Джон Гънтър
Америка без маска (19)

Китайци и японци

Китайският град в Сан Франциско е единствен по рода си, като масивен блок от 20,000 души, настанени точно в сърцето на града. Тук е най-голямото китайско общежитие извън Китай, ако се изключи Сингапур. Причината за това е, че китайците бяха докарани от старата компания Сентрал Пасифик и мините като евтина работна ръка. Това, което отличава китайския квартал и е забележително за него, е, че той се самозадоволява. Това е един цял град вътре в града, със своя собствена болница, телеграф, изпращащ съобщенията на китайски език, със собствена пощенска станция, изградена в китайски стил, собствени аптеки и магазини за съестни продукти, радиопредавателна станция, два театъра, пет ежедневни вестника и телефонна станция. Китайският град се управлява от организацията на „шестте дружини“, която представлява главните племена на населението. Тъй наречените „шестима“ представляват един съвет на управителите или, както ги наричат, „бащите“. Те имат свой бюджет, дават съвети и препоръки и изпълняват службата на едно правителство в рамките на общоамериканското правителство. Председателят се сменява всяка година. Около две трети от населението са родени тук в Съединените щати, следователно са поданици на щатите и могат да гласуват. Преди те гласуваха единодушно за републиканците, поради исторически причини; днес те са единодушно демократи, но никой не знае колко време ще трае това.

През време на войната, в Калифорния и в Запада се яви един въпрос от първостепенна важност — този за въдворените японци. Има две категории японци — родените в чужбина, наречени исеи и родените в Америка, но от японски произход, наречени нисеи. От чуждестранните японци има около 45,000 души, от придобилите американско гражданство — около 80,000 души. По заповед на щаба на армията, в началото на 1942 г. всички японци бяха вдигнати, изпъдени от техните домове, отведени в различни концентрационни лагери и полузатвори, заключени и държани там през цялото времетраене на войната.

Това бе едно явление типично за западния бряг. Повечето от японците, които са „американизирани“ другаде в страната, не бяха засегнати, макар че тяхната родина бе във война. Японците на самия бряг на Атлантика бяха интернирани само в отделни случаи. За мнозина честни американци насилственото евакуиране на пестеливите, трудолюбивите и мълчаливи, и общо взето напълно патриотични нисеи, изглеждаше като насилие. Старинният принцип, че един американски поданик има лични права и не може да бъде наказван за групово обвинение, беше нарушен. 100,000 души бяха изпратени в лагери с обвинение не по-голямо от това, „че са откраднали едно куче“, каза един изтъкнат професор по право в университета Йейл. Този епизод бе най-голямата ни грешка през войната; той бе една заплаха към обществото, а спрямо закона — престъпление, което отрича всякаква стойност на нашата демокрация.

От 3 януари 1945 г. щабът на армията заповяда да бъдат върнати всички интернирани японци, освен една малка група, които са изразили своята силна привързаност към Япония, или за които са били събрани доказателства, че са непоправимо нелоялни. Около 4,500 души бяха репатрирани в Япония. Всички останали, много от които имат синове в американските служби, с отлични военни заслуги, се върнаха в своите домове, но половината, които бяха живели в Калифорния и Запада през целия си живот, решиха да се заселят другаде. Причината за това е, че те намериха други много по-гостоприемни места в Съединените щати, и затова, че известни среди в Калифорния бяха започнали буйно разпалена агитация, като искаха японците да бъдат държани вън от щата. Около 40,000 нисеи се върнаха. Те обаче бяха вече обект на преследване със заплахи, с вандалски изстъпления, палежи, нападения и побои, организирани от лигата за изключване на японците. Последиците от това изпъждане и лошо отношение към японците беше, че нивите и градините останаха без работници специалисти. Една дама ми каза в Монтерей: „Ние не сме яли вече добри зеленчуци след изпъждането на японците.“