Мелиса Сейлсбъри

През последните месеци имах няколко пренеприятни сблъсъци с първи книги в трилогии. Знаете ли кой е най-големият проблем на началото на една малка сага? Всичко след нея да е много по-лошо като качество на писане, на изграждане на характери, на история, а само накрая общо взето нещата да се попретупат набързичко с леко висящ финал, който да намеква не особено прикрито за евентуално продължение в алтернативна сага, но да си принуден от автора да минеш през блатото на всички книги, за да имаш някаква базова удовлетвореност като читател. Най ми става тъжно, когато финансовите нужди да писателя, колкото и разбираеми и логични да са, надделяват над реалната, и честно казано рядката, потребност една история да се разкаже в цели хиляда страници. Дъщерята на грехоядката успява някак да се откъсне от грешната схема с почти пълна завършеност на историята си, като в последните страници все пак има една ясна врата, която и ние, както и главната героиня, можем да изберем дали да отворим или не, и това няма да ни остави по-горчив вкус в устата от края на всяка класическа приказка, където всички заживяват някак щастливи, ако и да не знаем точно как. А това е избор, който много рядко ще ви бъде даден в книги, сериали или франчайзи от всякакъв тип.

Но нека се концентрираме върху историята в тази книжка, която си заслужава да бъде прочетена. В странно кралство палачът е нещо, което трудно ще предвидите – нежно момиченце с ангелски глас, в чиито вени тече толкова отровна кръв, че всяко докосване от нея е смъртоносно за всеки, освен за членовете на кралското семейство, които са имунизирани по божествени причини. По стечение на обстоятелствата носещата бавна и мъчителна смърт девойка, е всъщност самотно и мило създание, чиято майка е главна жрица на стария ритуал по грехоядене – когато някой умре, неговите роднини и съседи събират информация за всички гадости, които е свършил, и слагат символични ястия върху ковчега му, за да може странната грехоядка да погълне всички прегрешения на душата, преди същата да се изправи пред местните вариации на Свети Петър и Сатаната. Не си представяйте обаче грехоядците като братовчеди на Джаба хътянина, ами по-скоро като дребните азиатци с откачаща се челюст, които могат да погълнат хиляда хотдога за две минути, след което да се оригнат и да питат за десерт. Пак е гнусно, но уж и възвишено.

Общо взето малката ни героиня не я е чакало никакво скучно и щастливо бъдеще, веднъж поставена в ситуация на избор в кариерата си между гробар и палач, а нещата се усложняват още повече, когато местните владетели се сещат да я ползват и като добре наострен инструмент за владеене на масите. Всякаква прилика с максимата за религията – опиум за душата не е никак случайна. Нещата, естествено, никога не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед, и прокълнатата обстановка и повече от мрачно настояще могат и да станат още по-лоши като се намеси един много добре изграден любовен триъгълник между емоционално осакатени персонажи, явен пример за личностна деградация с инцестен произход и щипка Игра на тронове, пред която и Церсей усмихнато ще вдигне палец в извратено одобрение.

Кратка, но пълнокръвна история, с рядко интересни, ако и непълнолетни главни герои, имащи достатъчно зрялост в живота си, за да могат да оправят грешните си избори без твърде много безсмислено тропкане с крак и вой в стил Защо аз!?, от които мъничко вече ми се гади. А вратата към следващите книги на поредицата е толкова смирено открехната, че някак с удоволствие ще мина през нея по свое собствено желание. Всеки автор, който може да те накара да ти пука за историята му със всички завои, обрати и завръзки без прескачане на страници, заслужава едно голямо браво, защото последната такава май е била Шехерезада. Мелиса Сейлсбъри определено ще доживее утрото в източна легенда, сами разберете защо