Добре дошли в Моята библиотека!

Нови книги

Нови произведения

5 декември 2021

4 декември 2021

От литературните блогове

Библиотеката : Непрочетеният Димитър Воев излиза наяве

В края на една година сме, в която като че свикнахме с лошите новини, а светът не ни даде много поводи за оптимизъм. От първия ред наблюдаваме почти осъществения манифест на Димитър Воев, който преди повече от три десетилетия написа: „Аз искам всичко да се срине в този свят, аз искам всичко да се сринеПродължете с четенето на "Непрочетеният Димитър Воев излиза наяве"

Човешката библиотека : За празника – да се разгърнем :)

Приятели (:

Днес се навършват:

  • петнайсет години, откак по българските земи допрепуска „Последният еднорог“, за да пробуди позадрямалите си братчета и сестричета и да пръска седефена светлина дори в най-дълбоките тъми, през които сме газили от тогава.
  • дванайсет години, откак „Слънце недосегаемо“ присъедини лъчи в разпръскване на тъмите и превърна стъпките ни в подскоци, седмици след като бяхме затворили последната страница.
  • осем години, откак сбрахме сърца, умове и сили „За спасяването на света“. По петдесетина различни начина, покриващи половин век и (поне) половината Космос. Признаваме си веднага: понякога, като вдигнем очи към звездите, ни сърби, смъди, издува отвътре да се сберем пак… Ммммммм.
  • шест години , откак празнувахме двайсетия си юбилей (… освен литературната традиция да сме скарани с математиката, обичаме да ползваме различни, наши си бройни системи 😛 ) в „Нощта на скорпиона“. Тогава си спомнихме, че за да сглобим отговора на Живота, Вселената и всичко останало, първо трябва да прочетем много, много истории…
  • три години, откак „Ортодокс“ ни заговори с езика на децата, за да напомни на порасналите сред нас, че порастването край няма.

Как, как се отбелязва толкоз многостранен празник?

… Кажете, де. Нали помните, че ЧоБи вечно е отворена към вас? Това важи и за идеите ви. 🙂

Ако пък хич не ви хрумват, аз ви каня да погледате тоя запис:

Той е от Световния фестивал на фантастиката миналото лято. И е стъпчица по пътя ни към света – целия свят.

Човешка библиотека е и всяко място, което гради мостове през света. 🙂

Честит празник!

К А М Е Р Т О Н : „Последният викингски крал“ се цели право в сърцето на читателя

Средновековна България също има свое място в нашумелия исторически епос

Автор: Ян Уве Екеберг 

Източник снимка: изд. „Персей“

Издателство: „Персей“

Година: 2021

Характеристики: 384 стр. 

Анотация:

Ако сте харесали тв сериала „Викингите“, ако обичате исторически романи със завладяващ сюжет и герои, които остават в сърцето на читателя, „Последният викингски крал“ е за вас. Това е един от акцентите на издателство „Персей“ на предстоящия Панаир на книгата в НДК (7-12.12.).

Автор е един от най-големите съвременни майстори на историческия роман Ян Уве Екеберг („Времето на меча“), който преди 4 години гостува в България. „Последният викингски крал“ е романна серия, в която всяка книга има свой собствен и завършен сюжет. Обединяващ е главният герой – Харалд, който от плахо момче се превръща в славен викинг и военачалник, а след това става не само крал на Норвегия, но предявява претенциите си и към престола на Англия.

„Чиракът на войната“ е първият роман, който разказва за възмъжаването на Харалд и враждата с Рагнар Сигвалдсон. По-възрастният Рагнар се преструва за приятел на Харалд, но крои низък план как да заграби стопанството и богатството на рода му.

Израснал под крилото на властната си майка, Харалд е разглезено момче. Но когато вижда как едноръкият Ране, най-страшният от всички викинги, упражнява бойните си умения, животът му се променя завинаги. Момчето се превръща в най-добрия ученик, който старият викинг е имал. Разбрал за плановете на съседа им Рагнар да си присвои имотите им, Харалд се опитва да го убие, но не успява. Тогава майка му си дава сметка, че ако не иска да го види как умира млад, най-добре е да го повери на стария викинг.

Така започва дългият път на упорития чирак на войната и превръщането му във велик воин. Този път ще го отведе до голямата битка за християнството при Стиклестад, където Харалд е рамо до рамо с полубрат си крал Олав. Когато кралят е убит, а Харалд е очевидният наследник, животът му е застрашен.

Как ще се спаси от враговете си? Ще успее ли да отмъсти на Рагнар, който е унизил сестра му? Ще изпълни ли предсмъртното желание на брат си, краля?

Харалд ще се върне на територията на врага, за да се опита да осъществи всичко това и да докаже, че е най-достойният чирак на войната.

Героят е действителна историческа личност от XI век – нещо като норвежки еквивалент на българския цар Симеон, който превзема Византия и стига до вратите на Константинопол. Става дума за норвежкия крал Харалд III Хардради (Суровия), роден ок. 1015 г. и управлявал от 1046 до 1066 г. Полубрат е на крал Олав Харалдсон, който утвърждава християнството в страната и след смъртта си е канонизиран – свети Олав, един от най-тачените скандинавски светци. С викингите си Харалд се прехвърля в Киевска Рус, достига до Византия, където е нает от императора, участва във войната с арабите в Сицилия, побеждава българския цар Петър Делян в Островската битка (1041) и се връща в Норвегия, където става крал. По-късно предявява претенции и към трона на Англия.

Талантлив писател, Ян Уве Екеберг ни връща векове назад, за да завладее вниманието на читателя и със страст да разкаже за борба за власт и мъст, жажда за богатство и воинска слава, за любов на фона на варварски дела. Описаните събития и хора са действителни и това прави книгата още по-интригуваща.

През следващите месеци предстои издаването и на следващите два романа от серията „Последният викингски крал“ – „Конникът на дявола“ и „Наемникът на императора“.

Читателите казват

От форума

Авторски текстове • Re: Диктаторът

10.
Празникът на университета бе едно от най-големите събития в светския календар на Преславия. Причината, естествено, не бе в невероятната жажда за знания у популярните и богатите, а добрата стратегия на ректора, който на почти 70 години излъчваше енергията на 30 годишен. Човекът бе положил огромни усилия да вкара учебното заведение в топ 10 на континента, използвайки всички правди и неправди. Наистина се стараеше да привлича най-добрите преподаватели, които ако не работеха постоянно в университета, често провеждаха курсове в него. В същото време раздаваше щедри подкупи на съставителите на класации и оценителите на учебния процес. Влагаше много в имиджа на институцията, разгласявайки всичко, дори най-дребните успехи на възпитаниците и преподавателите. Използваше връзките и положението си, за да намира работа в администрацията на „най-заслужилите“ студенти. Не се свенеше да иска и дарения от богатите родители.
Самите празненства бяха разделени на две части – официална, където се държаха скучни речи, които минаваха за вдъхновяващи. Различни ритуали тип поднасяне на венци пред паметника на основателя и патрона, шествие по улиците на Кръглата столица. В тях участваше всеки, който иска. Втората бе мащабен бал, на който присъстваха всички популярни и богати личности на Преславия. Повечето от тях бяха завършили този университет, а сега отрочетата им вървяха по същите стъпки. Събитието бе пир на изобилието за светските хроникьори, които коментираха скъпите коли и тоалети, с които се появяваха гостите. Другият лагер смяташе, че балът е порнография, недопустима за катедрала на знанието, особено наблягайки на социалната сегрегация, недопустима за университет. Ректорът не смяташе така, поради простата причина, че благодарение на политиката си, успяваше да докара почти двойно повече пари в касата на повереното му учреждение.
Политиците също не пропускаха възможността да присъстват на събитието. По-низшите ешелони го използваха, за да завържат нови познанства, по-висшите – за чист ПР. Никълс бе неотменен гост на бала и дължеше огромна част от кариерата си на него. Точно тук преди петнайсетина години се бе запознал с тогавашния лидер на центристите и след дълъг разговор, се оказа на средно ръководно ниво в партията. Неформалната обстановка предразполагаше към по-откровено общуване и той я използваше, за да иска подкрепа, прави предложения и заплашва нужните хора. Такава бе последователността на поведението му откакто взе властта. За негово съжаление, заплахите работеха все по-трудно, което тази година го накара да преосмисли тактиката. Нямаше никакво намерение да смекчава тона, но искаше да се покаже като покровител на науките и знанието. Затова правителственият фотограф се стараеше да запечата всеки разговор с преподавател или студент, който премиерът води. Така, без да се усети Никълс стигна до Васил.
-Радвам се да видя един от най-младите професори на Преславия! – каза усмихнато Никълс, потупвайки Васил по рамото.
-Господин премиер! – също усмихнато отговори професорът.
-Гледах последното ви участие при Маркс, и колкото и да ми е тъжно да го призная, без Омайниченко предаването се получи доста интересно.
Васил се засмя от сърце:
-Маркс е прекрасен водещ, особено когато няма гости в студиото.
Препратката към разгромния за центристите ефир накара усмивката на Никълс да замръзне за миг, което не убягна на Васил, но моментално върна блясъка си.
-Талантливият човек е талантлив във всичко – отговори все така развеселено Никълс и побърза да смени темата. – Професор Крумов, след известно време ще ходим на празненствата в Кралство Вулчурия. Доколкото разбрах, ще има покана и за вас, а и аз бих се радвал да сте част от официалната делегация.
Леко шокиран, Васил повдигна вежди, не знаеше нищо по въпроса:
-Нямам никакви покани – объркано отговори той. - Разбирам, че любезността ми ви се е сторила приветлива, но това е измамно усещане – иронията на професора искрено разсмя Никълс.
-Въпреки слуховете, нямам проблем, когато професионалисти имат оплаквания от управлението ми. Имам проблем, когато предприемат активни действия срещу него – усмивката на премиера бе все така широка, което накара Васил неволно да го асоциира с Жокера. – За щастие, не сте забелязан в подобни изпълнения. А за поканата, получихме предварителния списък от посолството.
Васил повдигна вежди и се усмихна широко:
-С най-голямо удоволствие ще дойда! Винаги съм искал да видя представлението на живо!
-Прекрасно!
Никълс подаде ръка на Васил, който я стисна и правейки крачка напред премиерът завърши:
-Вземете си и смокинг, ще сте на вечерята с краля!
Ченето на Васил увисна от тази новина, а Никълс доволен, че най-после е успял да внесе смут у професора, се запъти към стоящия наблизо посланик на Истландия.
Вечерята с краля на Вулчурия бе едно от най-големите събития в политическия свят, защото се случваше веднъж годишно и на нея присъстваха два типа хора. Първите бяха стари, утвърдени политици, бизнесмени и учени, а вторите – перспективни такива. Носеха се слухове за това как се попада в списъка, но бе ясно, че самият Иденуар лично одобрява гостите. И ето, че по някакви неведоми за него причини, Васил бе влязъл този списък. Професорът излезе от ступора и усети тежък поглед на гърба си. Беше Адриана, облечена в прекрасна, спускаща се по тялото й рокля с лазурен цвят. Тя деликатно с ръце му показа как разгръща книга и професорът разбра, че ще обезчестят библиотеката. На един от балконите на залата, зоркият поглед на Тенет не пропусна този едва забележим знак и се усмихна доволно.

Паркът на Орловия дворец, останал непокътнат 80 години след падането на монархията в Преславия, бе едно от любимите места на Маркс. Алеите, старовремските светилници и постройки го пренасяха в епохата на дворцовите интриги, братоубийства и вековни традиции. Когато беше ученик и четеше уроците за преславските царе, винаги намираше нещо недоизказано. В тези моменти в главата му се появяваше корона, чиито блестящи диаманти заслепяваха търсещите истината очи.
Още тогава обичаше да се разхожда в дъното на парка, където бяха постройките на персонала. За негово съжаление, тогава можеше да ги гледа само отдалеч. Сега, след като бе изчел стотици книги, разговарял с десетки историци и свидетели на онези времена, знаеше със сигурност, че наистина те са по-интересни. В кората на един от дъбовете до обора, едва забележимо, се виждаше издълбано сърце, а в него буквите „М + В“. Това бе единственият знак за любовта на император Мирчу II и перачката Виолета, останал 250 години след смъртта им. До една от къщите на прислугата, имаше мозайка от малки павенца с размер три на пет метра. Наредена бе от крал Епифан, когато е бил на осем годинки. Майка му, княгиня Ираида, мразела увлечението на сина си постоянно да строи и измисля някакви неща. Затова един от учителите тайно му разрешавал да го прави далеч от двореца. Двайсет години след като бе наредил мозайката, Епифан осъществи почти цялостната електрификация на Преславия.
Маркс обожаваше това място, не само защото всеки камък имаше история, а защото бе забранено за посетителите на парка. Той получи разрешение да се разхожда тук, след като взе интервю от директора на двореца, който отдавна бе музей. Сега, докато очите на цяла Преславия бяха вперени в университетския бал, журналистът се разхождаше заедно с Омайниченко. Тъмните им фигури се движеха бавно в мрака, необезпокоявани от никого, скрити от чужди очи.
Политикът мълчеше от петнайсет минути и бавно крачеше до Маркс, който го изчакваше да излезе от шока. Очите на Омайниченко запулсираха от напрежение, след като видя съдържанието на папката, връчена му от журналиста. Въпреки огромните усилия, които бе полагал, за да опази тази информация се бе провалил. В главата му се въртяха потенциалния съставител и поръчител на компромата. За първия нямаше съмнение – Волф. Най-вероятно той е бил човекът, дал директивата „Пускайте“. Систематичността с която бяха описани финансовите му машинации, бруталността на снимките от оргиите го потресоха. Ако не знаеше, че лично е организирал и правил всичко това, щеше да се отврати от главния герой.
Сега нямаше време да размишлява колко деградирала личност е. Шокиран бе, че Маркс поиска тази среща и без да вдига шум му връчи компромата. Журналистът твърдеше, че не е правил копия. Политикът бе склонен да му вярва.
-Не знам какво да кажа… - промълви най-сетне Омайниченко.
-Не искам да се оправдавате – отговори Маркс.
-Да минем на „ти“ – гледайки ококорено в земята каза политикът и без да дочака отговор продължи. - Защо ми го даде? Защо не ме разкости?
-Защото за целта си имаме прокурори и съдебна система, а аз не съм кошче за преработка на боклук – отговори Маркс, търсейки с поглед дъба на император Мирчу II.
-Това щеше да ти направи кариерата.
-Аз кариера си имам, при това честна, както цяла Преславия разбра. За теб, обаче знаят съвсем друго.
-И без това – Омайниченко леко повдигна папката, - викаш е очевидно.
-Да.
-Ако беше на мое място…
-Съзнателно, целенасочено, методично правя всичко, за да не се окажа на него – повдигна вежда Маркс и с лека обида продължи. – Мисля, че е повече от ясно.
Омайниченко се почувства нищожен и слаб. До него крачеше човек, който бе свободен и необременен. Нямаше нито парите, нито влиянието, нито удоволствията му. Имаше най-важното – възможността да диша с пълни дробове чистия горски въздух, без да го е страх от каквото и да е.
-Какво би ме посъветвал?
Журналистът погледна с известна доза съжаление политика. Бе виждал много падения през живота си. Някои от тях лично бе провокирал с работата си, но за първи път се случваше да е толкова камерно и интимно.
-Знаеш, че заслужаваш това да излезе и най-вероятно така ще стане? - Омайниченко кимна. – Направи това, което можеш най-добре. Разбери кой е, завърти интрига, унищожи го. Иди в някое предаване, разкажи какви сте пичове центристите, после си повикай курви и ги шибай, докато не спреш да си усещаш кура.
Омайниченко се усмихна кисело, наистина така минаваха най-добрите му дни.
-Благодаря ти.
-За нищо. Ще ви размазвам всеки път, когато имам възможност – отговори Маркс.
Политикът ускори крачка и бързо се отдалечи. Журналистът сви по ливадата и се приближи до стария дъб. Вече бе толкова тъмно, че не можеше да види сърцето, затова прокара пръсти по кората. Усети резките и вдигна глава нагоре. Небето бе ясно и между клоните на дъба проблясваха звезди. Знаеше, че е пропуснал да унищожи острието на центристите, но предизвика нещо много по-голямо – страха му. Сега Омайниченко щеше да изрови земята, но да унищожи автора на компромата. Това значеше, че шансът за вътрешна война е почти 100 процентов. Маркс се усмихна, хареса му как без да прави нищо, успя да постигне много.

Статистика: Пуснато от Mutafchiev — 02 декември 2021, 01:04


Съобщения за грешки из сайта • Проблеми със сваляне на файловете на книгите

Днес 28 ноември има проблем със свалянето на файловете на книгите. Също такъв проблем имаше и преди няколко дни.
Появява се следния надпис...

Неприятна изненада от тип404
Няма такова място в библиотеката. Кой ви насочи натам?

Свържете се с екипа на библиотеката и докладвайте за случилото се или пък отворете началната страница и започнете приключението наново.

Статистика: Пуснато от Sonya.Sap — 28 ноември 2021, 13:43


Красиви въпроси • Re: Качване на книги, открита в в друг сайт. Възможно ли е?

Това, че са качени "в един друг сайт" по никакъв начин не дава 100% сигурност, че са със свободeн достъп. Означава просто, че "едни други сайтове" не се съобразяват с правила, каквито има в Читанка.

Няма нужда да търсиш контакт с този, който е качил книгите там. За български автори потърси контакт със самия автор, или ако е починал - с неговите наследници. Евентуално при разрешение от негова (тяхна) страна - качването в Читанка е възможно.

Процеса по добавяне на книга в Читанка е както за всяка друга книга. Текста трябва да бъде почистен и коригиран в прост txt вид. След това да бъде "форматиран" като му се поставят семантичните маркери за SFB формата, и да бъде качен в ателието. Следващите етапи по добавянето се извършват от съответните отговорни лица, които проверяват качеството на качения текст, и създават нов запис за него.

Статистика: Пуснато от pechkov — 25 ноември 2021, 15:10