Добре дошли в Моята библиотека!

Нови книги

Нови произведения

28 октомври 2021

27 октомври 2021

26 октомври 2021

От литературните блогове

Първи впечатления от последно прочетеното : Джоб, пълен с ръж - Агата Кристи

Смятам, че човек трябва да знае как да върши всичко сам. Тогава никога не му се налага да го върши.

Бизнесменът Рекс* Фортескю отива в офиса си, прилошава му и за нула време се гътва. Причината - отрова в закуската, която е изял вкъщи. В джоба на сакото му пък намират малко ръж. Полицията започва разследване като на мерника им е много по-младата му втора съпруга, която има очевиден финансов интерес, както и плътно залепен за нея млад инструктор по голф с мургав загар. И аха да я обвинят, когато тя също е намерена отровена във всекидневната веднага след следобедния чай и кифлички с мед. Ами сега? Тъкмо полицейският инспектор започне да гради някакво ново обяснение, ето че и младата прислужница е намерена удушена с чорап при простора и с щипка за пране върху носа ѝ. И не му стига всичко това, ами на входната врата на имението пристига някаква мила бабка на име Марпъл и започва да настоява да помогнела, защото прислужницата някога била нейна прислужница и тя я била научила на всичко, като за капак го пита дали са намерили косовете. Моля? Какви косове? Ами тези от песничката, дотук всичко съвпада:

Пейте за шест пенса, джоб пълен с ръж комай,
Двайсет и четири коса, опечени във пай.
Птиците запяха, щом паят бе отворен.
Не е ли лакомство това за краля ни достойно?
Кралят* в покоите парите си броеше,
Кралицата във гостната хляб и мед ядеше,
Слугинчето в градината простираше прането,
Когато птиче долетя и клъвна му нослето.

Е, бяха ги намерили малко по-рано и добре, че полицаят не я изгони веднага, иначе нищо нямаше да разкрие.

Приятно впечатление ми направи, че подобно на "Десет малки негърчета" и "Хикъри Дикъри Док" има някаква песничка, убийствата привидно вървят по нея, но всъщност причините са напълно рационални и няма нищо налудничаво у убиеца.

Чайникът още не беше напълно заврял, когато мис Самърс наля вода върху чая, но бедничката , тя никога не беше съвсем сигурна кога е завряла водата. Това бе една от многото неприятности, които тровеха живота ѝ. 
***
... а злото не трябва да остава ненаказано.

К А М Е Р Т О Н : „Голяма книга на духовете“ на Том Егеланд с ново издание

На хоризонта е новото издание на популярната „Голяма книга на духовете“. Автор е един от най-обичаните, четени и превеждани в цял свят скандинавски писатели – Том Егеланд. Разкошният том с цветни илюстрации е издание на „Персей“, а художник е невероятният Мариус Ренберг, който стои зад илюстрациите и дизайна на най-продаваните книги в скандинавските страни.

„Голяма книга на духовете“ има вече много почитатели у нас и е сред най-търсените книги. 

Източник книга: изд. „Персей“

Автор: Том Егеланд

Издателство: „Персей“

Година: 2021

Характеристики: 256 стр., цветни илюстрации  

Анотация:

Вярвате ли в съществуването на кръвожадни вампири и страховити върколаци? Поглеждали ли сте всяка вечер преди лягане под леглото, за да сте сигурни, че отдолу не се крие чудовището от най-страшните ви кошмари? Събуждали ли сте се посред нощ, усетили студения полъх на тайнствено привидение, което сякаш иска да ви примами в друг отвъден свят? Независимо какъв е отговорът на тези въпроси, всеки от нас изпитва странно влечение към страшните истории и към трепета, който те пробуждат в примрелите ни от уплаха сърца. Затова смело открехнете тази врата към царството на мрака и безплътните сенки и се сблъскайте с най-големите си страхове в „Голяма книга на духовете“.

Страховитите истории за най-митичните ужасяващи същества са допълнени от богата енциклопедия на свръхестествените сили, от която ще научите много неща за прочути чудовища, древни демони и митични създания.

Книгите на Том Егеланд са неизменно в класациите за бестселъри и са преведени на повече от 25 езика по света. У нас е популярен с романите си „Заветът на Нострадамус“, „Евангелието на Луцифер“, „Ефектът на Лазар“, „Тринадесетият апостол“,  „Кодексът“, „Пазителите на завета“, „Краят на кръга“, а в навечерието на Коледа у нас ще се появи и най-новият му роман с обичания му герой – археологът Бьорн Белтьо: „30-те сребърника“.

Вижте буктрейлъра на книгата:

К А М Е Р Т О Н : „Сляп дъжд“ – между реалността и въображението

Източник снимка: изд. „Книги за всички“

Автор: Васил Слапчук

Издателство: „Книги за всички“

Година: 2021

Характеристики: 298 стр. 

Анотация:

Васил Слапчук (р. 1961) е украински поет, белетрист и литературен критик, заслужил деятел на културата на Украйна. Автор е на над тридесет книги и е спечелил най-престижната украинска литературна награда „Тарас Шевченко„, както и много други национални и международни отличия. Досега е представян на българския читател със стиховете си.

Литературната дейност на Васил Слапчук е богата, независимо от това, че е ветеран от войната в Афганистан, вследствие на която остава инвалид за цял живот. Силата на духа му личи в творчеството му. Той твори във всички жанрове. В романите му по оригинален начин съжителстват хора от града и селото, върколаци, вещици, без да се залита и навлиза в комерсиални жанрове като хоръра и трилъра.

„Сляп дъжд“, който излезе в издание на „Книги за всички“ и превод на Мариян Петров, е нестандартен роман, в който се преплитат различни човешки съдби, а действието се движи между реалността и въображението, между ежедневието и мистиката.

Светът така е устроен, че добрите и лошите са принудени да живеят заедно, а нас ни определя кожата, която носим. Понякога животът е непонятен и необясним – макар и рядко, в него все още се случват чудеса.

Читателите казват

За „Измамата “ от Андерш де ла Моте

Скандинавски вариант на Джейсън Борн, с елементи на Мисията невъзможна и малко от атмосферата на Милениум за подправка, засягаща деликатно — типично по шведски, социална проблематика и исторически събития.

Всичко това опаковано доста сполучливо като криминално, шпионско, с елементи на киберпънк, увлекателно четиво.

Заслужава си отделеното време, особено за любителите на скандинавска литература.

Благодаря за труда и усилията на всички, направили трилогията достъпна в библиотеката.

За „Даркнес “ от Лорън Донър

От ревютата на всички книги и всички изречени коментари? Ама Вие сериозно ли?! Защото аз това го разбрах още на втората секунда, след като хвърлих само един поглед на обложките на книгите с анаболните пе… такова де, лица с алтернативна сексулана ориентация… ;)

За „Даркнес “ от Лорън Донър

От ревютата на всички книги и всички изречени коментари разбрах, че книгите са посредствени еротични романчета, за това искам да попитам дали някой може да ми предложи, някоя фентъзи романтична поредица без толкова много секс. Без Бротството, Звездните пирати и Породите, благодаря!

От форума

Авторски текстове • Re: Диктаторът

5
Една вечер Васил се върна вкъщи от среща с Кръга, размишлявайки за принципите за разделение на властите. Искаше да седне колкото се може по-бързо пред компютъра и да направи поредното проучване по темата. Влезе в хола и завари Елиза да гледа телевизия на дивана. Приближи се зад гърба й, целуна я по главата и предложи:
-Да поръчаме нещо за хапване?
-Трябва да говорим – бе студеният й отговор.
Не й обърна внимание. Вече вадеше телефона и отваряше приложението за доставка на храна:
-Какво искаш? Пица или бургери?
Елиза изключи звука на телевизора и се обърна рязко към него:
-Не ме ли чу?! Трябва да говорим!
Васил объркано я погледна, насочи се към дивана, за да седне до нея:
-Добре, да поговорим.
Тя протегна ръка с изпънат напред пръст, професорът го проследи с поглед и седна във фотьойла. Елиза пое въздух. Личеше, че й е трудно да започне, но го направи:
-Връзката ни не върви… От години. Мисля, че няма нужда да се обясняваме, знаем какво е положението. Нека се разделим.
Рязката промяна в хода на мислите, в които се бе потопил, задави Васил. Наложи се мозъкът му да превключи от теми като „как е разпределен контролът над службите“ и „какво се случва ако едно министерство стане прекалено силно“, на „Ама защо сега така?“.
Елиза явно прочете по изражението му неизречения въпрос:
-Защото отдавна не си говорим, както преди. Не се чукаме както преди, защото нищо не е както преди. Не искам животът ми да мине така.
Васил нямаше как да не се съгласи с думите й и неочаквано за самия себе си я погледна в очите и спокойно рече:
-Права си. Но нека го направим цивилизовано, без да се караме, ще потърся квартира и ще се изнеса.
Сините очи на Елиза го гледаха невярващо, изпълнени с болка:
-Значи наистина има друга!
-Друга ли? Не! Как можеш да си помислиш такова нещо?! – възнегодува Васил, който можеше да приеме почти всякакво обвинение но двете невъзможни бяха „предател“ и „убиец“.
-От месец си друг човек! Вече не ми обръщаш внимание, а си весел, работиш много… вдъхновен. – Елиза постепенно осъзнаваше какво казва и от това болеше още повече. – Когато се запознахме беше такъв. Имаш друга!
-Не, нямам. Занимавам се с много интересен проект, колегите са уникални хора и цялата история е огромно предизвикателство. Затова съм такъв.
-Имай поне доблестта да си признаеш!
Васил въздъхна, облегна се назад и се хвана за главата.
-Каквото и да ти кажа, ще продължиш да си мислиш, че имам друга, нали?
-Помня какъв беше, когато се запознахме…
-И според теб, единственото нещо, което може да ме прави щастлив е сексът? – Васил се обърна ядосано към приятелката си.
-Помня какъв беше, когато се запознахме – повтори Елиза.
-Разбирам – кисело заключи Васил. – Никога не съм си мислел, че ще стигна до момент, в който да нямам никакво желание да те успокоявам, ако ти е дошла някаква глупост в главата. Явно съм грешал.
Елиза го гледаше със сълзи в очите, той се наведе напред и подпря лакти на коленете си.
-Кълна ти се, че никога не съм ти кръшкал, още повече – не ми е минавало през ума да го правя. Но си права, трябва да се разделим. Отдавна не сме тези, които бяхме.
Елиза рухна на облегалката на дивана и скри лице с длани. Васил се премести до нея, прегърна я и започна да успокоява.
-Знаеш, че нещата няма да се променят много. Пак ще си бъдем близки, но ще намерим хора, които ни правят щастливи.
Тя се сви в него и го прегърна. Васил подпря глава на нейната и погледна телевизора. Там вървеше предаването на Маркс, който разпалено размахваше листове с таблици. Надписът на екрана гласеше „Кой заплашва журналистите у нас?“

Изслушването на министрите в пленарната зала на парламента щеше да приключи всеки момент. Никълс и Омайниченко седяха в сектора, отреден за правителството, всеки потънал в мислите си.
Премиерът размишляваше за това кой може да е подкокоросал Маркс да направи разгромното предаване предишната вечер. Подобно нещо не се беше случвало през нито един от двата мандата и очевидно зад журналиста стоеше някой, който му бе обещал протекция. Всяка от 48-те минути беше като пирон в ковчега на правителството и лично на Никълс. Ефирът започна с доста саркастичен и ироничен начален анонс. Маркс обяви, че е получил уникален документ, доказващ подкупността на един от най-видните журналисти в Преславия. След това извади разпечатката за доходите си, която получил от анонимен изпращач. Водещият направи уговорката, че има разрешението на телевизията да разкрие заплата си и после, показвайки на цял екран сканираните страници, започна да изрежда скандалите на властта за последните два мандата. Не пропусна почти нищо.
Ремонтите на инфраструктурата и четирите фирми, които ги изпълняваха. Раздадените грантове на „изследователски центрове“, в които фигурираха по двама души персонал. Нагласяването на обществени поръчки с параметри, на които подхождаше един конкретен изпълнител. Източването на държавния пенсионен фонд, чрез инвестиране в строителството на жилищни блокове и офис сгради само от една фирма, близка до Омайниченко. Насочването на всички плащания към държавата – глоби, такси, данъци, през една единствена банка, управлявана от бивша любовница на Никълс. Назначения на хора, нямащи нужния образователен ценз на важни позиции, защото са роднини или близки с висши държавни чиновници. Осигуряване на почти монополно господство на две вериги бензиностанции, които работят под една шапка. Потушаване на абсолютно всеки скандал, свързан с превишаване пълномощията на полицията и службите. Нито един осъден държавен чиновник за корупция. Закупуване на въоръжение за армията по политически или лобистки причини. Прогресивно увеличаване на секретната част на държавния бюджет, която за десет години е нараснала със 120 процента. Тотално превземане на обществените медии, чрез назначаване на нови директори, преди да е приключил мандатът на старите. Провал на социалната политика, поради орязан бюджет и фаворитизиране на група от осем фондации, всяка свързана с чиновник на висок пост. Провал на държавните програми по контрол на опасните производства, довели до два нефтени разлива, три замърсили околната среда експлозии и постоянно откриване на незаконни сметища из цяла Преславия. Провал в поддръжката на държавните водохранилища и инфраструктурата за напояване и доставка на вода за индустрията, селското стопанство и населението. Потулени секс скандали, толериране на дискриминация и абсолютно пренебрежение към хората със специални нужди. „А сега решиха, че могат да плашат журналисти, които са абсолютно чисти“, завърши предаването си Маркс.
Никълс бе убеден, че опитът на Омайниченко да сплаши журналиста не е достатъчен, за да се излее този казан адска лава в „Time talk”. Наистина, не беше много щастлив, че заместникът му реши да нагази Маркс, но чак такава реакция? Мозъкът на политическото животно търсеше истинската причина за удара, а такава бе не само налична, но си имаше име.
Омайниченко гледаше тока на лъскавите си обувки и бе изпаднал в странното състояние на човек, който чрез самобичуване се навива за решителни действия. Мразеше се заради сляпото скачане в разговора с Давидов, ненавиждаше се, защото изпрати разпечатката на Маркс. Абсолютно излишно телодвижение. В нея нямаше нищо дори подозрително, камо ли незаконно. С желанието да покаже на журналиста, че всичко за него е известно, Омайниченко го накара да извади вече забравените неща за себе си и властта. Страшно тъпа постъпка.
След като „Time talk” приключи снощи, той просто падна на пода и започна да прави лицеви опори. Спря едва когато ръцете му отказаха. Докато лежеше по корем, реши че няма да прави абсолютно нищо по темата – нито ще впряга медийния ресурс на центристите срещу Маркс, нито ще се опитва да се оправдае. Ще остави предаването да мине и замине. За щастие, двамата с Никълс имаха отдавна планирано посещение в Истландия, закъдето трябваше да отпътуват час след края на изслушването в парламента. Надяваше се, че когато се върнат, нещата ще са отшумели.
Вдигна поглед към часовника в залата. Оставаха още пет минути до края. Обърна се към банките на социалистите и видя, че госпожица Муляр бута количката на престарелия Гарфийлд към един от изходите на залата.

Центристите влязоха в една от най-далечните пушални на сградата на парламента. Вътре ги чакаха социалистите. Гарфийлд дори и в инвалидната количка имаше достолепен вид – лице с правилни форми, светлосини очи, буйни вежди и почти гола глава. Муляр бе симпатично тъмнокосо миньонче с черни, блестящи очи.
-Какво си мислите, че правите?! – веднага щом чу затварянето на вратата зад гърба си, атакува Никълс. – Искате да ви орежа квотата?!
Последното бе директна заплаха за ресурсната база на Свободните социалисти. Веднага след изборите за първия мандат на центристите лидерите на двете големи партии направиха тайна среща. Разпределиха влиянието си 30% на 60% „собственост“ над бюрократичната машина в полза на Никълс. Останалите 10% бяха отредени за по-малките партии в парламента. Тогава Гарфийлд бе заместник председател на социалистите. През цялото време страните свято спазваха договорката. Благодарение на Омайниченко 60-те процента бяха преструктурирани и станаха толкова ефективни, че властта не се нуждаеше от повече. Опозицията, от своя страна, деградираше правопропорционално на напредването на старостта на водачите си. Гарфийлд, ставайки лидер, не успя да промени тенденцията. Резултатът бе, че институциите, контролирани от центристите представляваха всепоглъщащи мастодонти, а тези на социалистите тънеха в хаос и разруха. Контрастът между тях бе толкова очевиден, че едва ли имаше човек в Преславия, който не се е досетил за тайната договорка.
-Пак ли си мислиш, че сме направили нещо? – дълбокият басов глас на Гарфийлд бе все така силен, за разлика от тялото му.
-А не си ли? Давидов? Реди ги същите като твоите брадати любимци! Спри, защото след изборите ще предоговаряме.
-Охо! – иронично повдигна вежди старият социалист – Откога момченца, прочели две статии в десетките си порно списанийца знаят какво са писали двама философи?
-Не се ебавай с нас! – изсъска Омайниченко.
Лицето на Гарфийлд се промени, веждите се събраха, наведе се напред:
-За жалост, безпросветни некадърници, нямам нищо общо с Давидов. Идеологически анархизмът му не ми импонира. Знам какво си мислите, зелени гнойни пъпки, но не се ебавам аз.
-А кой? – озъби се Никълс.
-Разполагаш с информацията на всички служби, чехълче, щом ти не знаеш, откъде да знам аз… свиньо?
-А Маркс? – продължи разпита Омайниченко.
-И него ли съм подкокоросал? Или не ви хареса хронологията на управлението ви, имбецили?
-Стига си ни обиждал! – не издържа Никълс.
-Че какво ще ми направите? – засмя се Гарфийлд. – Толкова сте прости и некадърни! Държите цялата държава и пак ви хващат с пишки в ръцете!
-След изборите ще предоговаряме! – не се отказа Никълс.
-След изборите, бастуни, ще се молите и за 10 процента. Кълна се, че преди да се капична, шибаняци, ще ви изхвърля от политиката!
Омайниченко бе шокиран от поведението на стария социалист. Обиграният политик никога не се бе държал по този начин. Преди беше лаконичен, обран, дебнеше, пресмяташе, комбинираше. Просто времето му си бе отишло, а той не искаше да си иде заедно с него. Затова партията му бе в толкова плачевно състояние.
-Какво му става? – обърна се заместникът към госпожица Муляр.
-Гледа Маркс снощи – отговори лаконично дамата.
-И к‘во? – учуди се Никълс.
-„И к‘во“ – изсумтя Гарфийлд. – Разбрах, че направих огромна грешка, като оставих Преславия в ръцете ви толкова дълго време, гъзове.
-Избило те е на патриотизъм? – повдигна вежди Омайниченко.
-Тъпо копеле, продадохте всичко, което не беше приковано, к‘ъв патриотизъм, кретен?! Убихте всичко в тази държава, малоумници, и не ви стигна! Колко още искате… - Никълс и Омайниченко се спогледаха и без думи се разбраха, че нямат какво повече да си кажат с Гарфийлд. – … да откраднете, еднокнижници? Не се ли наядохте, втасали лайна такива…
Никълс се запъти към вратата, Омайниченко хвърли мигновен поглед към Муляр, след което се обърна на токове и последва шефа си. „… тении, изяждащи червата на нацията!“ бе последното, което чуха зад гърбовете си.
-Съвсем е изсвирясал – каза Омайниченко, докато вървеше по коридора към задния изход на парламента.
-Муляр казва, че от лекарствата с всеки изминал ден става по-зле.
-Времето е на наша страна.
Гарфийлд извади цигара и запали. Госпожица Муляр понечи да завърти количката и да я приближи до пепелника, но старият социалист я спря:
-Мила, не забравяй, че не искам да ми прислужваш, а да играеш.
Захапал димящата цигара, Гарфийлд енергично завъртя колелата, стигна до пепелника, тръсна си в него, обърна количката към Муляр и се ухили:
-Мисля, че се вързаха.

Васил гледаше екрана с доволна и носталгична усмивка.
-Можеш ли да предположиш къде отиде Гарфийлд?
-В ада, естествено – все така усмихнато отговори Васил.
-И се радваш? – попита Петър.
Диктаторът отпи от коняка и се обърна към домакина:
-Щом съм тук, явно раят и адът съществуват. Вечни мъки, голяма жега, бла. Но едно не може да се отрече, ако ще се оказваш там, е хубаво да има защо.
-Подценяваш това място.
-И двамата знаем, че ще отида там, а това тук… е последно „Сбогом“.
-Толкова си сигурен, че ще избереш ада?
-А какво друго да направя? Нали не си въобразяваш, че след всичко, което стана ще ти кажа: „Пич, честно е да ме пратиш в рая“?
Петър се усмихна.
-Значи ще те разочаровам – Васил пресуши чашата си. – Знаеш ли как е той сега?
-Отново си чувства краката – сухо отговори домакинът.
-Оу! – повдигна вежди Васил, кимайки с одобрение.
-Не мисля, че му харесва особено.
Васил впери подозрителен поглед в Петър, който с нотка на оправдание в гласа каза:
-Чел си Стария завет. Вече не сме толкова груби, но не изпитваме състрадание.
-С друго впечатление оставам от теб.
-Емпатия, но и за нея си плащам – сериозно отговори Петър.
-Как?
-Знам какво се случва с всеки един от вас.
-С абсолютно всеки? – повдигна учудено вежди Васил.
-Да, за абсолютно всяка душа, обречена на вечни страдания.
-И как се живее с това?
-Тук няма живи, Васко.

Статистика: Пуснато от Mutafchiev — 28 октомври 2021, 00:03


Системата на библиотеката • Re: Моята библиотека на виртуална машина

Здравейте,
Първо при ъпдейт се счупи css-а
След repair "Неприятна изненада тип 500"
във /var/www/chitanka/var/log/prod.log:
[2021-10-22 13:08:02] request.CRITICAL: Uncaught PHP Exception Symfony\Component\Debug\Exception\FatalThrowableError: "Parse error: syntax error, unexpected '?', expecting variable (T_VARIABLE)" at /var/www/chitanka/app/Entity/TextRepository.php line 446 {"exception":"[object] (Symfony\\Component\\Debug\\Exception\\FatalThrowableError(code: 0): Parse error: syntax error, unexpected '?', expecting variable (T_VARIABLE) at /var/www/chitanka/app/Entity/TextRepository.php:446)"} []
във /var/log/chitanka.error.log нищо смислено
във /var/log/chitanka.access.log: само: "GET / HTTP/1.1" 500 12053 не че и без това не е ясно

Поздрави,

P.S. След автоматичния ъпдейт който съм настроил в cron-а да минава в 15:27 тръгна но пак със счупен css.
и след поредния repair тръгна но без форматите "mobi" и "pdf" на оригиналната chitanka.

Статистика: Пуснато от bla — 22 октомври 2021, 13:31


Авторски текстове • Re: Диктаторът

4
През следващите седмици срещите на Кръга на оптимизаторите ставаха все по-чести и бързо се превърнаха в ежедневие. Работата по програмата на движението и бъдещото устройство на Преславия напредваше с бързи темпове. Споровете и дискусиите продължаваха с дни, като всеки от членовете на Кръга правеше собствени проучвания, за да докаже тезата си.
Васил полагаше големи усилия, за да бъде в час с всичко, за което ставаше дума. В този период осъзна, че е живял с огромната заблуда, че е информиран. Да, винаги бе следял новинарския поток, криво-ляво успяваше да свърже събитията и открие логичната им последователност, но от общуването си с Вирту и Тенет разбра, че има какво да учи.
Двамата бяха обиграни и знаеха много повече от това, което излизаше в медиите, но най-големият им инструмент бе, че прекрасно познаваха устройството на системата. Не във формалния й вид, който се представя на обществото, а в истинския. Вирту, например безпогрешно можеше да определи кой е истинският шеф на някое ведомство или фирма. Успяваше с един поглед да проследи откъде минават най-важните неща в учреждението – вътрешната и външната информация, парите и ако имаше силово звено, от какво се ръководи началникът му. Проследявайки движението на ресурсите, успяваше да открие човека, през когото минаваха наведнъж. Обикновено заместник на първото лице. Интересно бе, че в частните фирми, този човек рядко подозираше за властта, с която разполага. В държавната администрация бе точно обратното - чиновниците бяха готови на всичко, за да заемат подобен пост. „Откриеш ли кръстопътя, където се срещат най-важните неща е лесно. Зависи с кого си говориш, но обикновено действаш просто – обещаваш му повече, отколкото взима или че ще вземеш това, което вече има“, отпивайки кафе Вирту обясняваше начина на вербуване.
Тенет имаше друга тактика – обсебваше интересуващото го учреждение. Поставяше под тотален контрол всичко, случващо се вътре. След няколко седмици наблюдение избираше трима-четирима души, заемащи ключови постове, след което ги вербуваше. После започваше „играта“, както сам се изрази. Насъскваше избраниците един срещу друг, като помагаше на всеки да пребори другия. Докато хората изяждаха учреждението, Тенет наблюдаваше останалите. Опитваше да фиксира наличието на други силни играчи и неочевидни представители на големи интереси. Винаги се проявяваха, когато в подопечното им ведомство се водеше война. След като бе готов с проучването, убеждаваше вербуваните временно да прекратят борбата помежду си, и ги насочваше към силите, които не бяха под контрола му. Ако всичко бе безпроблемно, оставаха само неговите хора. Отново ги насъскваше едни срещу други. Победителите оставаха в превзетото ведомство и му бяха вечно признателни за помощта. Победените пък, с негова протекция, се оказваха на други важни места и вече събрали опит, вършеха поразиите си доста по-качествено. Естествено, бяха верни до гроб на Тенет, който не ги бе забравил в труден момент. Занимавайки се интригантство на висше държавно ниво вече над трийсет години, заместник шефът на Информационната служба, бе развил толкова мощна мрежа от агенти, че можеше преспокойно да събори началника си. „Удобен е“, бе лаконичното обяснение на Тенет защо не го прави.
На втората седмица от общуването си с тези хора, Васил можеше преспокойно да определи защо е предизвикан даден скандал, кой стои зад него и за какво точно се бори. В деветдесет процента от случаите се оказваше прав.
Адриана Шмит, от своя страна, разкриваше логиката на работа на големия технологичен капитал. Тук нещата изглеждаха по-сложни отколкото игричките на чиновниците, защото се ръководеха от хора със силно развито абстрактно мислене. Изглеждаха. Цялата философия, креативни идеи, загриженост за всичко, които показваха IT-гигантите бе тотална фикция. Целият им бизнес модел се крепеше единствено и само на информацията за потребителите, която получаваха пряко от самите тях. Оттук идваше и „иновативността“ на интернет мастодонтите. Когато знаеш какво пазаруват, слушат, гледат и харесват над 400 милиона души, знаеш и какво да им кажеш, за да харесат теб. Ако успяваш да се движиш с духа на времето – портфейлите им са отворени. Нямаше никаква нужда да се предлага брилянтно качество, достатъчно бе да е поносимо. Грижата за потребителите също не бе от първостепенно значение, важно бе да тръбиш нон-стоп, че я има. Една от любимите фрази на Шмит бе „Можеш да продадеш едно и също нещо на един и същ човек поне три пъти, стига да смениш слогана навреме“.
Епохата на експериментите, иновациите и творческия късмет си бе отишла безвъзвратно. Дори някой и да демонстрираше подобна уникална комбинация, големите акули бързо го надушваха. От този момент бъдещето му можеше да се развие по два сценария. Или идеята да бъде откупена, или открадната.
В гореописаната компания Васил се вписа изненадващо добре. Като изключим постоянните исторически и философски паралели, които правеше, той бе човек, който разбираше останалите. А те много рядко срещаха такива. Обикновено в очите на събеседниците си виждаха страх и корист, а в неговите неприкрит интерес към темите, които ги вълнуваха. Виждаха удоволствието и почти детското му щастие, когато бяха във вихъра на дискусия за разделението на властите или обсъждаха как да превърнат вертикалната управленска структура в хоризонтална. Заразяваха се от неговия ентусиазъм и даваха все по-голяма свобода на мислите и идеите си.
Давидов наблюдаваше всичко това, записваше си някакви неща в тетрадката и понякога бурно участваше в дискусиите. Прекрасно разбираше, че пред него се случва нещо утопично и това вдъхваше кураж. Ако успееше да предаде една десета навън, то светът щеше да стане коренно различно място.
Единственото, което дразнеше Васил бе тежката конспирация, в която се случваха срещите им. Почти винаги бяха на различни места, всички се появяваха по един маршрут и си тръгваха по друг. Забранено им бе да се показват заедно на обществени места. В края на всяка среща Тенет им даваше нови телефони, чрез които научаваха часа и мястото за следващата. Доста неприятно и създаващо усещането, че извършват тежко престъпление. Колкото и да не му се искаше да признае, професорът прекрасно осъзнаваше, че Давидов и компания се готвят за нещо голямо. Най-вероятно щурм на властта под някаква форма. За щастие, тези мисли се появяваха само по време на ритуала с връчването на еднократните телефони. После бързо се изпаряваха, защото по пътя към дома си професорът разсъждаваше над поредния казус, възникнал при дискусиите.

Протестите в страната бяха поутихнали, но тук – таме се появяваше някой, който искаше нещо от правителството. По-добро здравеопазване, повече пари за някой отрасъл, инвестиции. Обичайните неща. Никълс и Омайниченко бяха доволни, че са успели да обуздаят негативните нагласи на населението. Това обаче коства доста време и усилия. С помощта на Волф, по-голямата част от лидерите на несъгласните групи бяха изхвърлени от играта. Той не разкри как точно е действал, но центристите останаха с впечатлението, че е бил груб и безпардонен. Затова решиха да не задълбават много. Имаше шест-седем души, с които трябваше да се срещнат лично. Омайниченко се зае с тази задача и успя да договори добри за управлението сделки. В някои случаи протестиращите получаваха по-малко от 10 процента от исканията си.
Никълс се срещна само с лидера на профсъюза на шофьорите на ТИР-ове. Направи го едва, след като Волф, Матеус и Омайниченко се бяха постарали да лишат синдиката от каквито и да е полезни ходове. Полицията и пътните органи започнаха да проверяват камионите изключително стриктно и в същото време мудно. Резултатът бяха много глоби и забавяния на товари. Волф се погрижи да открие компромати за най-активните протестиращи, а после ги остави да изтекат в медиите или ги прати на семействата им. Шефът на профсъюзите бе набутан в ъгъла от цялата държавна машина. На срещата с Омайниченко получи одобрение за това как харчи парите на синдиката, папка със снимки, на които бе запечатан с две проститутки и комплимент за прекрасното си семейство.
След тази подготовка, ролята на Никълс бе тривиална. Трябваше да приеме човека в кабинета си, да седят около час заедно. Да излязат пред медиите, да обявят, че държавата ще положи усилия да промени законодателството, според исканията на протестиращите и да си стиснат ръцете. Когато главният синдикалист влезе в офиса на премиера, Никълс, седящ зад бюрото си, му даде знак да се приближи. Човекът му подаде ръка, за да се здрависат, но Никълс сложи в нея лист хартия. Там бяха написани нещата, които профсъюзният лидер трябваше да каже пред медиите. След което, без да казва дума, Никълс му посочи стол, обърнат към стената. Човекът седя там час и десет минути, после заедно с усмихнатия до уши премиер, застана пред камерите и изрецитира написаното на листа.
Въпреки успешното овладяване на ситуацията Никълс и Омайниченко не бяха спокойни. Прекрасно разбираха, че Давидов замисля нещо и това не им даваше мир. Данните за живота му, които Волф вече вкарваше в ежедневните си сводки бяха оскъдни, но странни.
Психиатърът се събуждаше в шест сутринта, правеше гимнастика в задния двор на къщата си, закусваше и сядаше пред компютъра. Ставаше за обяд, след което излизаше. Ходеше до Централната гара, където изчезваше за няколко часа, без да хваща влак. Понякога отиваше на стадиона, когато имаше мачове, но не се появяваше на трибуните. Същото беше и с концертната зала „Cult Arena”. Изникваше отново, връщаше се в дома си, седеше няколко часа пред компютъра и лягаше. Подслушването на телефона не даваше никакъв резултат, а на компютъра си превеждаше някакъв антиутопичен роман от вулчурски език.
Що се отнасяше до професор Васил Крумов, в поведението му нямаше нищо подозрително или необичайно. Работеше, пазаруваше с приятелката си, оказа се домошар. Волф включи агентурата си в университета и получената информация затвърди мнението му, че професорът е доста скучен човек. Затова на втората седмица наблюдението бе свалено.
Странните изчезвания на Давидов дразнеха и безпокояха Омайниченко, а Никълс го успокояваше. През вечер в кабинета на премиера се водеше почти идентичен разговор:
-Не знам, тоя се изпарява яко дим за няколко часа, после се материализира обратно. Не мога да разбера как не ти прави впечатление?
-Прави ми, но не ме притеснява и теб не би трябвало – отговори Никълс, гледайки през прозореца един покрив на близка кооперация, където имаше парти.
-Подценяваш го, казвам ти. Като се появи в студиото, обсеби цялото пространство. Излъчва много силна енергия. Ако се окажем на дебат сме загубени!
-Това го видяхме – все така спокойно констатира премиерът.
-За да може да си позволи да изчезва така, има някой който му помага и то силен „някой“. Възможно ли е Волф да не ни казва всичко?
Последното изречение привлече вниманието на Никълс:
-Какво предлагаш?
-Да накараме Тенет да пусне паралелна опашка на Давидов? – отговори Омайниченко.
-А на Волф?
Омайниченко повдигна вежда:
-Да не се усети?
-Ако се усети, ще го изкараме така, че Тенет копае под него, за да заеме поста му. Двамата ще се скарат, ние ще помогнем на по-силния и voila!
Омайниченко се замисли и обърна поглед към терасата, където вървеше купонът:
-Трябва да видим как ще го организираме, така че да не загубим нищо от битката между тях.
-Да спечелим, приятелю, трябва да спечелим от нея.

Статистика: Пуснато от Mutafchiev — 21 октомври 2021, 00:05


Съобщения за грешки из сайта • Re: (Фалшива тревога) В Опера 72 не се зареждат стиловете и шрифтовете

херодот написа:
Сега ще се обиждаме ли? …


Предположенията за некултурно и обидно поведение от моя страна са доста прибързани и необмислени.

Съвсем наскоро имаше проблем с блокиране на стиловете от Avast. Така че пращах репорт към производителя, получихме и отговор, че ще бъде поправено. Обсъдено е в друга тема, можеш да се увериш лично.
topic6626.html

Статистика: Пуснато от pechkov — 17 октомври 2021, 00:57