ШОФЬОРЪТ

В обичайното си ежедневие, човек така се отдава на потока от събития и задачи, че усещането, че е зрител в собствения филм само съпътства спорадичните мисли за смисъла, за края…
Рядко се спираме да погледнем, да се огледаме, да видим. Живи ли сме, или само зрители. Изпълнители. А нещата се случват. Вълнуват ни. Но сякаш каквото и да правим, накрая всичко се обезсмисля, или може би през цялото време е така…
Знам, че всеки човек е потъвал в такива мисли и в повечето случаи сме се опитвали да отбягваме това си състояние, защото неизменно натъжава.
Затова ми хрумна тази история, които целеше да покаже невидимата гледна точка на справедливостта, но засяга и много по-основната тема за края.
С тази история не искам да предизвиквам носталгия или тъга, но според мен, никога не е излишно човек да поспре. Да се замисли. Защото именно в тези моменти сякаш се пробуждаме от потока, в който сме потънали…

***

Шумът от трафика вече се усилваше. Все повече коли издаваха своя бръмчащ звук, който отслабваше, когато спираха на поредния светофар. По булевард „Александър Маринов“ в столицата на България имаше участъци, в които светофарите бяха толкова начесто, че лесно се образуваха така наречените пътни „тапи“.
Слънцето се беше запътило към обичайната си дневна траектория и никакви облаци не пречеха на лъчите му. Хората бързаха към своите дневни задачи, но с по-ведро настроение, все пак е петък. В този последен работен ден от седмицата, мислите бяха насочени към предстоящите почивни дни и хубавите неща, които човек би правил тогава. Това неминуемо предизвикваше въодушевление и повече позитивизъм. Усмивки. Благоразположеност.
Голите клони на дърветата потискащо създаваха усещане, че са мъртви, но скоро щеше да настъпи пролетта. Първо да се появят малките обли пъпчици, а след това листата и накрая цветовете да покрият короните. Птичките да запеят жизнените си песни и природата да започне отначало прекрасния си жизнен цикъл.

Всичко това създаваше чувство на позитивизъм. Но в този ден се случваха и тъжни неща. Умираха хора. Поставяха се фатални диагнози. Губеха се пари. Хора се разделяха. Но цялостната енергия на човечеството от тези ширини беше в синхрон с настъпването на топлите месеци.

Иван седеше в колата си взрял се в светещото червено кръгче на светофара пред него. Поредният шофьор зад волана в дългата колона от автомобили, която пъплеше между светофарите по булеварда. Отиваше на работа и не закъсняваше. Затова беше спокоен и не се нервираше от продължителния червен сигнал на светофара. Колата тихо ръмжеше и изпускаше вредни газове в природата.
По радиото съобщиха как трафикът се засилва и че денят ще бъде топъл и почти без вятър. От някъде изсвири клаксон, а светофарът сякаш реагира и включи жълтата лампа. Колите като в хор започнаха да повишават оборотите и бавно потеглиха.
Стоповете на колата пред Иван рязко светнаха и той едва успя да избегне удара. В следващия момент усети внезапен удар отзад и главата му се удари в горния край на облегалката. Колата му измина още малко разстояние вследствие на удара и допря предния автомобил. Инстинктивно Иван стегна ръцете на волана и затвори очи. Изсвири силен и продължителен клаксон.
- Идио-о-от!!! – изкрещя шофьорът отзад. Разсвириха се много клаксони. Последваха и още крясъци.
Иван отвори очи и опита да се съвземе от шока. В колата пред него шофьорката отвори вратата и слезе. Иван погледна в огледалото и видя черен Мерцедес, който преди секунди се беше натресъл в неговата кола. Ударът беше достатъчно силен та капакът на немското возило да се изкриви. Шофьорът слезе бързо от колата и се запъти с бързи крачки към Иван.
- Абе крете-е-ен, що спираш бе-е-е?!- шофьорът от задния автомобил се пресегна през отворения прозорец на шофьорската врата на Иван и го сграбчи за яката на ризата. Преди да успее да направи каквото и да било, Иван получи силен удар в областта на лявата скула. Огнена болка се разнесе по тази част на лицето му, а жената от предния автомобил изпищя. Чуха се още крясъци, а грамадният шофьор на мерцедеса продължи да нанася удари по Иван. Този път юмрукът му попадна в лявото око, а след това и носа.
- Ще те убия бе-е-е! – не спираше да крещи и удря бабаитът. Иван опита да отскубне яката на ризата си от захвата на здравата космата ръка на нападателя, но не успя. Кръвта му започна леко да се стича по устните и брадата, а лицето вече го болеше нетърпимо.
В следващия момент много от колите успяха да се измъкнат покрай катастрофата поради зеления сигнал на светофара и на пътното платно останаха спрели само четири коли. Следващите автомобили не приближаваха. Явно шофьорите не смееха да стават свидетели на случващото се. Жената отпред отново изпищя. Сега бабаитът извади пистолет, насочи го към Иван и още преди младият мъж да осмисли какво се случва, се чу изстрел и всичко утихна. За миг сякаш земята спря да се върти.
Разнесе се нов оглушителен писък. Жената се държеше за главата, а едрият мъж от задната кола прибра бързо опръсканият в кръв пистолет и бързо се върна в колата си. Двигателят на черния Мерцедес не беше изгасен и след миг колата потегли рязко встрани от произшествието, заобикаляйки колите пред него. Моторът изръмжа още по-мощно и макар предницата да беше сериозно намачка, автомобилът бързо набра скорост и изчезна от мястото на катастрофата. Жената бавно се доближи до Иван с ужасен поглед и започна да търси телефона си. Други свидетели вече бяха набрали 112 и съобщаваха за престъплението.
Иван не изпитваше никаква болка. Душата му изпитваше огромно облекчение. Лекота. Виждаше, че в главата му се е отворила дупка, от която интензивно се стичаше тъмно червена кръв. Лицето беше замръзнало в безизразна физиономия, а очите бяха затворени. Главата му се беше отпуснала надясно, а от брадата бавно продължаваше да се стича кръв. Иван видя трепереща жената да казва по телефона си заеквайки, че са убили човек.
Убили са човек?- си повтори младият човек.
После продължи да се издига и видя, че пред колата на жената има още един автомобил. Старо Рено, което също не помръдваше. На шофьорското място седеше някой, който не се движеше. Иван забеляза, че над тази кола има нещо. Някаква бледа фигура, която едва се забелязваше. Бледо сияние в слънчевия ден. Също като него се издигаше над колата. Някак спокойната фигура се носеше над старото Рено и гледаше към душата на Иван. В погледа на другия човек нямаше никаква емоция, чувство. Личеше спокойствие и умора. Спокойствие и облекчение. Човекът беше получил инфаркт и не беше страдал дълго. Затова тялото му още седеше на шофьорската седалка.
Убили… са… човек…
Умрял съм!...
Иван не усещаше нищо. При тази мисъл не се разтревожи.
Не ме боли! А ме простреляха.
Чуваше и виждаше всичко, което се случва, но не можеше да направи нищо. Нито да каже нещо. Нито да докосне. Носеше се над колата и наблюдаваше…

Разнесе се звук на сирени. Скоро след това до колата му спря линейка. Автомобилите бавно заобикаляха катастрофата, а хората се стараеха да не гледат към колата на Иван.
Душата на шофьора от първата кола продължаваше да се издига. Извисяваше се и избледняваше. Постепенно започна да губи формата си. Подобията на ръце и крака се сляха с въздуха около тях. Тялото и главата плавно сякаш се издължиха, а всъщност се смесваха като дим с въздуха. Този дим вече беше изгубил изцяло формата си. Затанцува в небето макар да нямаше никакъв вятър. Колкото повече се издигаше, толкова повече изчезваше. Накрая в небето проблеснаха едва доловими светлинки и от душата на човека нямаше следа.
Край…
Сега и аз ще си отида!
Завинаги…
Опита да се ядоса, но не изпита нищо. Лекарите под него се опитваха да извадят тялото му от колата, но Иван прилежно беше закопчал предпазния колан и мъжът в бяла престилка се мъчеше да го откопчае без да се изцапа с кръвта.
Тогава Иван усети някакъв порив. Това не беше вятър, а невидима сила, която бързо „издуха“ душевното му спокойствие, след което възприятието за света рязко се промени.

НЕ Е СПРАВЕДЛИВО-О-О…
Странно свистене, като от чайник на горещ котлон. Иван се заоглежда, но не видя източника на звука. Шумът се засили бързо и предизвика чувство. В душата му се възпламени зловеща ярост. Неконтролируема злоба, която го обсеби. Потребност за отмъщение. Вместо блаженото спокойствие, душата вече гладуваше за агресия и мъст. Поривът предизвика у Иван да усети отново заобикалящата го среда. Слънцето. Въздухът. Почувства се сякаш жив, но много лек и могъщ.
Без да знае защо го прави, се понесе нагоре.
Отивам си…
Ядосан…
Вместо да продължи да се извисява все по-високо, душата му се понесе над булеварда със светкавична бързина. След миг бързо съзря черния автомобил и потъна в него. Озова се на задната седалка зад огромния мъжага, който го беше убил. Той седеше зад волана и управляваше запъхтян немското возило. Иван видя, че отзад на дебелия му врат има множество малки капчици пот, а по черната му блуза личаха някакви петна, вероятно от неговата кръв. Гаднярът караше бързо по най-лявата лента на пътното платно и продължаваше да диша шумно. Иван се приближи до потната му глава и започна да шепти.
„Тук съм… зад теб… приятелю…“
От това бабаитът започна да се озърта. Погледна в огледалото за задно виждане и видя празната задна седалка. Напрегна се още повече, започна обилно да се поти. Иван зачести шепота си и вече по предното стъкло на колата се появи запотяване. Едрият мъж издаде писклив звук щом съзря конденза и още по енергично се заозърта. Без да се усети, от напрежението, кракът, който беше върху педала на газта, натисна още повече и колата бързо добави още тридесет километра към скоростта, с която се движеше до момента. Иван усети прилив на решителност. Трябваше да направи нещо окончателно. Агресивно и безмилостно. Шепотът премина в гъгнещо „говорене“ със заканителен и заплашителен тон. Зловещ грачещ звук се разнесе в купето, а шофьорът почти изпищя от ужас.
„Ти си убиец!“
„Ти ме уби!“
„…плати!“
Чуваше го така близо до ушите си, като че някой ще му ги захапе. Потрепери панически и механично стисна с всички сили волана, а кракът на педала на газта още по-силно натисна. Педалът опря върху ограничителя, а колата вече се движеше с почти двеста километра в час и след няколко секунди щеше да помете нормално движещия се отпред стар Ситроен.
Бабаитът беше замижал от ужас и не осмисляше това, което става. Съзнанието му беше потънало в страх и болка от този кошмарен и нетърпим шум. След секунди колата му щеше да се вреже смъртоносно в Ситроена.
Иван предприе решителна стъпка да довърши бабаитът. Посегна с невидимите си ръце към мазния врат на шофьора и с цялата ярост на несправедливостта, която изпитваше се опита да го хване. Озлобеното му лице плавно се появи във въздуха, а ледените му ръце изведнъж стиснаха шията на убиеца. Водачът на автомобила изстена отчаяно и съзря страховитото смръщено лице на Иван в огледалото. Мъртвешките му очи се взираха в него, а устата ясно и категорично произнесе:
-ЗДРАВЕЙ…
Бабаитът изцъкли очи и изкрещя с пълно гърло, а ръцете му импулсивно извиха волана.

***

Автомобилът рязко се заби в мантинелата разделяща двете посоки на булеварда. Не успя да я премине, тъй като скоростта му беше толкова висока, че полетя във въздуха продължавайки посоката от инерцията си напред. Завъртя се няколко пъти в различни посоки, а навсякъде се разхвърчаха парчета стъкла и пластмаса. Шофьорът се изстреля като супермен напред и прелетя няколко метра. Без да има време да изпита каквото и да било, грамадният мъж се стовари с цялата си тежест, увеличена многократно от скоростта, върху главата. Тя веднага се изкриви настрани и от силата на удара вратът му се прекърши, разкъса и главата се откъсна от тялото. Ръцете и краката на бабаита с лекота се прекършваха на различни посоки в асфалта сякаш в тях нямаше здрави части. Тялото отново отхвръкна от земята, все още под влияние на силната инерция, но преди окончателно да се сгромоляса на пътя, беше връхлетяно от черния автомобил, който го премаза върху булеварда, продължавайки да се плъзга по асфалта със страшен стържещ звук още доста метри. Отстрани и отзад на немското возило хвърчаха окървавени парчета от органи. Главата също продължаваше да се търкаля след автомобила. Очите на бабаита бяха затворени, а кожата разкъсана на много места.
След секунди купчината ламарини и органи спря и зад нея започнаха да свирят спирачки и клаксони. Чуха се много удари и писъци. Иван, все още в слабо видима фигура, се носеше над автомобила, успял да „изплува“ след сблъсъка. За него инерцията и скоростта нямаха значение.
Една жена, която заедно със съпруга си бяха няколко коли по-назад, съзря Иван във въздуха. Струваше и се невероятно, това което вижда. Напрегна погледа си и се убеди, че наистина вижда призрачна фигура да витае във въздуха!
Над купчината от ламарини се издигаше пушек и колата можеше да избухне. Иван отново усети онова спокойствие, като в началото. Облекчение. Смирение. Гледаше към останките под себе си и забеляза, че изпод ламарините нещо започва да се издига. В първия момент се сливаше с белия пушек, но постепенно „изплува“ по-високо и се оформи ясна фигура. Безизразното едва забележимо лице на дебелия бабаит се показа. Сега то не изглеждаше така опасно и нагло. Физиономията беше безизразна, смирена. Гледаше към Иван или може би през него. Продължи да се издига все по-високо, вече над нивото му. Започна да губи очертанията и без нищо да каже или направи изчезна във въздуха.
Веднага след като от фигурата на бабаита не остана и следа, всичко спря. Въздухът не се движеше. Слънцето не грееше. Всичко стана статично, като на снимка. Иван усети, че душата му се слива със снимката. С въздуха. Слънцето. Потъна в снимката. Завладя го безкрайно спокойствие.

***

Малко по-късно пристигнаха линейка и полицейски автомобил. Катастрофата беше толкова сериозна, че даже за свикналите да виждат какво ли не, полицаи и лекари беше трудно да понесат гледката.
Жената, която беше съзряла Иван, все още гледаше натам, но вече не го виждаше.
- Струва ми се, че видях призрак… - промълви тихо тя.
- Какво?! – учуден я запита съпругът, който изобщо не се вълнуваше от ситуацията. Тази реплика на съпругата му го отскубна от унеса, в който беше изпаднал, защото чакаха в колоната от автомобили близо десет минути, без никакво движение.
- Или пък се побърквам! – допълни тя и спря да се взира натам. Замисли се дали този, който мисли, че видя там, е душата на жертва от катастрофата. Или жертвата е тя, на страха от смъртта. Двамата с мъжа и бяха на повече от седемдесет години и все по-често си даваха сметка, че краят наближава. Все по-често се питаха, какво има там. Макар да не разговаряха по темата. Знаеше, че и той го мисли. В онези сутрешни моменти, когато е замислен. Тогава, когато времето е хубаво, като в този слънчев ден. „Дали и там е хубаво?“
А Слънцето беше достигнало най-високата си точка в небето и стопляше земята. В природата се зараждаше новият живот, новата надежда...

Статистика: Пуснато от Гост — 23 април 2021, 12:36

---

35
Орлов пътуваше обратно към Централното заедно с колегите си и мисълта за Мая го измъчваше. Тъй като седеше на предната седалка, задържаният беше доста едър мъж и отзад се бе намърдал новобранецът, полицаят бе открехнал малко прозореца си и пушеше. Най-много го дразнеше това, че нито знае защо задържаха Мая, нито кой е прокурорът, който води делото. Вече се бе примирил, че го използват, но не можеше да приеме, че момичето просто кисне в килията и нищо.
Когато стигнаха и паркираха, колегите му отведоха арестанта за „обработка“, както се шегуваха помежду си, а Орлов отиде директно в кабинета на шефа си. Почука и без да чака покана влезе.
-Ще го видим какво е казал… ама к‘во може да е? Той е прост полицай, не може да измисли нищо особено. Спокойно, нали скоро ще го пуснем по канала…
Главният комисар бе нисък, плешив, дяволит и веднага създаваше впечатление на велик комбинатор. Малките му очички, светещи като върхове на игли, бяха живи и винаги в търсене на нещо полезно. Той бе и единственият оплешивял човек в Първо, който не си бръснеше главата „нула номер“, а държеше остатъците от косата си винаги в изрядно състояние.
Шефът на Орлов, явно бе увлечен в разговора и не забеляза влизането на подчинения си. Когато го направи бързо смотолеви:
-Трябва да затварям… Не, не те зарязвам по средата на пътя! Ще се чуем след две минути! Айде! – обърна се към Орлов и ядно изсъска – Влизаме без да чукаме, подслушваме чужди разговори, не спазваме субординация. Да ти казвам ли да си пишеш рапорта или ще се сетиш сам?
-Ако не ми кажеш какво правим със Симсън, не само ще си напиша рапорта, ами и ще пусна жалба срещу теб в прокуратурата!
Началникът започна да се смее. Приличаше на плешива детска играчка със счупено говорителче, което е трябвало да звучи като някакво животинче, но възпроизвежда звук на дявол надишал се с хелий.
Гротескната гледка не толкова ядоса, колкото стъписа Орлов. Бе свикнал на какво ли не, бе виждал какви ли не хора в системата, но откакто бяха назначили този гном за негов шеф преди три месеца, полицаят лично разбра как омразата преминава в погнуса.
-Ти твоята работа вече си я свърши, от тук поема наблюдаващият прокурор. И не ме занимавай повече със себе си – отговори човечето, гледайки часовника си.
-Кой е наблюдаващият прокурор?
Плешивият шеф рязко се промени. Очите му светнаха яростно, а усмивката му се смени със злобно озъбване:
-Твоята работа свърши. Това е първа издънка. На третата следва дисциплинарно.
Орлов понечи да отговори, но стисна зъби, с което върна доволното изражение на лицето на шефа си:
-Точно така, много правилна реакция. А сега – марш от тука!
Полицаят излезе от кабинета и затвори силно вратата след себе си, след което замря. При други обстоятелства, плешивото джудже щеше да получи морално и физическо унижение, несъвместимо с огромното му его. Орлов много пъти досега бе на ръба на напускането и винаги го спираше любовта към професията. Когато срещнеше поредната несправедливост, престъпление или откровена глупост, извършени от колега, си казваше „Следващият път напускам“. Толкова много се бе изправял на този кръстопът, че вече не си правеше труда да се убеждава и самозалъгва, че ще може да се махне. Системата на вътрешните работи тренира много неща у служителите си и примиренчеството е едно от най-лошите.

Мая вече бе преброила всичко, което можеше да се преброи в килията вече няколко пъти. Последваха лицеви опори, коремни преси и всякакви други упражнения, за които се бе сетила. Определено по филмите сцената с трениращ в килия затворник изглежда много по-добре, отколкото в реалността. След като се натренира до изнемогване, легна и за да не допуска лоши мисли, започна сама да си разказва вицове. За жалост и това не отне толкова време, колкото й се искаше, просто трудно помнеше такива неща. Сега се бе разположила в поза „лотус“ на пода, дишаше бавно и си представяше как ще аранжира терасата на апартамента си, след като излезе. Вратата изскърца и я извади от доста приятното състояние, което бе успяла да постигне.
Отвори очи и срещна учудения поглед на Орлов:
-Всичко съм виждал, но медитация в килия ми е за първи път.
Жената не помръдна и просто го гледаше със спокойните си светли очи. Това обърка полицая, който сам не знаеше защо бе дошъл.
-Донесоха ли ти закуска?
Отговорът бе едва забележимо кимване.
-Обяд не знам дали ще ти дадат – продължи Орлов, Мая не реагира. – Предполагам, че си мислиш, че съм дошъл да го играя доброто ченге, след като снощи бях лошото?
Мая наклони едва, едва глава настрани.
-Вече не се занимавам с твоя случай. Така, че няма за какво да се правя на каквото и да е – Орлов наведе глава, размисли, отново погледна Мая и заговори бързо. – Даже не знам защо дойдох. Нямам и идея защо си тук. Ако това те успокоява, отвън те чакаше някакъв журналист… много нагъл, охраната снощи го изгони, тук е с адвоката си, който също е… - Орлов се замисли, всъщност Димов си бе свършил работата, доколкото бе възможно. – Него го бива. Както и да е. Нямам идея защо си тук. Извинявай.
С наведена глава полицаят излезе от килията и затвори тежката и скърцаща врата.
Когато чу щракването на резетата, Мая издиша рязко и се наведе напред, подпирайки се на ръце. Значи Крис не я е зарязал и през цялото време са били на няколкостотин метра разстояние! Емоциите, които се опитваше да потиска с невероятни усилия избиха. От очите й потекоха сълзи, а по лицето й се разля усмивка. Безизходността на ситуацията, която й описа Орлов я смачка. Щом той, човекът, който я арестува не знае защо я е прибрал, кой знае? В каква каша се е набъркала? Или още по-лошо – е била набъркана? Какво имаше предвид Орлов като каза, че адвокатът на Крис е бил добър? Явно е направил опит да я измъкне, но не е успял.
Въпросите започнаха да бият по черепната й кутия като лотарийни топки в сфера. Но това, че Крис е навън и полага усилия да я измъкне, я накара да се стегне и да се опита да помисли дали досегашното й поведение е помогнало или навредило. Задачата й се оказа лесна, защото не бе казала абсолютно нищо, затова спря да се безпокои.
Изправи се и направи няколко движения, за да разтегне мускулите си, като ги комбинираше с вдишания и издишания. Опита се да прецени какво трябваше да означава идването на Орлов и дали е някаква игра. Отново седна на пода и зае поза „лотус“. Разсъжденията й по темата постоянно бяха прекъсвани от картини, в които Крис я чака отвън във фоайето, което бе успяла да огледа, когато я арестуваха. Реши, че е заслужила малко почивка от всичко, с което се опитваше да избяга от мислите за журналиста. Затова започна да си представя как я чака, на коя пейка седи, какво прави, погледите, които хвърля към полицаите. Как общува с адвоката. Това я успокои, стопли и вдъхна увереност. Едва сега, откакто бе арестувана, почувства, че не е сама.

Ева седеше в офиса си, а срещу нея, като наказани, се бяха изправили Марио и Крис. Журналистът бе казал своята версия на историята с Мая, и Главната бе задоволена от резултата. Бе изслушала и притесненията на двамата си служители относно последствията от пускането на материала.
Тя също бе предвидила подобна реакция от страна на собствениците на фабриката. Единственото, което й бе дошло на ум бе, че ще приеме някоя от поканите за интервю, които със сигурност щяха да завалят. Колебаеше се дали да напише и някакъв текст тип „медиите трябва да представят фактите“, но засега още не бе взела решение. Бе много и приятно изненадана от това, че служителите й са толкова активни и й дават коз, с който ще парира всичко, което би последвало от пускането на материала. Разбираше, че въпреки тайните, които пазеха от нея, всички бяха в един отбор.
Ева въздъхна тежко:
-Сядайте вече.
Крис и Марио я послушаха, но се настаниха на ръбовете на столовете, в очакване да чуят конското й. Не им дремеше за него особено, защото бяха направили всичко, което можаха. Това бе инстинкт, който бяха развили още от магариите в училище – прави се на дълбоко съжаляващ, докато ти се карат, а когато всичко мине, измисли още по-голяма глупост.
-Имаш ли информация за Мая? – попита Главната.
-Никаква, като приключим ще отида в Първо, затварят в седем.
-И какво ще правиш там?
-Ще я чакам – каза Крис, сякаш това бе най-нормалното нещо на света.
-Знаеш, че няма особен смисъл от присъствието ти там? – каза Ева.
-Не искам да съм никъде другаде.
Ева въздъхна:
-Добре. Статиков?
-След четирийсет минути ще се появи в ателието – рапортува Марио.
Главната кимна одобрително и се обърна към Крис, очите й бяха изпълнени със съчувствие. Журналистът никога не си бе представял, че тя може да излъчва такава топлина:
-За материала, разбираш, че ако отложим пускането му, ще са ни победили - Крис кимна разбиращо. – И без това, ако не са я пуснали вдругиден, ще вдигнем врява до небесата. А до понеделник ще има още едни 24 часа.
-Ако не го пуснем, ще загубим войната – потвърди Крис.
-Вървете да не закъснеете за оня чекиджия… и не забравяйте дъската! – заповяда Ева.
Проследи ги с поглед, след което взе телефона си и написа съобщение на Димов: „Измъкни я!“.

Статистика: Пуснато от Mutafchiev — 22 април 2021, 00:15

---

Благодаря на всички!Хубав и успешен ден.

Статистика: Пуснато от balgariq — 21 април 2021, 12:03

---

@domino1
Огромно "БЛАГОДАРЯ!" за линка!

Нека чете детето, вместо да си мисли, че "Чичо Томовата колиба" или "Мъртвите сибирски полета" били тежки и натоварващи Сега се сещам, че и "Записки от подземието" на Достоевски може да бъде препоръчана. А ако има нужното търпение, за да си сглоби историята на художника на акварели от книгата - пъзел "Животът. Начин на употреба" на Жорж Перек, ще се раздели с всякакви илюзии относно живота, вселената и всичко останало...

Статистика: Пуснато от познай кой — 21 април 2021, 05:59

---

"Стъкленият похлупак" на Силвия Плат в електронен вариант https://royallib.com/book/plat_silviya/ ... lupak.html
Но това е наистина доста тежко и депресиращо, пък и не знам дали е по вкуса на balgariq. Поне като гледам от примерите, които е дала, тя по-скоро е почитателка на друг тип литература (чернокожи, Ориента и т.н...).
А пък аз не съм чел част от предложенията на познай кой и pechkov, с удоволствие ще се запозная с тях. И аз ви благодаря, прекрасни сте!

Статистика: Пуснато от domino1 — 21 април 2021, 03:42

---