Джон Гънтър
Америка без маска (171)

Най-доброто от съюзите

За работниците на Ю. С. Стийл — която един от управителите в Питсбърг наричаше „най-старата работническа организация в Съединените щати“ — бихме могли да пишем много. Нищо не илюстрира по-драматично острото и неудържимо въставане на американския труд, отколкото неговото организиране в стоманената индустрия. През 1900 година хората са работели дванадесет часа на ден, седем дена в седмицата. Помислете си просто за огромното развитие, което е настъпило през последното десетилетие; необходимо е да се осъзнае човек и да погледне назад сериозно и критично, за да оцени всичко, което се е случило. В 1936 година, след две катастрофални стачки (едната в 1892 година в Хоумстед и другата през 1919 година, водена от Чикаго) стоманените работници бяха още неорганизирани. След това настъпи развитието на Съюза на Индустриалните синдикати, който стана по-късно CIO, и неговият силен, добре обмислен и добре изпълнен удар над стоманата. Организационната Комисия на Стоманените работници, водена от Филип Мърей, представляваше едно бунтовническо крило от стария занаятчийски съюз, Американска Федерация на труда като обединено сдружение на железните и стоманени работници. Мърей, който беше по това време подпредседател на Сдружените минни работници беше подпомогнат от хора, които по-късно станаха известни в CIO. Едрата стомана се бори ожесточено цяла година против удара. Но след годините на голямата депресия тя не искаше катастрофални стачки. На една от върховните дати в историята на труда, 1 март 1937 година, Майрън Тейлър, председател на „Едрата стомана“, подписа договор за колективно спазаряване. Работниците получиха четиридесет и четири часова седмица и значително повишение на надниците. От тогава насам ехото на това звучи още. Човекът, който подписа от страна на работниците, беше Джон Л. Луис.

„Дребната стомана“ едва се сдържаше от гняв; считаха Тейлър буквално за катастрофаджия, саботьор. Тя отказа да зачита колективния договор през време на по-голямата част от 1937 година и жестоки стачки избухнаха в няколко независими корпорации. Компаниите твърдяха, че „не били в състояние“ да подпомогнат труда. В деня на възпоменанието станаха трагичните кланета в южен Чикаго пред вратите на Републиканските Фабрики, когато полицията стреля срещу тълпите от мъже, жени и деца, и уби десет, а нарани четиридесет души. Най-сетне Дирекцията на Националния Трудов съюз заповяда на Републиканската Стоманена компания да прави спазаряването колективно и към края на 1942 година цялата „дребна стомана“ последва „едрата“ по отношение на трудовите договори. Борбата беше спечелена и никакви сериозни спънки в обединението на индустрията не са се появили от тогава, въпреки че две значително големи „независими“ компании са все още извън CIO.

Междувременно Обединените Американски Стоманени работници, организацията CIO, се роди и разрасна от тази борба. От самото начало този голям съюз имаше много отличителни черти. Неговото настроение и организации бяха — и още са — съвършено различни от тези на Обединените Автомобилни работници, които печелеха своите първи победи в Детройт приблизително по същото време. С хиляди работници нахлуваха в съюза на Обединените Автомобилни работници (UAW), който се разрасна фактически, както знаем, чрез един процес на масов бунт. Но стоманените работници бяха организирани постепенно от изкусни и предани водачи, които влязоха във фабриките и останаха там. Бъркотии и съперничества, както при Обединените Автомобилни работници, не съществуваха при Стоманените работници. Техният съюз се управлява — и се управлява добре — от върха; той вярва в това, което се нарича „централизирана децентрализация“; притежава единство, което не може да се получи чрез потискане на хората, и неговите помощник водачи могат да се движат, да си показват главите и да вземат второстепенни решения без риск — като всичко това въплъщава редица уроци, които Валтер Рутер би могъл прекрасно да научи. Низшите чинове са образовани и трезвомислещи и почти всеки има известен дял отговорност. Това се явява на първо място като резултат на пълното доверие на членовете в куража, честността и добрия разсъдък на Филип Мърей.

Мърей е навярно най-зрелият и цивилизованият от съвременните американски трудови водачи. Той не е човек, за когото обединението на работничеството би могло да представлява само вдигане на шум. Един източник на неговата сила е, че той има почти пълна власт — но фактически никога не я използува. Мърей е, разбира се, президент на самия CIO и на Стоманените работници. Той е роден в Шотландия през 1886 година и дошъл в Съединените щати със своя баща в 1902 година; работил е в мините като момче и се образовал посредством кореспондентски курсове. Баща му е бил, случайно, президент на съюза на миньорите в Ланаркшър, а самият Мърей отишъл на работнически митинг, когато бил едва шест годишен.

През време на войната, разбира се, беше обещано да не се правят стачки. Стоманените работници бяха забележително лоялни. Но те не забравиха, че от 1925 до 1939 г., в един от най-богатите периоди на индустриална експанзия, стоманената индустрия не е дала нито едно-единствено повишение на надниците. Колкото за следващите години, една брошура, издадена от съюза, казва, че националният доход се е покачил със 132 процента между 1939 и 1943 година — от около 72 милиарда на 168 милиарда долара; приходът на корпорациите, преди данъците, се е покачил с 302 процента, от 6 милиарда на повече от 23 милиарда долара; този на фермерите със 179 процента, от 4 милиарда на 12 милиарда долара; този на труда само със 72 процента — и много от това е резултат на извънреден труд — което означаваше един живот при средна годишна печалба от 1,372 до 2,360 долара. Трудът, обича да изтъква г-н Мърей, не се възползува да спечели през време на войната. Едно внимателно изследване показва, че средният доход на един стоманен работник през януари 1945 година възлизаше на 50.85 долара седмично, от които федералните данъци му отнемаха 4.93 долара. Сравнено с 1941 година, и като се пресметне спадането на покупателната стойност на долара, неговият доход е бил фактически съществено по-нисък, а не по-висок отколкото през 1941 година.

Всичко това, заедно с много други неща, доведе до двадесет и шестдневната стачка на стоманените работници през 1946 година, която, когато започна, беше наречена открито „най-голямата стачка в историята“. При все това, толкова бърз е ходът на събитията в днешни дни, че само след една година, гледайки назад, човек мъчно може да си спомни какви точно са били подробностите. Няколко дена преди стачката, през време на най-мъчните и остри преговори, г-н Труман направи предложение за постигане на компромис на базата — покачване надниците с 18 1/2 цента на час. Мърей беше поискал 25 цента. „Едрата стомана“ предложи да плати 15 цента. По-късно съюзът сведе своето предложение до 19 1/2 цента, но „Стомана“ отказа да се качи по-горе от 15 цента и стачката започна на 23 януари. Тя обхвана 1,292 компании в тридесет щата. Предложението на г-н Труман предизвика някои интересни заглавия — и то на някои неочаквани места. Лайф озаглави една уводна статия така: „г-н Фейрлес^[1] трябва да заплати 18 1/2 цента; право или криво, Президентът избра това и ние трябва да се примирим с тази работа“. Ню Йоркският Дейли Нюз каза просто: „Фейрелс направи голяма грешка“. Единствените три стоманени корпорации, които продължиха да работят през време на стачката, бяха заводите на Хенри Кайзер във Фонтана, Калифорния, Уейъртън в Западна Вирджиния и Америкън Ролинг Мил Къмпани в Охайо. Преговорите, които продължиха между правителството, индустрията и труда, като не споменаваме за преговорите между института „Желязо и Стомана“ (г-н Грейс), „Едра & Дребна стомана“, докато стачката продължаваше, не могат да бъдат описани тук. Стачката се приключи на 15 февруари. Че това беше една победа на труда, макар и не съвсем гладка, едва ли би могло да се отрича. Работническите заплати бяха повишени с 32 долара на месец, най-голямото единично повишение в историята на индустрията.