16.
Шмит, облечена с дънки, кецове, фланелка и слънчеви очила крачеше по улицата, успоредна на Парка на партизаните. Сега, когато с очите си виждаше хаоса, в който бе изпаднала полицията, изпита страх. Огромни, тренирани, въоръжени мъже изглеждаха така, сякаш към тях се приближава ужасяващ враг, а те са безпомощни. Не искаше даже да си помисля какво би станало, ако се стигне до сблъсъци. Хората, насочили се към площада, щяха да бъдат смелени от бой и в случая изплашените полицаи нямаше да бъдат главните виновници. Хаосът, създаден не без нейното дейно участие и невъзможността на политическата, и силова върхушка да се организират бързо, можеха да доведат до кръв.
Докато участваше в съставянето на плановете, нещата й изглеждаха много по-различни. Виждаше отделните действия и събития като много, наслоени един върху друг, пъзели от древната игра „The incredible machine”. Сега, когато нещата се случваха пред очите й, когато виждаше различните механизми натоварени до краен предел, страхът я хвана за гърлото.
Сви в поредната пряка, влезе в една от къщите, качи се на втория етаж. Почука на вратата и бе посрещната от Давидов, който я поздрави радушно:
-Здравейте, здравейте, госпожице Шмит, пунктуална сте, както винаги!
-Днес не бих си простила закъснение – усмихна се Адриана и влезе в апартамента.
В хола вече се бе настанил Вирту, който кимна за поздрав.
-Кафе, чай? – предложи Давидов – В хладилника има и кола, която не е газирана от поне седмица.
-Благодаря, засега нищо. Как вървят нещата при вас?
-Доста, доста добре бих казал. Имам два варианта за реч, когато дойде времето. Единият съзидателен, другият е по-агресивен.
Двамата седнаха на меката мебел при Вирту:
-Надявам се, няма да призовете към революция? – нервно се засмя Адриана.
-Не, естествено, не. А и защо да го правя, щом тя вече се случва?
Вирту и Шмит се спогледаха с тънки усмивки.
-Не се ли безпокоите, че нещата ще излязат извън контрол? – продължи бизнесдамата.
-Мисля, че планът ни е повече от добър, вярвам в Тенет, вярвам и в Крумов.
-Все си мисля, че трябваше да му кажем – въздъхна Адриана.
-Виж, той все още не е толкова обигран, колкото нас – отговори Вирту. – Вероятно някой ден ще ни надмине всички, но сега е… наивен. Затова ще се справи по-добре, ако не знае какво се опитваме да направим.
-Да не знае как го използваме?
-Госпожице Шмит, в случая всички влагаме много и не можем да говорим за „използване“ един на друг. Убеден съм, че ако господин Крумов бе тук, щеше да потвърди думите ми.
-Така е – усмихна се Вирту, показвайки животинските си зъби. - Самият той би казал, че използването идва едва, след като вземеш властта, а всичко преди това се нарича „борба“.
Адриана повдигна вежда, показвайки несъгласието си с това, че са оставили Васил в неведение и побърза да смени темата:
-Не гледате телевизия, нито социалните мрежи…
-Решихме, че от този момент, каквото и да става, ще го разберем когато излезем навън – отговори Вирту.
-Рисковано – усмихна се Адриана, явно идеята й допадна.
-Но живо, госпожице Шмит, живо. Какви оптимизатори ще сме, ако не можем да се ориентираме по хората, които вече са направили първата крачка? – попита Давидов.

-Всичко вървеше тихо до момента, в който не забелязахме, кръговата отбрана на полицията – обясняваше Омайниченко.
-Кой я е разпределил така?
-Аз – отговори Матеус, надвесен над телефона.
-Кой видя грешката?
-Тенет – отговори раздразненият Омайниченко.
-Там ли е?
Последва тишина, политикът погледна към Тенет, който бе застанал до прозореца и наблюдаваше приближаващата се тълпа по улицата към министерството. На стотина метра в обратна посока, полицаите се чудеха какво да правят. За петнайсетте минути разговор с Никълс, от щаба не излезе нито една заповед. Полицията се чувстваше изоставена и това я изправи до предела на нервите й.
-Да, тук е – потвърди Омайниченко.
-Какво предлагаш? – Никълс се обърна към Тенет.
-Хората са мирни, няма нито един инцидент от началото на разходките. Нека полицията ескортира народа до площада и после само да го пази.
Последва мълчание.
-А какво правим с всички полицаи по улиците? – обади се Омайниченко.
-Изтегляме по-голямата част от тях, пускаме ги да вървят паралелно с хората по малките улички и толкова.
-Това ще изглежда като бягство! – обади се Никълс.
-На фона на паниката, която се шири цял ден… - многозначително отговори Тенет.
-И какво? Две патрулки отпред, две отзад ще стигнат ли? – попита Матеус, изпъвайки врат, за да види какво става през прозореца.
-Да, сложи и по една линейка отзад, за всеки случай – допълни Тенет.
Шефът на полицията погледна очаквателно към Омайниченко, който от своя страна се бе втренчил в телефона.
-Добре – чу се гласът на Никълс, - действайте!
Матеус скочи от мястото си и залепи радиостанцията до лицето си: „Две коли ескорт отпред, две отзад, другите бавно да се изнесат в страничните улици!“
Останалите погледнаха през прозореца. Първите редици на разхождащите се бяха подминали министерството и на 50-тина метра от патрулните коли забавяваха ход. Колите направиха обратен завой и бавно потеглиха по улицата към Площада на партизаните с пуснати светлинни сигнали. Чуха се одобрителни викове и аплодисменти, които ставаха все по-силни, движейки се като вълна сред хората.
-Какво е това? – попита Никълс.
-Аплодисменти… десет хиляди души аплодират – отговори с притаен дъх Омайниченко.
-Не е за нас – отговори сухо Никълс. - Трябва да измислим как да го отиграем.
При други обстоятелства Тенет би бил щастлив от брилянтно проведената операция, но това не беше краят. Сега трябваше да се съберат плодовете й.
-Ще дадеш изявление, че си се съобразил с волята на народа, изразена в рамките на закона. Не е имало ексцесии, значи всичко е наред – предложи Волф.
-Пич, народът е навън, не заради нас и ние нямаме абсолютно нищо общо с това! Сякаш ни няма! – възрази Никълс.
-Ако намекваш, че няма смисъл да даваш изявление, това ще бъде интерпретирано като страх и бягство – констатира Омайниченко.
-А ако дам, ще изглеждам като загубен чичак, който държи реч на сватбата на бившата си!
-Затова някой друг трябва да говори… - намеси се спокойно Тенет.
Омайниченко и Волф го погледнаха неразбиращо.
В правителствения самолет също бяха разменени объркани погледи.

-Васил ще говори! – каза доволно Вирту.
-Успял е, Тенет е успял! – възкликна Давидов. – Вие всички успяхте! Сега ние с Васил трябва да завършим тази брилятна операция!
-Без съмнение ще се справите! – усмихна се Шмит.
Жената се изправи, отиде до шкафа, отвори вратичка, втора, извади три водни чаши. Давидов веднага разбра замисъла й и заситни към кухнята, откъдето донесе шише с вода. Сипа в чашите и тримата се чукнаха.
Психиатърът пи до дъно, след което си наметна сакото и се отправи към изхода. Пет минути по-късно излезе Адриана, а след още толкова, с шапка с козирка на голата глава, апартаментът бе напуснат от Вирту.
Когато Давидов излезе от малката пряка на големия булевард, успореден на Парка на партизаните, дъхът му секна. Мястото бе пълно с народ и от всички улици прииждаха все повече хора. Усети прилив на неконтролируема, болезнена енергия в тялото си. През последните петнайсетина години живееше доста изолирано. Тесният му кръг на общуване се ограничаваше с двайсетина души. Само с двама-трима се виждаше сравнително често. Наличието на толкова хора наоколо и фактът, че се бяха събрали лично заради него го тласна към ръба на паник атака. Един човек го разпозна и поздрави радушно, стискайки силно ръката му. Това го върна обратно в реалността и Давидов се усмихна широко, благодарейки човека за присъствието и отделеното време.
С всяка следваща крачка, психиатърът все по-ясно осъзнаваше огромния път, който бе изминал през последните години. От теорията, до практиката. Винаги се бе интересувал от политика и държавно устройство, историята на обществените процеси. Отне му много време, за да стигне до оптимизацията. Всъщност не той я измисли. Много учени и изследователи преди него говореха за нея под една или друга форма. Давидов бе този, който синтезира наблюденията и знанията на стотици светли умове в тази дума. Бе кръстник на процеси, развиващи се с неумолима скорост вече над шейсет години.
В последствие, след няколко разговора по скайп с колеги, му бе препоръчано да се снима сам и качва кратки лекции в интернет. Първата година имаше 1000 абоната, втората 3500, третата 10 000, допреди няколко месеца – 14 000, а сега 17 милиона. Давидов нямаше време да усети този скок, защото с пълни обороти работеше по практическия вариант на теорията си. Едва сега, движейки се между хората, разбра какво е направил.
Крачеше към далечния край на площада, където бе оборудвана трибуна, от която трябваше да говори. Наблюдаваше хората около себе си и се вдъхновяваше още повече. Виждаше много познати лица, които бяха участвали активно в оптимизаторските кампании. Виждаше енергията в очите им и начина, по който сплотяваха другите около себе си. Истински лидери. Почувства се силен и уверен в правотата си. Неща, за които рядко размишляваше, яхнал въпросите, галопиращи из съзнанието му.
Шмит ходеше бавно. Наслаждаваше се на топлия ден и множеството. Страхът, който бе изпитала на идване се бе сменил със спокойствие и лекота. Отдаде го на живата атмосфера и лицата, които виждаше. Нямаха нищо общо със стресираните, напрегнати полицаи. Бяха ентусиазирани, успешни и вдъхновени. Млади, без значение от възрастта. Въздухът бе заразителен и тя го поглъщаше с удоволствие и пълни дробове. Васил й липсваше, представяше си какъв би бил сексът с него точно тази вечер.
Вирту крачеше по периферията на площада и оглеждаше хората. С поглед търсеше служителите от охранителната фирма на Тенет, както и цивилните полицаи. Консултантът прекрасно разбираше какво се случва и каква спотаена, неочаквана за властта мощ се е изляла по улиците. За негово съжаление не можеше да я усети и почувства с кожата си. Дали заради това, че нещата още не бяха приключили, дали защото умът му винаги работеше, сетивата му бяха притъпени. Пред погледа му се разкриваха връзките, които оптимизаторите създадоха, чрез платформата. Точно определяше лидерите сред активистите на движението. Виждаше отношенията, създадени преди разходката, и тези, чието начало се поставяше сега. Огромна мрежа от активни личности, искащи да променят Преславия. Всеки според силите и възможностите си.
16:30. Тенет, който наблюдаваше движението на човекопотока на живо, писа на Давидов, че може да започва с речта си.
Психиатърът се приближи до трибуната, бе посрещнат от едно момиче, което го попита дали иска вода или нещо друго, преди да се качи. Отказа. Последното, което чу бе „Внимавайте със стъпалото горе“.
Качи се по стълбичката и в момента, в който стъпи с единия крак на сцената, площадът избухна в бурни аплодисменти. Разнесоха се като вълни от хвърлен камък от трибуната във всички посоки. Давидов махна с ръка за поздрав и леко дървено, но усмихнато се приближи до банката. Стъпало.
Погледът му се плъзна по площада от край до край. 50-те хиляди души го аплодираха. Въздухът му спря. Не знаеше дали да вдиша или издиша. Стисна юмруци, за да се окопити.
-Здравейте, оптимизатори!
Гласът му прозвуча като ехо из площада и в отговор получи шумни приветствия.
-Благодаря ви, че започнахте да правите живота си по-добър сами!
Давидов пое дъх, за да продължи, но хората отново му отговориха с овации. Не бе подготвен за подобни прекъсвания, инстинктивно спря, докато глъчта отмине.
-Изминахме много път за ужасно кратко време! Историята на Преславия не е виждала подобно нещо и всичко това направихме ние! Чрез отворени, отговорни, съзидателни действия, доказахме, че не сме просто „хората“, не сме просто „народа“, а че сме общество! Общество готово да подобри живота си, общество способно да го направи, общество, което брани правата си и не бяга от задълженията си! Много писаха за това, че днес ще обявя, че ще участвам в следващите избори. Искам да поправя журналистите. Обществото ще участва в тях!
Множеството отново го прекъсна, избухвайки в бурни овации.
-Обикновено до лидерите стоят най-силните фигури в партиите им. Виждате, че сцената е празна, но не съм сам. Най-силните фигури са пред мен – петдесет хиляди души! И още толкова в други градове! Преславия е единна!
Аплодисменти.
-Нашите избирателни списъци се съставят от секундата, в която пуснахме първата си кампания! В тях ще влязат всички оптимизатори, които спечелят нашето вътрешно гласуване! Най-после, обществото ще влезе в парламента!
Хората отново избухнаха в овации.
-Ако спечелим изборите, ще направим следните неща. Първо – промяна на Конституцията и изборния кодекс. Отмяна на партиите! Второ – въвеждане на отделни процедури за избори на ресорни министри. Трето – въвеждане на референдуми и допитвания до гражданите по важни въпроси, свързани с качеството им на живот. Четвърто – постоянна оптимизация на държавната машина, с цел подобряването й. Пето – оставка на втората годишнина от встъпването на правителството в длъжност и провеждане на оптимизирани избори! Ние не искаме властта на всяка цена, искаме прогрес за обществото!

Аплодисменти изкривиха звука от високоговорителя на телефона в премиерския самолет. Никълс наведен напред, подпрял лакти в коленете си, се бе втренчил в пода. Лотар замислено, леко присвил очи гледаше тавана, а Васил, отпуснат в креслото си разсъждаваше над чутото. Бе съгласен с всичко казано от Давидов, лично бе участвал в изработването на речта и стратегията не само на кампанията, но и на управлението. Въпреки това, имаше чувството, че чува тези думи за първи път. Изпитваше вълнение и странна тръпка всеки път, когато хората на площада реагираха. Бе един от тях, нищо че срещу него седеше символът на прогнилата партийна система и беше на път за вечеря за краля на Вулчурия.
-Този лъже! – обади се тихо Никълс. С всяка следваща дума агресията в тона му нарастваше. – Веднъж вземе ли властта, никога няма да я даде! Ще се превърне в диктатор!
Лотар не реагира, а Васил се намести във фотьойла. Сети се, че искаха от него да говори пред медиите. Как можеше да каже нещо лошо за обществения ренесанс в Преславия?
-Защо мълчите? И вие ли го харесвате? – с истерично учудване кресна Никълс.
-Не, не го харесваме – отговори Лотар, - но много хиляди души излязоха, за да чуят тия две минути реч. И явно са доволни.
Никълс се обърна към Васил, който първоначално не го забеляза, а когато погледите им се срещнаха леко се стресна от животинската злоба, която видя в очите на политика.
-Не мога да отрека, че идеята за набиране на депутати по този начин е много оригинална – професорът направи комплимент сам на себе си.
-Събира ги от кол и въже! Кое му е оригиналното?
-Айде, айде, поне ще знаем, че могат сами да си изкарат кампанията – с известно раздразнение се намеси Лотар. – Ти виждал ли си си младежката организация? Най-тежкото, което са правили е да се подмазват на партийните ти издънки.
-Предател ли си? – вените по слепоочията на Никълс започнаха да пулсират.
-Не, успокой се вече! – ядосано отговори бизнесменът. – За мен твоите чехълчета са идеални, системата е идеална, познавам я, прекалено съм стар за промяна на правилата. Но ти, Никълс, трябва да се успокоиш. Някакъв брадат чичак те кара да трепериш като ученичка след първата й свирка. Стегни се.
-Не бих се изразил толкова цветисто, но наистина, преекспонираш нещата – допълни Васил.
Премиерът огледа ядосано и неразбиращо двамата си събеседници, присви леко очи:
-Добре, господа, кажете, да му еба майката, какво да направя, за да туширам това и ще се успокоя.
Иларт и Крумов се спогледаха.
-Още сега ще отидеш при журналистите и ще дадеш изявление, в което ще обясниш, че всичко е прекрасно. Идеята на Давидов е много хубава, даже прекалено и очакваш оспорвана и интересна кампания. После даваш думата на Васко.
Васил отново се зачуди какво да каже. В никакъв случай не искаше да изглежда, че играе в лагера на истеричния параноик, който стоеше пред него. От друга страна не можеше да си позволи да го закопае, защото това щеше да се отрази ужасно на имиджа на Преславия. Подобен удар, нямаше да има положителен ефект и за оптимизаторите. За секунда в главата му пробягна въпросът: „Ако сега защитавам Никълс, как ще ме приемат в моя лагер?“. Професорът бързо го прогони. Сега имаше по-важна задача – да прояви върховна дипломатичност.
-Защо сега? Не може ли като слезем от самолета? – въпросът на Никълс даде още няколко мига за размисъл на Васил.
-По-добре сега, та като слезеш на Вулчурска земя да си чист и да не говориш за тази история – отговори бизнесменът.
-Да, така ще е най-добре. Знам какво да кажа, можем да отидем – каза уверено Васил.
Никълс по някаква неясна, дори за него, причина се почувства по-сигурен и спокоен от думите на професора. Въздъхна тежко и се изправи.
-Да вървим!
Първо премиерът излезе от отсека, последван от професора. Преди да затвори вратата зад себе си, той се обърна към Иларт, който окуражително показа стиснат юмрук.
Импровизираната пресконференция се предаваше на живо в социалните мрежи. Уговорката с прес пула бе да не се задават въпроси и след като Никълс се направи на много демократичен даде думата на Васил.
-За тези, които не ме познават, казвам се Васил Крумов, професор по история в Преславския университет. Имах удоволствието да се запозная с Астор Давидов. Не мога да отрека огромните сила и харизма, които притежава. От историческа гледна точка, случващото се в момента е наистина уникално, но не и непредвидимо. Бих казал, че господин Давидов е успял да уцели точното време и момент за дейността си. Искам да направя акцент върху една конкретна част от речта му. Това, че ако се създаде оптимизаторско правителство, то ще подаде оставка две години по-късно. Тогава трябва да се състоят избори по правилата, предложени от него. Това е изключително, изключително амбициозно твърдение, защото включва в себе си промяна на конституцията и още стотици законови норми. И то в идеални условия. Тоест пълно мнозинство в парламента. Наясно сме, че няма партия, която да гласува подобно нещо. Според мен, ако господин Давидов иска да даде по-голяма представителност на обществото, трябва да се постарае повече.
Когато затвориха вратата на отсека с журналисти и прекосяваха втория салон, Никълс потупа Васил по рамото:
-Много добре, сдържано, обрано и с факти.
Алиша, седнала на един от фотьойлите проследи професора с поглед, а Иларт ги чакаше подпрян на вратата на премиерския кабинет, отново усмихнат.

Давидов, Шмит и Вирту искрено се забавляваха с изявлението на Васил:
-Той е роден политик! – радваше се психиатърът – Хем ни окуражи, хем каза, че партиите за нищо на света няма да ни подкрепят, хем повтори най-важното – сроковете!
-Много е добър! По никакъв начин не се асоциира със статуквото – допълни Вирту, който вече пиеше бяло вино.
-Сигурно и Никълс е бил доволен от него – усмихваше се Шмит. - Доколкото знам и Лотар е с тях, той може и да се е усетил.
-Не е толкова голям играч, колкото изглежда – отговори й Вирту. – А Никълс най-много да реши да го вкарва в политиката. Даже бих се хванал на бас, че точно това обмисля в момента.
Давидов и Шмит се засмяха от сърце. В апартамента нахлу Тенет, и бе посрещнат с аплодисменти. Набитият мъж хвана деликатно пенснето с палеца и показалеца на едната си ръка, разпервайки останалите пръсти, и се поклони.
-Брилянтно, господин Тенет, брилянтно!
-И вие, господин Давидов, се справихте идеално! И ме научихте на нещо много важно!
-Какво?
-Да вярвам в… не в хората, но във възможностите на Крумов!
-Вино? – Шмит се изправи и тръгна към хладилника.
-Да, две шишета! – възкликна зам. шефът на Информационната служба.

Васил гледаше с притаен дъх екрана в кабинета на Петър. Звукът изчезна, на екрана се виждаше как четиримата оптимизатори празнуват първата си голяма публична победа.
-Не знаех, че всичко е било планирано… - тихо прошепна той.
-И като разбра промени ли се нещо? – попита Петър.
Васил се замисли и после се обърна към домакина:
-Не, нищичко. Но ако тогава знаех… Може би щях да се изплаша, че съм се забъркал в толкова тежка интрига.
-В последствие стана майстор на интригите – усмихна се Петър.
Диктаторът се намръщи и отпи от чашата си.
-А какво стана с Омайниченко онази нощ?
-Наистина ли искаш да знаеш? – повдигна учудено вежди Петър.
-Да, той беше по-адекватният от двамата.
Петър кимна към екрана.

Омайниченко наблюдаваше през прозореца на временния си кабинет как колони от полицейски коли и техника напускат нощния център на Кръглата столица. Стенният часовник показваше 11:45. Подуши си подмишниците и направи крива гримаса. Взе сакото, окачено на облегалката на стола, метна го през рамо и излезе от помещението. Пред задния вход на сградата го чакаше лимузината, обиколи я и осветен от фаровете, с лежерен жест на ръката, прикани шофьора да излезе. Охранителят се подчини и се отдръпна от колата. Омайниченко се качи, леко затвори вратата и потегли. Изоставеният шофьор огледа празната задна уличка, извади телефона си, за да се обади на някой, който да го прибере.
Тежкият ден бе оглозгал силите на политика. Емоционално изтощен, той се чувстваше тежък, бавен. Сякаш черепната му кутия се бе смалила и притискаше мозъка му. Погледна часовника на колата – имаше още 40 минути до срещата. Въздъхна тежко, свали всички прозорци, прохладният въздух малко го освежи. Отвори подлакътника и от него извади флашка. Сложи я в USB изхода и зазвуча песента на Били Джоел „The river of dreams”. Колата бавно се движеше по тесните централни улички на Старата столица, фаровете й осветяваха стволовете на дърветата, а музиката сякаш караше клоните им да потрепват.
Центристът машинално въртеше волана и се чудеше как въобще бе стигнал дотук. Винаги се бе интересувал от политика. След като завърши право, практикува петнайсетина години, последните пет от които съвместяваше с дейността си при центристите. В онзи момент на власт бяха социалистите. Гарфийлд бе вътрешен министър и управлението бе меко казано провал. Не се интересуваше от идеологията и идеите на центристите. През 21 век партийните имена и цветове изгубиха съдържанието си и всички водеха политиката, която им изнасяше. Затова Омайниченко направи избора изхождайки от потенциала на партията.
Решението да се впусне в политиката бе дошло бързо, след като осъзна, че животът му се е превърнал в търкане на пейки по съдилищата и единственото, което се променя са костюмите му. Бе реалист, не го направи, за да променя нещо, по-скоро бе криза на идентичността. В последствие, след десетгодишен растеж в партията, а после и в държавата, се докара до криза на личността. Малките, незначителни подобрения в живота на народа, които бе успял да постигне се губеха във всичко останало. Не се мразеше, защото е корумпиран или интригант, не виждаше нищо лошо в това. Мразеше се, защото не виждаше никакъв смисъл от себе си. Да, удържаше властта, забиваше в ъгъла противниците си, гребеше с пълни шепи от бюджета, всички му се подмазваха и го гледаха със страхопочитание. В по-голямата част от времето това го устройваше. Имаше моменти, в които огромният галеон пълен с ресурси и влияние, който бе построил се разбиваше в скалите на въпроса „И к‘во?“.
Съзнанието му, потънало в търсене на отговор на най-страшния въпрос, самобичуващо се и плачещо от безпомощност, не усети как тялото паркира колата пред къща в планинския квартал на Кръглата столица. Политикът рязко дойде на себе си, в колата гърмеше „Pump it up” на Данзел. Омайниченко замислено кимна, виждайки логиката да звучи точно тази песен. Слезе от лимузината, натисна копчето за заключване на дистанционното, с което прозорците й се вдигнаха автоматично, и се запъти към къщата, чиито кепенци бяха затворени.
Когато стигна до вратата, вдигна ръка, за да почука, но тя се отвори преди това. Посрещна го жена на около 55 години, с руса коса и сини очи. Дамата очевидно полагаше всички възможни усилия да задържи отиващата си младост, и в някакъв смисъл й се получаваше. Усмихна му се и с жест с ръка го покани да влезе. Бутна леко вратата и тя се затвори зад гърба на политика. Оказаха се в коридор осветен от едва мъждукащи плафони. От двете му страни имаше няколко врати, а в дъното се виждаше голям вестибюл, отвъд който белееха широки стълби към втория етаж.
-След тежкия ден за господина заведението предлага всички възможни услуги – с нисък, гладък глас каза жената.
Тръгна по коридора. Омайниченко оглеждаше извивките на тялото, които пеньоарът издайнически откриваше и предателски скриваше. Жената леко махна с лявата си ръка и една врата се отвори без да я докосва:
-Току що узрели, готови на поемат всичко в себе си, за ваше удоволствие.
Политикът надзърна вътре и видя четири красиви момичета, на не повече от 18 годишна възраст, разположили се на голяма ориенталска отоманка. Играеха една с друга, използвайки всякакви предмети.
-Две.
Дамата махна с дясната си ръка:
-Здравеняци, вкусващи всички плодове на любовта.
В стаята имаше десетина много едри мъже, космати, гладко избръснати, с прически. Бяха се отдали на всички видове секс, а потта по телата им, отразяваща приглушената светлина, придаваше още по-релефен вид на късащите кожата им мускули.
-Трима.
Лява ръка:
-Роби и доминатори, обичащи да получават и даряват болка.
Вътре имаше няколко двойки и една четворка. Жена, гримирана като клоун, облечена в прилепнал по тялото й костюм, с изрязани дупки за гърдите и задника, завираше огромен шарен страп-он в устата на плачещ и давещ се мъж. Друга жена бе завързана за гинекологичен стол, машина й завираше двоен вибратор, а мъж с маска на кучешка глава гъделичкаше стъпалата й. Мъж бе вързан със синджир за крака на друг мъж, и всеки път когато вторият правеше крачка, първият пълзеше по корем. Четворката представляваше трима мъже, преоблечени в детски момчешки униформи, които се редуваха да духат на огромен страп-он, на доста пълна жена, облечена в латексово расо на католически кардинал. Периодично страпонът изхвърляше големи струи течност, симулираща сперма, а мъжете й се радваха.
Омайниченко се спря и се загледа в последните:
-Тия.
Дясна ръка.
-Тук са нашите транс дами.
В стаята имаше десетина души. Някои приличаха на мъже с перуки, а други изглеждаха по-добре от някои жени, които Омайниченко бе виждал.
-Първата, четвъртата и седмата.
Влязоха във вестибюла, където по широки дивани се бяха разположили жени и мъже. Някои се целуваха, други правеха секс, трети си говореха. Политикът спря и бавно се огледа. От всичко видяно досега се бе възбудил почти до болезнено състояние. Приближи се до една двойка, която правеше секс, жената бе яхнала мъжа. Прокара върха на ноктите си по гръбнака на подскачащото момиче, след което нежно го хвана за врата и зарови пръсти в косата му. Явно й хареса. Омайниченко започна да я дърпа бавно, но неумолимо за косата, тя слезе от мъжа. Човекът отвори уста и разпери ръце, за да протестира, но видя собственичката на салона и се отказа. Политикът завлачи момичето до бара в единия ъгъл на вестибюла, натисна й главата надолу:
-Вади го и почвай – изсъска той, след което се обърна към бармана. – Двойно уиски, десет грама и след два часа ми донеси един джойнт горе.
Докато отпиваше, и държеше челото на момичето, опряно в корема си, Омайниченко наблюдаваше как избраните от него персонажи се качват по стълбите. Усети давене и отпусна главата. Изпи питието на екс, след което издърпа за косата момичето нагоре.
-Удари една – кимна към два големи огледални подноса, на които бяха разчертани идеални бели линии.
Втора линия изчезна в носа на Омайниченко.
-Взимай ги и да се качваме!

Без да знае колко време е минало, политикът помпаше някого на задна прашка. Не чувстваше и не мислеше нищо. Всеки мускул на тялото му бе задействан в акта с неизвестния. В миговете, в които човешкото в него взимаше превес, оглеждаше случващото се наоколо. Един от мускулестите мъже бе яхнал страп-она на жената-клоун, два травестита бяха подхванали единия от мъжете, облечени като деца. Едното току що навършило 18 години момиче завираше своята играчка в ануса на единия от мъжагите, приклещена между друг и един травестит. Русото момиче, което бе свалил от пениса на мъжа във вестибюла бе хванало роба на жената-клоун и го караше да си навира крак от маса в устата, докато жената-кардинал се бе настанила зад него.
Пердето отново падна пред очите на Омайниченко, животинското в него надделя. Последното, което видя, бе как една малка, деликатна женска ръчичка се свива на юмрук, подпряна на пода. Той помпаше и се бе отдал на процеса. Изведнъж в главата му се чу гласът на Никълс:
-Или си некадърен, или предател!
Омайниченко стисна зъби и увеличи още темпото. Успя да прогони тази мисъл.
-Вие сте люспи, обрулени от историческия процес – прозвуча гласът на Давидов.
Политикът отвори очи и огледа помещението, рязко и грубо, с таза си, блъсна напред човека, когото помпаше. Олюлявайки се, се приближи до момичето от вестибюла:
-Къде е?
Тя с ръка му посочи масичка в ъгъла на помещението, където бяха подносите. Тръгна натам, спъна се в нещо, изправи се, стигна и опъна една линия. Тръгна към травеститите, които чукаха единия от мъжете с детски дрехи. Изотзад се приближи до един от тях, намести се и влезе в него:
-Ей така се ебе, педали!
Изкрещя политикът и започна с резки, силни тласъци да блъска травестита, който от болка се наведе напред и застана на четири крака. Другият травестит веднага си извади пениса от мъжа и започна да го бие в лицето на стисналия от болка зъби свой побратим.
-Лъскайте, копеленца, и до вас ще стигна! – изкрещя Омайниченко към мъжете, облечени като деца.
Отново изпадна в животинското състояние, което го караше да се чувства далеч от света.
-Спасих ти задника, а ти какво направи?
Омайниченко спря и се огледа, за да разбере откъде идва гласът, който чу.
-Кой беше?! – изкрещя политикът, като блъсна таза си напред с все сила и продължи да блъска с всяка дума. – Коя е шибаната путка, която ми говори!
Травеститът биеше с ръце по корема на другия травестит в знак, да си извади пениса от устата му.
-Кой ми говори! – продължаваше да набива Омайниченко.
-Спри, спри, моля те спри! – изкрещя травеститът, с което привлече вниманието на Омайниченко.
-Така ще кажеш, мамка ти! – каза политикът, правейки тласък с всяка дума.
Извади пениса си от травестита и се огледа. Видя свито в ъгъла на стаята едното младо момиче. Явно него бе помпал преди малко.
-Няма да има повече прошка за теб – Омайниченко чу същия глас.
Насочи се към изхода на помещението, мина покрай едно огледало и в него видя образа на Маркс. Падна на колене и се разплака. Пред него се материализира съдържателката на къщата за удоволствия. Започна успокоително да го гали по главата.

Картината на екрана замръзна. Петър гледаше въпросително към Васил, който бе забил ококорен поглед в пода. Когато диктаторът усети, че се очаква да каже нещо, погледна към домакина, вдигна рамене и длани, с което показа, че няма коментар.

Статистика: Пуснато от Mutafchiev — 13 януари 2022, 01:13

---

Павката20111 написа:
… Останах с впечатлението от файла в ателието, че е готов за публикуване …

Извинявам се, че ще се включа в темата толкова късно.

Погледнах записа. Каченият файл е в EPUB формат, който е "краен" формат за четене. Системата на библиотеката работи със "суров" текст, в най-обикновен TXT формат, в който се вписват и семантичните маркери, което наричаме "SFB форматиране". От този текстов файл системата може да генерира FB2, EPUB, PDF и MOBI файловете, които са подходящи за четене.

Ако разполагате с първоизточника на текста, от който сте направили този EPUB, то мога да помогна, за да го форматираме в SFB, и тогава ще можете да го качите в ателието, за да бъде проверен и евентуално добавен в библиотеката. Можете да се свържете с мен на скайп "pechkov".

Лека вечер.

Статистика: Пуснато от pechkov — 12 януари 2022, 18:45

---

Здравей,
Дай линк на лично съобщение, моля!

Статистика: Пуснато от zl_tsanev — 10 януари 2022, 18:01

---

Привет!
Благодаря за отговора и разясненията.
Останах с впечатлението от файла в ателието, че е готов за публикуване и се е изгубил някъде. Иначе текста е форматиран и има данните на читанката.
Понеже файлът, сканирането и обработката не са мои, а и не разполагам с книгата на хартия, ще си остане за лично ползване.
Ако някой го иска за четене, да пише.

Статистика: Пуснато от Павката20111 — 10 януари 2022, 10:54

---

Павката20111 написа:
Незнам по какви причини липсва записа…

Здравейте,
Моля, запознайте се как работи сайтът Моята библиотека и какъв формат за коригиране на произведения се изисква:
Норъчник за работното ателие
Описание на формата SFB

Всички други формати, особено ако са самостоятелна подготовка, не могат да бъдат придвижени към качване.

Записи, които не са били обработени до нужния формат, биват изтрити след изтичане на определен период от време. Така, ако има коректор с време и желание може да се заеме с тях спазвайки начините на работа на Читанката, ако не, то — не.

Статистика: Пуснато от cattiva2511 — 08 януари 2022, 17:49

---