Джон Гънтър
Америка без маска (245)

В допълнение: тенденции и въпроси

И тъй, сега най-после идваме до края на това дълго, подробно и пъстро пътешествие. Нашето шествие през четиридесет и осемте щата е най-сетне завършено. Без оглед на някакво сектантско или частично заключение, нека се опитаме да сумираме всичко — да извлечем и обобщим някои от пъстрите становища на тази книга и измъкнем целия този обширен въпрос в няколко точки.

Всеки човек знае прочутата епиграма, че всички обобщения са неверни, включително и настоящето. Все пак, протягането на врата е добро упражнение за главата.

Първо. Никой не може да пропусне да оцени грамадната и чрезмерна физическа жизненост на Съединените щати, жизненост доста често извратена и зле направлявана, но въпреки това — жизненост масивна, преливаща и с несравним простор. Това е навярно един допринасящ фактор към две крайно забележителни американски характеристики: състезанието заради самото състезание и обожаването на успеха.

Второ. Различия в самата общност. Който е измислил мотото E Pluribus Unum, е дал в три думи най-доброто описание за Съединените щати, което някога е било написано. Триумфът на Америка е триумф на една сборна федерална система. Хомогенност и различие, това са два грамадни съперничещи си магнита. Всеки път чувствувах отново, почти физически, силите, които се стремят да смъкнат долу към общото ниво дадено общество, независимо как би се борило то. Чувствувах, че нацията прилича на някакво грамадно чудовище, обвързано в желязна мрежа, през дупките на която се показва неговата плът, издула се като възглавница, но мрежата държи; железните скоби пращят от напрежение, но задържат своя затворник. Променете метафората и си представете Съединените щати като едно грамадно одеяло или бродерия върху юрган с различни шарки. Но, независимо от това какви цветове горят и блещят в различните краища, основата и вътъкът, основната тъкан и материалът е един и същ от единия до другия край.

Бихме могли доста на дълго да скицираме главните сили, които пречат на единството — политиците екстремисти, претендиращите за специални привилегии, доктринерите „всеки за себе си“ и липсата на дисциплина. Подобно на това, съставните обединяващи сили се откриват лесно за изследване — всичко от Абрахам Линкълн до търговските реклами, от отвлечеността в демократичната теория, до „петте“ и „десетте“ и до киното на улицата. Америка е страната, която се чувствува у дома си, безразлично къде ще отиде.

Трето. Тази точка е удобна да се постави тук, за да се получи последователност, но нейната важност и значение не са много големи. Съединените щати са, въпреки не паралелното развитие на всички познати съобщителни средства, въпреки единството и различието (всяко от които би трябвало да допринесе за познаване на нацията като цяло), все още една огромна провинциална нация. Не познавам друга страна, която е толкова невежа по отношение себе си. Социолозите са събрали ужасяващи статистики, които показват колко малко от американската история е позната на децата от училищната възраст, и въпреки че много добри граждани са в състояние свободно и авторитетно да разкажат на един свой посетител какво става в Уругвай или Украйна, те знаят изненадващо малко за това, което става в съседния окръг или кой е притежателят на местната инсталация за светилен газ. Ню Йоркските вестници са едни от най-добрите в страната. Но опитайте се само да узнаете от тях какво става наистина в Ню Орлеан или Сейнт Пол…

Четвърто. Старах се досега да избягна да спомена добре известния факт, че Съединените щати са „големи“. В същност, въпреки че те са много големи — съществуват няколко други нации, които са по-големи: Русия, Канада, Бразилия. При това, физическата маса и размер, или дори физическата нехармоничност, не би трябвало да бъде препятствие за себеопознаване и взаимно съобщение.

Аз се стараех също така да избягна да спомена, че Съединените щати са „млади“ и „нови“. Фактически те не са чак толкова млади или нови; те притежават по-стар летопис, отколкото коя и да е друга важна страна, с изключение на Англия, що се касае за история под една форма на управление; това, което хората имат предвид, когато кажат „нови“, е само обстоятелството, че нашият ход е така бърз и необмислен. Да употребим „новостта“ като обяснение на американската суровост, грубост, липса на сцепление, административна безполезност и твърде много детинщина и нехайност в държането на обществото, е без съмнение едно твърде меко третиране на въпроса.

Много силната и дълбоко вкоренена американска тенденция към беззаконие и любов към насилието, един фактор в националната ни обстановка, който винаги трябва да се има предвид, не може изцяло да бъде обяснен на базата, че ние сме деца, които растем. Има много деца, които не са престъпници. Фактически, американското беззаконие се корени много дълбоко в миналото.

Може би в петата точка ще трябва да се занимаем с границата. Споменах вече няколко пъти, че през 1890 година американската граница, в традиционния смисъл на думата, се считаше за затворена. Разбира се, една нова „граница“ се разшири бързо във форма на високи индустриални надници, масово производство и особено в автомобилната индустрия. Но фактически има твърде много граници останали в Америка; в края на 1946 година някои земи на Запад (с изключение на тия, които можеха да съдържат руди или самородни метали) бяха повторно открити за свободно и безвъзмездно използуване от домакинствата. Прекосете Съединените щати с аероплан: сигурно няма да пропуснете да забележите грамадните празни пространства земя; дори в някои части на Изток и в Средния запад, без да говорим за Грейт Плейнс и планинските щати — вие можете да летите с мили, без да видите къща или жива душа. Управлението на Съединените щати все още притежава 455,183,251 акра държавни земи и почти всеки, който желае да стане фермер, може да отиде и да си вземе земя, един безподобен факт за мирозрението на днешния съвременен свят. Преобладаващата обикновено идея, че Америка е „натъпкана с народ“ страна, е една безсмислица. Не си спомняйте обаче за тия мои думи, докато чакате за хотелска стая в Ню Йорк сити. Но помнете, че дори при намаленото свободно и безвъзмездно раздаване на земи, поради различни причини напоследък, и даже при пълното прекъсване на тази практика през време на войната, все пак около един милион акра фермерска земя е свободна всяка година за раздаване.

Шесто. Американският народ съвсем не е толкова материалистичен, както често се мисли, но все пак това, към което той най-много е привързан, са парите. Съединените щати бяха създадени върху индустриалната експанзия на капитализма; рисковете бяха големи, печалбите още по-големи. Какво би било по-естествено от това, че съзнанието на голяма част от населението, независимо от това дали е бедно или богато, е толкова ангажирано с парите, като се има предвид, че милиони и милиони хора са дошли тук през последните сто години само за да открият гърне с жълтици, блестящи точно под Елис Айланд.

Осмо^[1]. Групите, упражняващи натиск. Кой управлява Съединените щати? Споменахме досега безброй кулоари, кабинети и специални интереси, като се почне от Кока-Кола и се свърши с масонските ложи; от Американския легион — до окаяните изпаднали гимназиални учители, от земеделските кооперации в Калифорния — до мандраджиите във Върмонт. Като че всеки управлява тази страна. Ироничен отговор на този въпрос е следният: „прекалено много хора!“ Ако се опита да напише един списък на членовете на някакъв митически „вътрешен кръг“, човек би могъл да докосне до десет хиляди имена.

И това именно — прекомерно изпъстрено и необикновено широко разпространение на обществени и частни интереси — е, както изложихме в предговора на тази книга, основен фактор, който твори здраве и сила. Същевременно, твърде болезнено очевидно е, че всяка организирана влиятелна група, посветена на специални привилегии, е опасна и представлява едно зло, ако се опълчи срещу нуждите и интересите на нацията като цяло — а много от тия групи го правят. Въпреки голямото разнообразие на специални интереси и капиталисти, не е толкова трудно да се намери общият знаменател.

Общият знаменател, то се знае, е имотната класа. Не искам да кажа непременно хората с „голямо“ състояние, при все че те, разбира се, имат голямо влияние. Искам да кажа състояние в смисъл на голям или малък банков кредит, спестяванията, оставени на някоя вдовица, къщата на един професор, сечивата на един работник. Това, че Американските Съединени щати в последната дестилация и есенция са все още управлявани от имотната класа, в най-широк смисъл на този термин, е, изглежда, най-големият самостоятелен фактор, който допринася за националното единство. Същевременно фактът, че тази класа е пропуснала много от своите задължения, отговорности и обязаности, е най-голямото препятствие и пречка за единство и главната сила, която допринася за създаване на недоволство.

На девето място ще трябва да разгледаме хората, т.е. водачеството. Има много долни „търчи-лъжи“ хора в американския обществен живот, подлеци, мошеници, парвенюта и безброй политици, подпухнали от интелектуална едема. Има също така прекрасни стари мъже като Стимсън и прекрасни млади мъже като Лилиентал. Има един чуден, но обезпокояващо малък брой способни и полезни граждани, едни заемащи, други аспириращи да заемат големи постове, като: Стасен, Ла Гуардия, Айзенхауер, Боулс, Франк Граам; губернатори като Гудланд; бивши губернатори като Арнол, Хенри Уолас, Аверел Хариман, Крюг Айкс, генерал Маршал, генерал Брадли, Съмнър Уелс, Ваневър Буш, Мило Пъркинс, Айкън и Фландърс от Върмонт, Арчибалд Маклейн, Дейвид Сарноф, Филип Мърей, Дин Ачесън (консервативен либерал) Уил Клейтън (либерален консерватор), Робърт Хътчинс; сенатори като О’Махони, Робърт Мозес, съдията Дъглас, Джаксън и Хуго Блек. Общият знаменател тук е ум, честност в убежденията, добра воля и социална енергия. Това, че няколко от изброените в този списък са евреи, че няколко са католици, че поне един от тях е (или беше) жесток изолационист, че единият от тях е роден в Минск, че двама крайни консерватори и люто разпалени либерали са представени и, също, че двама или трима от споменатите имат жестока омраза към други двама или трима в същия този списък — няма никакво значение. Те всички са американци, които не само че вярват в Америка, но в една Америка, която би могла да стане по-добра. Това, от което тази страна се нуждае преди всичко, е ефикасно национално единство. Хората като тия, които споменах, могат да помогнат за осъществяването на това единство.

Един близък въпрос е защо толкова малко граждани на Съединените щати от първата категория навлизат в обществения живот. Най-добрият отговор по-рано беше двояк: хора, които стоят начело по способности, въображение, ум, се посвещават или на това да пробият и се измъкнат от ограниченията, или на печелене на пари, или и на двете. Нито един от тия пътища не изглежда да е съвсем същия, какъвто е бил преди. Малцина хора поне, като виждат, че плащането трябва да идва днес в друг вид монета, все още навлизат в обществения живот и кариера при голяма лична пожертвувателност. Но числото им остава смешно малко. Може би ако самата държава имаше повече доверие в своите собствени институти, по-добро чувство за единство, управление и народна воля — повече добри люде биха се изкушили да се заемат с нейното управление; при все това, именно самите хора могат да дадат воля и упътване, тъй че ние сме изправени пред един дяволски кръг. В допълнение може да се каже, че Съединените щати не са възприели някакво успешно средство или начин, по който да могат да се освободят от един държавен или обществен служител, след като веднаж той е отживял своята полезност. Представлява най-после неучтивост към нашите съседи да им изпращаме за посланици старци, които не са годни вече за нищо. Както чух да се коментира този въпрос във Вашингтон, би било Божия благодат, ако имахме Камара на Лордовете.

Че тази страна се нуждае от повече незаинтересовани (в смисъл на безкористни) водачи, се подразбира от само себе си; заинтересовано водачество от гледище на яснота в целите, самостоятелност на ума, здрав план и стремеж. Това ни довежда до точка десета — да разгледаме политиката, тъй като една от причините, поради които много добри хора не се отдават на обществена кариера, е тая, че професионалните политици ги изтикват.

За „голямата“ политика има да се кажат твърде много неща и за всяко едно би могло да се напише по цяла глава.

Първо. Политиците в Америка се издигат предимно от така наречената някога „по-ниска средна класа“; болшинството от тях са самосъздали се хора — както знаем вече от цяла дузина примери с най-разнообразни кариери зад гърба си, като почнете от зъболекарство и свършите с яйчарство и мандраджийство. Повечето от тях са зависими в своята политическа служба от грижата за изкарване на препитанието и повечето имат малко време, наклонност или възможност да получат зряло образование. В резултат на това, преобладаващите качества на много от тях са алчност, вулгарност, внимание към специални интереси, скъперничество и егоизъм.

Второ. Може да се каже, че най-голямата опасност за американската демокрация лежи в тази група (най-много обещаваща да я пази) — в професионалните политици, понеже тяхната именно некомпетентност и негодност — ако прибавим и финансовата депресия — ще причини най-вероятно разрив.

Трето. Всичко това е грешка и отговорност на самите хора — понеже те са именно тия, които избират политиците — и е резултат на недостатъчно образование. Но политическата апатия, с изключение на изборните дни, е една прочута американска характеристика; че лошата политика се смята за нещо естествено и се търпи от толкова много добри граждани, е един отдавна съществуващ парадокс. Това нещо сече самия корен на демократическата теория и процедура; съществува двойственост, откакто тази република се е родила, и тя продължава още да бъде могъщ елемент: — американците по инстинкт изобщо подозират, изказват недоверие и омраза, и ненавист към управлението само по себе, докато в същото време проповядват и изявяват лоялност към демократическите принципи, без които управлението не би могло да съществува.

Четвърто. Легендата, че тази страна оперира при двупартийна система, е до известна степен илюзорно. В Юга, Тексас, Върмонт и в части от Югозапада господствува толкова много една партия, както вече добре знаем това, че общите избори са само формални: но и в много други части на страната истинската борба се води в предварителните избори за посочване на кандидата. Че по-големите партии се прикриват и имат малка вътрешна свръзка, освен веднъж на всеки четири години, е нещо твърде очевидно, за да се подчертава. Двупартийната система, такава каквато е, има обаче своята полезност; тя има тенденцията да предотврати изникването на този вид разколническа политика, която временно разруши демокрацията във Франция например; също така, понеже всяка партия е достатъчно голяма и разпръсната, за да може да включи както левите, така и десните крила в мръсните си обятия, тя се стреми да попречи на развитието на класова политика в Америка.

Пето. В политическо отношение, най-важният въпрос в Съединените щати днес е постоянната и упорита тенденция към конфликт между изпълнителната и законодателната власт на управлението.

Шесто. Ветераните. Това явление може би е временно, но ветераните са именно тия, които държат днес крайния резултат на почти всяко политическо състезание, както това ясно се показа през 1946 година. Но тъй като самите ветерани са широко разделени на различни лагери и групи, тяхната сила не се чувствува отделно. Сходно с това е донякъде положението — също може би временно — че много военни държат критично важни постове тук и в чужбина, които нормално биха били заемани от цивилни лица. Почти без всяко съмнение е, че най-важното правителствено представителство, което тази страна някога е създала, ще бъде петчленната Комисия за атомната енергия, съставена миналата година. Това бе придружено от битка между военните и цивилните. Цивилните спечелиха, но победата не беше съвсем пълна.

Седмо. Издигането на трудещата се класа като отделна и самосъзнаваща се политическа сила достигна едно национално ниво за пръв път в американската история.

Осмо. Голямата способност да се копае на дълбоко и да се измъква непознатото. Някой, за когото нищо не е чувано досега, може прекрасно да стане президент на Съединените щати през 1952 година.

Девето. Най-сериозният, разяждащ и належащ от всички американски проблеми е този за негъра, неразрешим при днешните политически и социални условия, при все че се поддава на голямо подобрение.

Десето. Бих желал да направя една специална малка категория на факта — толкова често посочван в тази книга — че повечето американски люде и въпроси отказват да бъдат поставени в категории. Американската бъркотия, която беше причинена от крайното преливане в индустриалното и социално развитие през последното столетие и от топящия котел, който наистина стопява, както и от институцията на универсалното свободно първоначално образование, е настояща гатанка за наблюдателите. Забелязал съм, че партийните линии не са ясни. Нито пък много други линии. Съюзът на Индустриалните синдикати (CIO) се мисли от някои за „комунистически“. Филип Мърей обаче, както и Джеймс Б. Кери, двама от неговите най-изтъкнати водачи, са ревностни римокатолици, а добре известно е, че римокатолиците не са никога комунисти. Лейбъристките водачи по общо убеждение се таксуват често за „радикали“; Джон Луис обаче взема понякога линия, която е консервативна до крайност. Големите столични ежедневници живеят от реклами и може да се предполага, че са оръдие изключително на търговската класа; но в представяне на новините нюйоркският „Таймс“ е много по-малко орган на някакъв специален интерес, отколкото „Дейли Уъркър“. Високопоставените функционери на католическата църква са почти винаги считани за крайни консерватори; но двама от най-изтъкнатите либерали в Съединените щати са архиепископите Люцей от Сан Антонио и Шиел от Чикаго. То се знае, че някои от водачите католици са наистина реакционери. Широко разпространено е вярването, че болшинството евреи са либерали; но от петте ръководни политически стълба от еврейски произход или вяра (Липман, Соколски, Лорънс, Графтън, Крок) един е толкова реакционер, колкото Метерних плюс Сиуел Авери, а двама са ясни консерватори. Но, разбира се, много от водачите евреи са наистина либерали. Човек би могъл да продължава почти безкрайно с подобни противоречия. Има двама демократи и един републиканец в Комисията за гражданска служба; републиканецът е единственият либерал. Или да вземем отново журналистиката. Най-добре известният седмичник в страната е отчасти финансиран от богатство, натрупано в съучастие с Морган, а неговият съперник в продължение на дълги години беше като него отчасти зависим от богатството на една голяма железопътна компания. Или вижте „РМ“, който е, или беше, поддържан до голяма степен от Маршал Фийлд.

Единадесето. Никой конспект, дори толкова кратък като този, не би бил пълен, ако не спомене за ролята, която жените играят в американския живот. Вземете предвид само тяхната огромна покупателна сила. Американската цивилизация е по-матриархална и доминирана от жени, от всяка друга; жените гласоподавателки надвишават броя на мъжете и фактически поддържат баланса при изборите.

Дванадесето. Бъдещето на тази страна зависи повече от външната политика, отколкото от кой и да е друг фактор, но аз не боравя с този въпрос в тази книга. Външната политика, разбира се, не е нищо повече или по-малко от едно отражение на вътрешната политика и един поглед непосредствено по-горе — както и множество предишни пасажи — ще ви покаже защо тя е толкова объркана. Не е много лесно за един народ да има чувство за света, когато едва ли познава чувството за себе си.

Случайно някои употребяват фрази като: „Америка вярва“ или „Съединените щати мислят“. Сублимната абсурдност на това би трябвало да бъде ясна досега. „Америка“ никога не мисли. Тия, които наистина мислят в Америка, повечето време мислят съвсем различни неща.