Джон Гънтър
Америка без маска (165)

Град на братска любов и много други неща

Филаделфия, първата столица на Съединените щати и нейният пръв Метрополис, третият най-голям град в страната днес и дванадесетият по големина в света, е наистина нещо специално. Често той се сравнява с Бостън и е като него един вид хранилище на американската история, с изобилни интелектуални традиции и общителна аристокрация.

Той поддържа известен забележителен атавизъм. Съществува градска войска и един полк от преди революцията, който ескортира всеки президент на Съединените щати, когато той посещава града. Законодателното събрание има правила, които са по-строги от тия на Бъкингамския дворец. Това не може да се сравнява с нищо в Америка, освен може би с дружеството „Санта Цецилия“ в Чарлстън. Надбягванията с лодки и крикетът са още оцелели. Освен това съществуват клубове, като „Клуб неделна закуска“, който, разбира се, се събира редовно всяка сряда вечер, „Ракет клуб“ (от около 1,100 души, от които десетина гласуваха за Рузвелт през 1944 година) и „Юниън Лийг“ (не Юниън Лиг клуб), дето всеки член трябва да бъде атестиран, че никога не е гласувал за никого, който не е републиканец, и над всичко „Филаделфия клуб“ — превъзходен институт, който е една светая светих. Има истории, безсъмнено апокрифни, за мрачни милионери, които умрели в страдание, след като години наред си изжулвали коленете и пръстите на ръцете да дращят, за да могат да се промъкнат през деликатните врати на клуба, и след като не успявали, за отмъщение наказвали целия град, като оставяли богатството си другаде. Забавно е да се наблюдават старите господа да играят „сниф“ — нещо като домино.

Веднъж попитах някои филаделфийци, кой е неоспоримият старец първенец на тяхното общество, подобно на Чарлс Франсис Адамс в Бостън. Настъпи неловка тишина, а след това започна препирня. Споменаха се няколко имена, всички достатъчно именити: — д-р Томас Гейт, президент на университета в Пенсилвания, съдията Оуен Дж. Робъртс, който в продължение на много години не е бил в непосредствен досег с града и, разбира се, бившият сенатор Джордж Хуартън Пепър. Говорейки за имена, аз попитах какво правят, ако въобще правят нещо, потомците на Бенджамин Франклин по това време във Филаделфия. Един от отговорите беше (предавам го буквално): — „Смятаме, че г-н Франклин е произхождал от малко съмнително семейство.“

В цяла Филаделфия човек може да чуе подобни бисери. В една от драмите на Филип Бари се казва: „Ние не обръщаме голямо внимание на дъщерите си, но тренираме добри коне, дявол да го вземе!“ Попитах за Гифърд Пиншън, покойния велик губернатор на Пенсилвания, и получих отговор: „Той ме обиди като рибар на пъстърва, човекът в същност вършеше безчестия.“ На един обед чух забележката: „Белята със Стоковски е, че той е поразително добър музикант!“ При друг случай слушах да се говори мило за Уилям Пен, като за „били“, и научих, че Хитлер и Мусолини били представители на обикновените хора и че от това следвало всички обикновени хора да бъдат прокълнати, че, разбира се, Рузвелт бил „предател на своята класа“ (това клише се появи действително в тази форма) и че американските избори са един фарс, тъй като болшинството, даже ако е 51%, може да господствува над малцинството. Дейв Стърн веднъж напечатил само като сатира едно писмо, за което се предполагало, че е от един местен „Крез“, настоявайки безработните да бъдат стерилизирани. За негов ужас, десетки хора го взели сериозно. При едно събрание чух с ушите си един закоравял сноб да нарича президента на Съединените щати „онзи праматар^[1]“. В четиридесет и осем щата, в продължение на тринадесет месеца, в разговор с хиляди хора, аз не чух никъде другаде подобна бележка.

Дали аристокрацията на Филаделфия живее според своите граждански задължения? Части от града, толкова изоставени и забравени понастоящем, изглеждат като старец без зъби. Но градският упадък е сложно явление; никоя отделна група няма отговорности. Фактът, че през дълги години Филаделфия е била управлявана чрез политическа „машина“, чудовищно подла, положително е играл роля. Мейн Лайн и аристокрацията са фактори, би могъл да каже човек, главно поради своето отсъствие. Хората, които притежават града, пише Джордж Сешън Пери, „са го напуснали.“ Това явление не е присъщо само за Филаделфия, разбира се; забелязваме го в Бостън и Чикаго. В град след град, управляващата класа се изселва, за да избегне натиска на градските данъци. Аристокрацията от Мейн Лайн, заселила се в своите красиви домове и градини, продължила да печели парите си в града, като го изоставила да се руши. Една от теориите, които чух, е, че „автомобилът убил Филаделфия“, като улеснил бягството от града. „Всеки човек с 3,000 долара годишно живее в предградията.“ Разбира се, това е донякъде преувеличено, но то изразява преобладаващото настроение.

Филаделфия е пълна със затруднения. Стойността на недвижимата частна собственост е спаднала от почти пет милиарда долара през 1930 година на приблизително три милиарда през 1944 година и градът е ощетен от данъци с милиони. Това, разбира се, е хвърлило в суматоха доходите и обществените работи, дори в най-простите начинания, като например поправка на улиците, които страдат като последица от това.

В 1930 година, дванадесет години след първата световна война, Филаделфия започна кампания за постройка на болница за ветераните. Днес, две години след втората световна война, още няма такава болница. Около 400,000 хиляди ветерани от двете войни живеят в града. За всички тях има на разположение едва 550 болнични легла. Условията в Байберри, болницата за душевни болести, са нещо като в лудница.