Джон Гънтър
Америка без маска (159)

Кметът на Ню Йорк ме попита дали не бих желал да отида с него в кметството и да прекарам там един ден. Седях до ъгъла на бюрото му в продължение на осем последователни часа и двадесет минути и си вземах колкото ми бе възможно по-пълни бележи за всичко, което ставаше там.

Фиорелло^[1] Хенрико Ла Гуардия, най-живописния кмет, който най-големият град в света е имал някога, притежава характеристика и качества, толкова очевидни, че са познати на всекиго — волевия реализъм, гъвкави като гума гримаси, прекалена енергия, желание за честност в обществения живот, случайни вулгаризми, здрав разсъдък. Но през време на тия необезпокоявани осем часа, кметът показа по-нагледно някои качества, които не са толкова известни. Той избра, както той го нарече, „един канцеларски ден“, за да проследя. Той не инспектира нито един рибен пазар или пожар. Това, което вършеше, беше неговата главна работа — администрирането на града Ню Йорк. То беше да управлява, да проведе редовната си дневна работа като шеф на изпълнителната власт. Системна работа? Да, но почакайте.

„Всички говорят за «темперамента» на кмета, който не съществува!“ — ми каза Рубен Лазарус, един от неговите най-близки другари и негов помощник. Г-н Ла Гуардия наистина управлява цялата машинерия на град Ню Йорк, в цялата нейна заслепяваща сложност, собственоръчно, или, нека да кажем, със своите две добри ръце. Темперамент? Няма време за него — освен ако се случи да го употреби за някаква полезна цел.

Само веднъж през тези десет часа — десет, защото прекарах още два часа с него, след като неговият официален ден от осем часа беше свършил — кметът избухна. Но в следната минута се усмихваше. „Когато се раздразня и избухна както сега“, ми смигна той, „това е било планирано най-малко два дена по-рано“.

Техниката в работата на кмета е следната: първо, той няма телефон — поне никакъв на бюрото си. През осемте часа и двадесет минути той употреби телефона само веднъж. Когато го употребява, повикването идва отвън в преддверието, дето г-ца Бети Коен, една от секретарките му, която чете мислите му с електрическа бързина, стои предано на пост. Вратата между кабинета му и преддверието е винаги отворена и кметът изтичва пъргаво, за да поеме слушалката. Г-ца Коен напуска мястото си и отива до г-н Ла Гуардия петдесет или шестдесет пъти на ден. Разстоянието между тях е около седемдесет фута, тъй че тя трябва да извървява около три четвърти миля всеки ден между 9 часа сутрин и 5 часа сл. обед. Кметът рядко напуща мястото си. Но докато седи, той прави достатъчно много движения. Обляга се назад, навежда се напред и се върти на стола си. Обляга се толкова много назад, че краката му се вдигат от пода. Без да напуща стола си, той извършва всички движения, познати на човека. През цялото време лицето и ръцете му са в постоянно движение. Очилата му хвърчат нагоре над челото му; изтяга китките си напред; прави гримаси, мръщи се, кима с глава, вдига рамене, маха с ръка, гледа цинично. Никога не губи нито секунда между последователните срещи. Бях очарован като гледах как наредено е това, защото нямаше никакви видими звънци или сигнални знаци. Но една светлина блясва на бюрото на г-ца Коен, когато кметът желае нещо. За новия посетител се известява от г-ца Коен, която влиза в стаята и оставя парченце хартия с името на новодошлия върху бележника му за срещи. Името никога не се споменава на висок глас. Тъй че няма никакво прекъсване на разговора с посетителя, който в това време е в кабинета.

Седях по-голямата част от деня на единия край на голямото бюро. Никой не ми обърна никакво внимание, освен да ми се усмихне. Понякога кметът ме представяше; понякога не. Само много рядко имах случай да му задам въпросите, които много желаех да му отправя. Нямаше достатъчно време за това.