танцовальный учитель с семейством, старушка-барышня Белова, жившая в доме, и еще многие другие: учителя Пети, бывшая гувернантка барышень и просто люди, которым лучше или выгоднее было жить у графа, чем дома. Не было такого большого приезда как прежде, но ход жизни велся тот же, без которого не могли граф с графиней представить себе жизни. Та же была, еще увеличенная Николаем, охота, те же 50 лошадей и 15 кучеров на конюшне, те же дорогие подарки в именины, и торжественные на весь уезд обеды; те же графские висты и бостоны, за которыми он, распуская всем на вид карты, давал себя каждый день на сотни обыгрывать соседям, смотревшим на право составлять партию графа Ильи Андреича, как на самую выгодную аренду.

Граф, как в огромных тенетах, ходил в своих делах, стараясь не верить тому, что он запутался и с каждым шагом всё более и более запутываясь и чувствуя себя не в силах ни разорвать сети, опутавшие его, ни осторожно, терпеливо приняться распутывать их. Графиня любящим сердцем чувствовала, что дети ее разоряются, что граф не виноват, что он не может быть не таким, каким он есть, что он сам страдает (хотя и скрывает это) от сознания своего и детского разорения, и искала средств помочь делу. С ее женской точки зрения представлялось только одно средство — женитьба Николая на богатой невесте. Она чувствовала, что это была последняя надежда, и что если Николай откажется от партии, которую она нашла ему, надо будет навсегда проститься с возможностью поправить дела. Партия эта была Жюли Карагина, дочь прекрасных, добродетельных матери и отца, с детства известная Ростовым, и теперь богатая невеста по случаю смерти последнего из ее братьев.

Графиня писала прямо к Карагиной в Москву, предлагая ей брак ее дочери с своим сыном и получила от нее благоприятный ответ. Карагина отвечала, что она с своей стороны согласна, что всё будет зависеть от склонности ее дочери. Карагина приглашала Николая приехать в Москву.

Несколько раз, со слезами на глазах, графиня говорила сыну, что теперь, когда обе дочери ее пристроены — ее единственное желание состоит в том, чтобы видеть его женатым. Она говорила, что легла бы в гроб спокойной, ежели бы это было. Потом говорила, что у нее есть прекрасная девушка на примете и выпытывала его мнение о женитьбе.

В других разговорах она хвалила Жюли и советовала Николаю съездить в Москву на праздники повеселиться. Николай догадывался к чему клонились разговоры его матери, и в один из таких разговоров вызвал ее на полную откровенность. Она высказала ему, что вся надежда поправления дел основана теперь на его женитьбе на Карагиной.

— Что ж, если бы я любил девушку без состояния, неужели вы потребовали бы, maman, чтобы я пожертвовал чувством и честью для состояния? — спросил он у матери, не понимая жестокости своего вопроса и желая только выказать свое благородство.

— Нет, ты меня не понял, — сказала мать, не зная, как оправдаться. — Ты меня не понял, Николинька. Я желаю твоего счастья, — прибавила она и почувствовала, что она говорит неправду, что она запуталась. — Она заплакала.

— Маменька, не плачьте, а только скажите мне, что вы этого хотите, и вы знаете, что я всю жизнь свою, всё отдам для того, чтобы вы были спокойны, — сказал Николай. Я всем пожертвую для вас, даже своим чувством.

Но графиня не так хотела поставить вопрос: она не хотела жертвы от своего сына, она сама бы хотела жертвовать ему.

— Нет, ты меня не понял, не будем говорить, — сказала она, утирая слезы.

«Да, может быть, я и люблю бедную девушку, говорил сам себе Николай, что ж, мне пожертвовать чувством и честью для состояния? Удивляюсь, как маменька могла мне сказать это. Оттого что Соня бедна, то я и не могу любить ее, думал он, — не могу отвечать на ее верную, преданную любовь. А уж наверное с ней я буду счастливее, чем с какой-нибудь куклой Жюли. Пожертвовать своим чувством я всегда могу для блага своих родных, говорил он сам себе, но приказывать своему чувству я не могу. Ежели я люблю Соню, то чувство мое сильнее и выше всего для меня».

Николай не поехал в Москву, графиня не возобновляла с ним разговора о женитьбе и с грустью, а иногда и озлоблением видела признаки всё большего и большего сближения между своим сыном и бесприданной Соней. Она упрекала себя за то, но не могла не ворчать, не придираться к Соне, часто без причины останавливая ее, называя ее «вы», и «моя милая». Более всего добрая графиня за то и сердилась на Соню, что эта бедная, черноглазая племянница была так кротка, так добра, так преданно-благодарна своим благодетелям, и так верно, неизменно, с самоотвержением влюблена в Николая, что нельзя было ни в чем упрекнуть ее.

Николай доживал у родных свой срок отпуска. От жениха князя Андрея получено было 4-е письмо, из Рима, в котором он писал, что он уже давно бы был на пути в Россию, ежели бы неожиданно в теплом климате не открылась его рана, что заставляет его отложить свой отъезд до начала будущего года. Наташа была так же влюблена в своего жениха, так же успокоена этой любовью и так же восприимчива ко всем радостям жизни; но в конце четвертого месяца разлуки с ним, на нее начинали находить минуты грусти, против которой она не могла бороться. Ей жалко было самое себя, жалко было, что она так даром, ни для кого, пропадала всё это время, в продолжение которого она чувствовала себя столь способной любить и быть любимой.

В доме Ростовых было невесело.