Джон Гънтър
Америка без маска (90)

Месаби: желязото в областта

От Дулут, благодарение любезността на служебните лица от компанията Оливер, аз потеглих за Хибинг, за да разгледам областта Месаби — сърцето на стоманената индустрия в САЩ. Изпод тези тихи ливади и спокойни хълмове протичат основните богатства на Дженеръл Мотърс, жп Морган и Ко и Американските Стоманени д-ва, без да споменаваме за американските усилия в индустрията било през мирно време, било през война.

Областта на езерото Супериор произвежда нормално 87% от желязната руда в САЩ. Минесота сама произвежда 65%. Най-продуктивната общо взето компания е Оливер, която дава около 48% от общото производство. Наред с Дулут, Месаби и Областната жп компания, и Питсбъргското параходно д-во, които превозват рудата от мините до Дулут и по-нататък до езерата Мичиган и Ери, компанията Оливер се субсидира от Американската Стоманена Индустрия и е една от най-големите желязо производителни организации в света. Мините — щастлива е страната, която ги притежава! — станаха доходни, тъкмо когато търговията с дървен материал упадна, в резултат на един безпощаден грабеж. Какво ще последва мините, ако и те някой ден се изчерпят?

В Хибинг видяхме „най-голямата дупка, изкопана някога от човека“ — една наистина изключителна гледка. „Това е истинската причина, задето САЩ са велика страна и може би това е именно «човечето» което спечели войната“.

Откритата мина за желязна руда или както официално се нарича Дъ Хъл Ръст Махонинг Опън Пит Айърн Оър Майн, е около три мили дълга, широка половин до една миля и 435 стъпки дълбока; обхваща 1,250 акра и притежава 55 мили жп линии в своите открити недра. От нея до ден-днешен са изкопани 650,000,000 тона руда — много повече от общия изкоп на Панамския канал. Бяхме застанали на края на рова. Като че ли един огромен, терасовиден небостъргач беше изкопан обърнат с главата надолу. Вкопчени в снагата му — да променим метафората този път — висят черпала, които напомнят лъжички, с които се гребе сладолед. Като слизахме покрай неравни, зигзаговидни пътечки, открихме, че тези черпала са 850 тонни бавно въртящи се електрически багери, които загребват по 16 тона руда наведнаж. Няколко дружества, фактически доста на брой, се съревновават тук. Рудата се товари във вагонетки, които се движат напред-назад, за да достигнат върха; работниците, които обслужват тези багери, са най-добре платеният персонал, получаващи около долар и половина на час. По края на оперативния район на компанията Оливер видяхме червеникав скалист хълм, от който багерите загребваха, отдръпваха се, като че ли го избягват. Група жени измитаха последните частици и прашинки из малките цепнатини, така че да не се загуби нито грам, — както едно дете би изгризало пилешко кокалче. Това трябва да се види, за да се повярва.

Рудата се сортира и проучва горе на върха, „прави се годна“ в някои случаи, и чак тогава се товари. Някои от тези процеси ми бяха обяснени в лабораториите; вярвам, че съм ги разбрал. Изглежда, че докато вагонетките се намират на път към товарните докове на Дулут, мострите се сортират така, че товаренето да стане правилно при тяхното пристигане. Тогава всеки отделен тип руда чака своя ред надолу към езерото, като обикновено отделни параходи товарят и превозват само определен вид руда. Товари се обикновено кораб, който отговаря точно на изискванията на купувача, изложени предварително, за да се избягва забавяне в Гари или южен Чикаго.

Градът Хибинг е имал своите странни преживявания. По-голямата част от него е била преместена къща по къща. Откритият ров растял от ден на ден и имало опасност да погълне града. Ето защо Оливер закупва едно място около 400 акра, което включва три четвърти от тогавашния град, и премества сградите една след друга на новото пространство на около миля и половина далеч.

Областта Месаби е жив пример за капризите на историята. Една бележита случка е спасила тази област да не попадне в Канадска територия. Британският учен Джон Мичел, нанасяйки на карта тази област през 1755 година, мислел, че езерото Уудс води направо към езерото Супериор по реката Пиджън. Мичел е бил на погрешен път. Когато през 1783 година се водили преговорите по Парижкия мир, който за пръв път очертава американо-канадската граница, Бенджамин Франклин и останалите членове на комисията приели тази карта за точна, въпреки че е било по-логично да следват линията по реката Сейнт Луис надолу в южна посока. Твърди се, че Франклин, който бил изкусен дипломат, знаел много добре, че първоначалната карта била погрешна, но се погрижил тя да бъде приета. По този начин този клин при Минесота минал във владение на САЩ.

В последните 60 години от откриването й областта на Минесота произвела под милиард и половина тона от тази „доходна“ желязна руда. Съществуващите резерви се изчисляват на 1,150,000,000 тона. Тъй че сравнително по-голямата част е вече изразходвана. Ако общото число на производството продължава на предвоенното ниво, рудата на Минесота ще се копае в продължение на още 35–40 години; ако производството някога достигне отново това през войната, желязна руда ще има само за още 15 години. Естествено, този тревожен ход на работите кара да се замислят в най-добрия случай не само привържениците на идеята за съхранение на природните богатства, но и всеки, който схваща от какво жизнено значение е стоманата за силата на САЩ. От друга страна, желязото е трайно. То не гние, нито пък гори като дървото. Като отпадък то може да се употребява непрекъснато. Освен това, големи депозити от по-долно качество желязна руда са широко разпространени, и те включват една разновидност, която съдържа малък процент желязо, известна под името таконит. След алуминиума, от всички метали най-често се среща желязото; 5% от цялата земна повърхност е желязо. Но за сега процесът за добиване стомана от долнокачествени руди е премного скъп, за да бъде практичен, т.е. доходен. В близко бъдеще може да бъдат открити нови методи, които да променят коренно картината. Даже в момента служебни лица пропагандират идеята за постепенно прехвърляне към производство на стомана от таконит, в компании, чийто резерви от „доходната“ руда са на изчерпване.