Джон Гънтър
Америка без маска (101)

Чикаго Трибюн ми напомня най-много за щата Тексас. Ние трябва да се спрем на този вестник в значителни подробности, защото е невъзможно Америка да се разбере, без да се знае нещо за него. Трибюн е повече от един обикновен вестник, повече даже и от „Най-големия вестник в света“, както той сам с охота се нарича; той е една собственост с няколко измерения, едно владение, един вид княжество. Като Тексас, той е агресивен, крайно чувствителен, въоръжен със смелост и себехвалебствия, експанзивен и средновековен. Също като Тексас, той има своя собствена външна политика — въпреки че е много различна. Трибюн на полковник Маккормик е голям, тоталитарен, успешен, управляван от един човек в момента, подозрителен към чужденците, ексцентричен и с големи природни богатства, не напълно използувани; има силно националистична подкладка, дисциплинирано тяло от сътрудници, определена наклонност към догмите, омраза към такива определени феномени, като охолните богаташи — англичаните, извратената буржоазна политика, и един овладяващ стремеж да се бори за собствената си кауза. Полковник Маккормик поддържа даже патриархални реформи. Зъбите на всеки служещ в Трибюн се чистят безплатно два пъти в годината.

Аз съм слушал приказки за полковник Маккормик, изглежда още като четири годишен. Работих в приятелско сътрудничество с репортьори на Чикаго Трибюн дълги години, навсякъде в Европа. Между чуждите кореспонденти, които, в едно или друго време, бяха хора на Трибюн, (характерът на списъка ще изненада много) бяха Ж. Алан, Едмонд Тейлър, Уилям Ширер, Джордж Селдъс, Винсент Шиан. Много от тях имат за разправяне необикновени приказки за „служебните телеграми“ на полковника, както и лични спомени от вълнуващо естество. Някои даже бяха отстранени от Трибюн при много внезапни и драматични обстоятелства.

Полковник Робърт Маккормик, сега 67 годишен, е владетел над владетелите, с наистина много величествени маниери. Неговите ексцентричности са прочути. Веднаж, посрещайки гости, дошли на пикник в неговото имение, той изскочил от една движеща се закрита кола… на кон. Колата спуснала една дъска тъй, че възседналият полковник да може да подкара коня си и да посрещне учудената компания.

Веднаж един от неговите фаворизирани чужди кореспонденти бил насилствено повикан, за да го придружава през океана… Една вечер полковникът бил намерен заспал във ваната, защото дървените части в спалнята му скърцали. Той бил внимателно постлал ваната с един дюшек, грабнат от едно от леглата.

Бесният американизъм и патриотизъм на полковника, фактът, че без разлика на това дали някой не се съгласява с Трибюн „той стои за Америка, от начало до край и през всяко време“, съставляват едно интересно и понякога забъркано проучване. Веднаж той не одобрява някакво събитие в щата Род Айланд, и заповядал да откъснат една от звездите на голямото американско знаме на Трибюн. По-късно, изплашените адвокати му казали, че накърнение на знамето представлява нарушение, и полковникът заповядал звездата на Род Айланд да бъде пак пришита.

Нека вникнем по-нататък. Не е безинтересно това, че Джералд Л. К. Смит, който е почти против всичко, което повечето от американците поддържат, веднаж начертал една „зала на славата“ и поставил полковника пръв на листа. Много често през войната, — много цитати могат да се посочат в поддръжка на това — германската и по-специално японската преса и радио възхваляваха горещо Трибюн. Веднаж радио Токио съобщи: „Няма никакво съмнение, че Робърт Маккормик е извънредно привлекателен характер. Аз мисля, че Америка се нуждае днес от много повече характери, подобни на този Чикагски ветеран“.

Не много отдавна, аз срещнах във Вашингтон един чужд дипломат, новоназначен в САЩ. Той още не беше виждал Трибюн, но аз взех и му показах един брой. Той погледна карикатурата на първа страница. Забележката му след това беше: „Но Трибюн мрази ли САЩ?“ Наистина, съдържанието на политическите му карикатури може да бъде потресаващо. Чичо Сам е представен едно след друго като жертва, глупак, наивник, палячо, хапльо и човек, който лесно се мами. В стотици карикатури Америка е изобразена като изиграна от „международните мазници“, като лековерна, умствено недоразвита жертва на много хитрите европейски палачи.

Що се отнася до карикатурите специално за Европа, те представляват също обект на проучвания. Карикатурата на 14 ноември 1945 година е озаглавена „Бомбардирането на Яфа от британската империя.“ В друга една е представен г-н Атли със знаме в ръка, говорещ на един увехнал и глупав чичо Сам с думите: „Нека подкупим Сталин с твоята атомна бомба, струваща два милиарда долара така, че Русия да остави Англия да управлява Европа с 5 милиарда, които вие ще ни дадете на заем без лихва“.

Заглавията са понякога също учудващи. На 3 март 1945 година главният надслов с грамадни букви беше: „убива жена, изгаря тялото.“ Подзаглавието, много по-дребно, беше: „Съобщено: янките преминават Рейн; германците бягат пред деветата армия“.

Уводните статии на Трибюн, сърцето на вестника, са хапливи и безцеремонно сипят епитети. Една скорошна уводна статия заядливо заглозга една от най-големите американски корпорации, чието богатство произлиза от Средния запад, но която поддържа административните си канцеларии в Ню Йорк. Те могат също така да извъртат спора с една хитрост, която може да бъде описана като образцова, и с логично несъстоятелни заключения в учудващ мащаб. Едно от твърденията на Трибюн е, че „линията от Рузвелт до Билбо… е явна“, в това, че Ф. Д. Р. „докато позира като най-големият приятел на негрите, за да спечели техните гласове, се е постарал да се погрижи, щото техният най-непримирим враг да получи един подкуп“. Често Трибюн се покланя по посока на Ню Йорк:

„Под предлог на предохранителни мерки против въздушни нападения, в Ню Йорк се е установила една диктатура, каквато никога дори не е била сънувана на този континент. Ла Гуардия е мобилизирал една политическа сила от 235,000 противовъздушници. Няма никакво законно ограничение за поведението на противовъздушниците, които блъскат гражданството наоколо или обиждат и нападат жени… Ню Йорк е сега почти напълно под петата на тирана.“

Веднаж една уводна статия възхваляваше британските доминиони, загдето разбират по-добре свободата от самата Англия, с изключение на Нова Зеландия, „дето свободата е била отхвърлена от фашизъм и безмерна контрабанда.“

За империализма, в каквато и да е форма, Трибюн може да отправи подходящи фрази:

„Използуват се японци в Индокитай, за да помагат на британските индийски войски да убиват местните революционери, докато французите, които се радват сега на привилегията да изопнат краката си извън германските клещи и които трепят собствените си хора, могат да възвърнат силите си и да кажат чия земя е Индокитай.“

В един случай Трибюн с недоволство призна, че единственото положително постижение на Обединените народи досега е заместването на старата мандатна система с настойничество. Но той продължава: „Смяната е само в името, не и в действителността“ и колониалната експлоатация още продължава. Тогава идва забележителното заключение: „Точно поради това флотата в Пърл Харбър беше предадена; гарнизонът в Батан беше изоставен на собствената си съдба; четвърт милион американски момчета бяха избити; този народ беше доведен до прага на пълна разруха. И поради това повече от половин милион наши младежи бяха изтръгнати от училище и продуктивна работа, за да се научат на неморалност в презморските гарнизони.“ Новините на Трибюн могат да представляват също интересно четиво. Една скорошна телеграма от Париж, след като французките комунисти получиха временно поражение, цитира един анонимен дипломат от Ке д’Орсе с думите: „Ако комунистите бяха спечелили едно ясно очертано болшинство, вие, англосаксонците, не бихте имали никакво предмостово укрепление на континента към 1964 година, за да се счепкате с Червената армия.“

Често Трибюн изопачава новините си. Най-добър съществуващ учебник по журнализъм във Вашингтон, този надписан от Лео С. Ростен, отбелязва, че Трибюн е втори — само след Хърст, — като „най-малко справедливият и отговорен“ вестник в страната, според мнението на самите Вашингтонски кореспонденти. Чикагският в. Таймс веднаж предложи на Трибюн една награда от 5,000 долара за доказване „фактите“ в една статия за американските комунисти и Рузвелт. Наградата не бе взета.

Писанията и радиосказките на полковника, подписани от самия него, представляват жив интерес. Като изпрати един долар на Трибюн, всеки може да получи сборник от 7 сказки на Маккормик върху „Американската революция и влиянието й върху световната цивилизация.“ Тази брошура и още една като нея излагат най-крайния фанатичен тип на изолационно империалистичен шовинизъм. В тях има пасажи с добра мисъл, като се имат предвид казаните предпоставки, заедно с почти деформирани подстрекателства и капризи. Една от точките, които полковникът изтъкна, е, че една „британска монархистична котерия“ съществува в САЩ, на която бе даден голям тласък с женитбите на богати американски наследнички за обеднели британски благородници. „Наследнички, доведени от Америка… биха донесли пари в страната (Англия), без да внесат каквито и да било неприятни обществени и политически отражения, каквито биха се причинили, ако британските «бедняци» (от управляващата класа) разрушаха кастовите стени, като се оженят за англичанки.“ Полковникът пресмята, че британската печалба от тези чувствени предшественици на Заем-Наем възлизат на 15 милиарда долара.

Но нека да се върнем към непоколебимото величие на американизма на полковника. Наскоро той каза: „Всички от по-важните морски победи в Тихия океан бяха американски победи. Всички отличили се адмирали и генерали в тази война бяха американци“. Изглежда по-нататък, че добрият полковник се счита някак си свързан с тези победи.

На 4 декември 1941 година Трибюн напечати една телеграма от Вашингтон, която разкриваше в големи подробности военните планове на американския генерален щаб, в случай, че бъдем нападнати. Трибюн се гордее много, че е вестник на „новините“. Той обича сензационните новини разбира се, но да напечата такава сензационна новина като тази, изненадата показваше, че неговият журналистически стремеж — неумолима омраза към Рузвелт — надминава неговия патриотизъм. Нещо подобно се случи и на 7 юни, когато Трибюн (също Ню Йоркският Дейли Нюз и Вашингтонският Таймс Хералд) напечата нещо, което изглеждаше, че представлява подробно разположението и силата на японската флота в битката при Мидуей. Изглеждаше тогава, че това може да постави в опасност целия развой на войната в Тихия океан, тъй като би доказало на японците, че американската флота е разкрила техния шифър. Японците обаче не разбраха пълното значение на печатаното. Все пак във Вашингтон беше причинено голямо раздвижване. Бюрото на цензурата обвини Трибюн в нарушаване правилата на цензурата (но по-късно оттегли обвинението си), и флотата нервно настояваше да се извърши криминално следствие, за да се установи дали законът против шпионажа е нарушен. М-во на правосъдието възложи на Федералното бюро за проучвания да се залови за работа и назначи Уилям Д. Митчер (който беше главен прокурор през времето на Хуберт) да се занимае със случая. Федерални журита бяха свикани в Чикаго. Полковникът беше триумфално освободен! Междувременно флотата реши, че е най-добре да изостави цялата работа. Трябва да се добави също, че според общото вярване, Трибюн съжаляваше загдето е напечатал тази брошура, и самият Маккормик беше казал, че ако я е видял предварително тя никога не би била поместена във вестника.

Пропускът направен през декември 1941 година беше споменат от г-н Стимсън на 22 март 1946 г. в изложението му за Пърл Харбър. Езикът на бившия военен м-р е толкова забележителен, че трябва да се цитира:

„Нашите офицери от генералния щаб работеха под грамадния натиск на една световна война, която считаха, че е вероятно предстояща. Въпреки това те бяха обкръжени, вън от бюрата си и почти в цялата страна, от един дух на изолационизъм и безверие в опасността, което сега изглежда невероятно. Един-единствен инцидент дава ясно доказателство за това.

През последната седмица преди атаката на Пърл Харбър беше извършена една крайно нелоялна и почти невероятна атака срещу главния труд на генералния щаб. С месеци генер. щаб се труди да изработи един стратегически и тактически план, за воденето на една световна война, в случай, че такава се наложи.

Изработването на такъв план е най-върховният и най-важният дълг на генер. щаб — главната цел, поради която той е назначен.

Той е също така естествено най-тайният документ в ръцете на правителството“.

На 4 декември 1941 година, Чикаго Трибюн публикува почти в подробности този план.

„Понасянето на един такъв удар беше много тежко. Той беше свързан с предположения, които се простираха даже и до съмнения (за щастие излезли неверни) за предателство в самата армия.“

За самия Чикаго има толкова много да се каже, че да се разправи накратко е безнадеждно. Той е най-големият и най-типично американски от всички градове. Ню Йорк е по-голям и по-интересен, и го надминава в други отношения, но той е един „световен“ град в някои отношения повече европейски, отколкото американски. Чикаго има, общо казано, толкова жители родени в чужбина, колкото и Ню Йорк, но общото впечатление е предимно американско и той дава преди всичко чувството, че Америка и Средният запад го притискат от всички страни.

Роден и отгледан в Чикаго, аз мога да си спомня много неща. В сравнение с всички градове, в които някога съм живял, Чикаго има най-интензивната жизненост и енергия. Леденият вятър, който фучи през задръстените от сняг булеварди; слънчевият хълм в Линкълн Парк близо до скелята за яхти през сухите лета; свирките на Илинойските централни подземни железници, прилични на автомобилни клаксони; постепенното издигане на мостове, мостове, мостове; ями, възвишения и планини, и земетресения и зеещи кладенци по улиците; прорязващите свирки на ядосаните полицаи контролиращи движението; чудно гладко возещият асансьор в сградата на Палм Олив и как автомобилите изглежда да се бутат един друг напред, като дълъг поток от бръмбари; грамадни тежки влакове на компанията Норт Шор, профучаващи като железни змии през разклатените дървени станции на предградията; острата миризма на добитък от кланиците, когато вятърът духа от там и бляскавата червенина на стоманените заводи в черното небе — всичко това лесно се запомня.

Чикаго, с едно население от 3,396,000 в 1940 година (с предградията 4,449,126), е вторият по големина град в САЩ и четвърти в света; неговата площ, според внимателни изчисления, ще побере 6,200,000 души до 1960 година. Той приютява в границите си значително число от истински малки градове.

Този Голиат всред царевичните поля има разнообразни величия и особености. Самата му големина не е забележителна отличителна черта. Херкулес е бил голям, но глупец. Чикаго не е глупав. Той е, разбира се, най-големият железопътен център в света, най-големият център за консервиране на месо, — а консервирането на месо е третата по големина американска индустрия — и най-големият град на политическите събрания. Не по-малко от 19 пъти било републиканската, било демократическата партия са избирали Чикаго за своите политически конгреси. Чикаго е домът на най-голямата печатарска преса в света; между другите неща тази преса печати енциклопедия Британика и повечето от телефонните указатели в страната. Бюджетът му за текущата година е 237,458,637 долара и е повече от тези на Мексико, Чили и Колумбия, взети заедно със своите 30,000,000 население. Неговото пристанище се справя почти с толкова движение, колкото минава през канала Панама и той трябва да е единственият град в света, който е направил реката си да тече назад, посредством прочутия дренажен канал, така че изтичането на нечистотиите да не става в езерото Мичиган.

Мотото на Чикаго е „Аз положително ще…!“

Епохата на динозаврите е почти напълно минала. Новите динозаври обаче тука и техните маниери се внимателно наблюдават. Каква галерия представляват титаните на Чикаго! Редицата се простира от първото поле Маршал, в една понижаваща се дъга, до сградата на Риглес и сградата на Херцес (компанията за таксита).

Въпреки всичко това, Чикаго никога не е изгубил своята особена оптимистична наивност. Когато генерал Чарлс Г. Доос достигна 80 годишна възраст, преди известно време, вестниците повторно изразиха радостта си, като припомниха, че той беше отказал да носи къси панталони в двореца Сен Джеймс и че беше наел един комедиант, като прислужник фокусник, за да забавлява гостите му в Лондонското посолство.

Напоследък попитах един известен жител на Чикаго какво ръководи града и той отговори: „Столичните улици и ирландците“. Големите търговци в Лууп (долната част на града все още с терасовидни улици) се ползуват с голямо влияние, заедно със своите съдружници, опаковачите.

Ирландците, които са същевременно най-съчленените от голямото имигрантско тяло, което изникна в съюз с другите расови групи, управляват политически града. Съществува едно неизговорено, неписано споразумение. „Ние ще оставим ирландците да управляват, ако ни оставят да правим каквото си искаме“ — чух да се разправя.

Политиката не трябва да ни отнема времето. Заслугата в тази страна се поощрява с общо гласуване, което в повечето от големите машинизирани градове значи, че гласоподавателите рядко я получават. Политиката в САЩ е професия, от която повечето политици искат да направят пари. Историческите дни на Чикагските господари преминаха — въпреки че има още райони, дето общият глас може да превиши общата регистрация.

Компанията Кели-Наш се е врязала дълбоко в живота на Чикаго. Тя е създадена от Роджер Съливан-Джордж Бренат-Тони Джермак. 50 Чикагски квартала са били определени за нейно поле на работа. Над всеки квартал е стоял един диктатор. Самият Кели, кмет от 14 години насам, превъзхожда своите колеги. Едно нещо, което трябва да се спомене, е неговата известност за образцовото гостоприемство към войниците през време на войната. Всеки войник, който е минал през Чикаго, — 11,000,000 всичко — е трябвало да сменя влакове, и Кели, и Чикаго проявяваха извънредни грижи за тях. Друго нещо, което заслужава да се спомене, е, че Кели по едно време имаше да плаща на съкровището на САЩ 105,000 долара за уреждане на сметката си, поради това, че бил забравил да плати данъци върху 450,000 долара „спечелени“ между 1926 и 1928 година, когато заемал поста на санитарен районен инженер с 15,000 долара годишна заплата.

Бих желал да си взема някой ден едногодишна отпуска, да се върна в Чикаго и да напиша една книга за Чикагския университет, който, както и да се погледне, е един между трите или четири най-забележителни в света. Този университет е основан в 1890 г. и е израсъл като резултат от сблъскването на три сили — една Баптистка организация, която даде идеята; Джон Д. Рокфелер, който даде парите; и първият председател, Уилям Харпър, един вещ познавач на гръцката култура, завършил в Йейл и един от най-напредничавите възпитатели през всяко време, който даде почти всичко останало.

Председателят Хътчинс, — това се вижда от гореказаното — е продължил да строи върху основите, поставени от Харпър. Различни ярки нововъведения и развития се появиха от 1929 година насам, когато той като 30 годишен зае поста на пети председател на университета. Не всички негови реформи останаха здраво установени. Неговото верую в основата си беше, че „всеки студент трябва да добие общо образование, преди да му се позволи да специализира“. Хътчинс изработи един план, според който, един завършил гимназията би могъл да влезе в колежа, когато е годен за това, а не след определен период време; той даваше зрелостни свидетелства след двегодишно занимание, ако студентът е достатъчно добър; той премахна старомодните правила за посещението на класовете и изпитите.

Различни критики в и вън от обществения живот изтъкнаха Хътчинс пред вниманието на цялата страна. Рузвелт му предложи да застане начело на Н. Р. А., но той отказа. Веднаж, през време на местно преследване на „червените“, когато професор Робърт Ловет беше атакуван от Хърстовите вестници и от някои по-малки плутократи, професор Джеймс Лин му казал: „Боб, ако настоятелството уволни Робърт Ловет, ти ще получиш 20 оставки от членове на факултетния съвет в 24 часа“. Хътчинс отговорил: „Не, аз няма да ги получа. Моят заместник ще ги получи“. Човек на принципи, той вярва дълбоко в академичната независимост и в гражданските свободи и той си подаде оставката наскоро от Клуба на членовете на факултетния съвет, при собствения си университет, защото един кандидат за членство бил отхвърлен, понеже бил пацифист. Той беше за известно време управител на фондовата борса в Ню Йорк, като представител на общата публика, а не на някой отделен член; той си подаде оставката, когато почувствува, че борсата не действува твърдо в случая с Ричард Хуитни, който беше осъден да лежи в Синг-Синг за кражба. Неговото становище беше, че някой от членовете на борсата сигурно са знаели за „престъпното държане“ на Хуитни месеци преди то да стане достояние на публиката и че те би трябвало да направят нещо за това още на времето.

Хътчинс е отдавна познат като изолационист. Това не му попречи, както един наблюдател отбеляза, да назначи председателя Бенеш на Чехословакия на работа през време на неговото изгнаничество. Той е наричан комунист често, а фашист, няколко пъти. Каква му е партийната принадлежност, аз не зная. Веднаж той каза, че ще гласува за Норман Томас, ако главните партии не представят по-добри платформи.

Хътчинс е често обвиняван, че е „против науката“; това звучи странно сега. В действителност може да се каже, че атомната ера започва от 3.25 часа следобед на 2 декември, 1942 година, в една от приспособените градини под стадиона в Стакфийлд. Дълго време университетът, под ръководството на Хътчинс, разработваше усърдно „трансураниевата“ химия и физика; професорите: Артър Коптън, Ферми и Ури бяха всички от Чикаго и тази дата беше една от най-плодоносните в историята, когато купчината от ураниев графит, направена и третирана в пълна тайна, даде за пръв път една верижна реакция. Никое отделно лице не може да претендира, че е направило възможно раздробяването на атома, и бомбата, която това раздробяване произведе. Но Хътчинс и университетът, безспорно са имали пръст в това. Проектът Манхатън беше стигнал до точката, в която беше необходимо да изгради едно голямо летище за тренировка на пилоти. Няколко университета и индустриални предприятия, които са били сезирани от министерството на войната, считали, че не могат да поемат отговорността. Хътчинс се съгласил. Това било едно от най-тежките решения, които някога човек е взимал. Той взел решението напълно сам и това е трябвало да се пази в тайна. Бил издигнат един институт, познат като металургическа лаборатория и университетът, според думите на Хътчинс, казани в последствие, действувал в случая като „домакин и посредник“. Големите лаборатории Клинтън в Окридж, Тенеси, дето летището за трениране на пилоти беше своевременно построено, се управлявали от Чикагския университет, въпреки че това беше малко известно до 20 юни 1945 г.

Когато аз говорих с него, самият Хътчинс имаше много нещо да каже за бомбата и някои от неговите мисли бяха, човек би могъл да ги нарече, по липса на по-добра дума, философски. Ако атомната енергия стане безкрайно евтина и обилна в един свят на мир, какво ще стане с доктрината, че животът е един процес на спасение чрез работа? Струва ми се, че от практична страна той поддържа какво бомбата би трябвало да бъде „демонстрирана“ преди да бъде употребена против японците. Впрочем, Хътчинс не е вече изолационист. „Изолационизмът предполага един национален начин на живот“, писа наскоро той, „който е анахронизъм в атомната ера, и ако възнамеряваме да преживеем, ние трябва, сега, повече от всякога преди в историята, да действуваме според изискванията на своята епоха.“

Ето ви едно заключение постигнато в разисквания, водени около кръглата маса в Чикагския университет на 12 август 1945 г., няколко дена след пускането на първата атомна бомба.

Хътчинс:

— „Трябва да призная, че до миналия понеделник не се надявах много, че може да се създаде една световна държава. Аз вярвах, че за нея не съществува никаква морална основа и че няма още никакво световно съзнание и чувство за общност — достатъчно силно да послужи за сцепление в една световна държава. Но сега алтернативите се виждат ясно. Едната е: световно самоубийство, а другата е — спогодба между суверенните държави да се въздържат от употреба на бомбата. Такава спогодба не ще бъде ефектна. Единствената надежда за премахване на войната следователно е монополизирането на атомната сила от страна на една световна организация.“

Окбърн (професор по социология в университета:

— „Но това е с хиляди години далеч.“

Хътчинс:

— „Припомнете си, че Леон Блой, французкият философ, говореше за благовестта на вечната гибел, без съмнение основавайки се на теорията, че никой от нас не би бил християнин, ако ние не се страхуваме от вечния огън на ада. Може би атомната бомба е сега благовестта за общата гибел, която може да ни изплаши да станем християни и да възприемем правдивите методи на действие и необходимите политически стъпки, които биха довели до създаването на едно световно общество, не след хиляда или 500 години напред, а сега.“