Джон Гънтър
Америка без маска (145)

Кратък очерк на една кариера. Принос и постижения

Томас Едмунд Дюи е роден на 24 март 1902 година в Оусоу, Мичиган, град от някакви си осем хиляди жители. Баща му, Джордж Мартин Дюи, е бил местен пощенски началник и същевременно редактор на седмичен вестник. Дядо му, по бащина линия, спомогнал за основаването на републиканската партия, при организирането й в Джаксън в 1854 година, и негов далечен роднина е бил адмирал Дюи, станал известен във войната с Испания. По майчина линия, потеклото на Дюи е повечето ирландско. Баба му е била родена в околията Корк. Семейството му не е било, нито пък някога е имало претенциите да бъде, с някакво значително богатство или известност. Том е израснал в доста приятна къща на една доста приятна улица, дето още живее майка му. Неговото възпитание и обучение е било толкова конвенционално, колкото на всяко друго средно нормално дете от Запада. Той пишел на пишеща машина в дюкяна на баща си, продавал списания, вършел всекидневната работа във фермата и ходел на училище. Показал обаче дух на водачество, присъщ на хора над средното ниво. Когато станал на тринадесет години, той имал вече цяла команда от девет младежи, които работели за него. Също така още от най-ранни години имал наклонност към спор и обосноваване. В годишника на неговата гимназия, публикуван в 1919 година, му е дадено мотото „пръв в залата на съвета за управление на щат и винаги най-изтъкнат във всеки дебат“. Самият Дюи е бил редактор на този годишник.

Детинството оставя дълбоки следи в човека. Малко хора имат способността да се променят основно. Най-трудното нещо е човек да победи своя собствен бит.

Дюи отишъл в университета в Мичиган и работил добре, както в науките си, така и в други насоки. Най-много го интересувало пеенето. Той имал красив резонантен баритонов глас и бил класиран на първо място в един конкурс по пеене в Мичиган. Това го окуражило в желанието му да направи кариера с гласа си. Той последвал своя учител по пеене, Пърси Хектор Стивънс, в Ню Йорк и същевременно започнал да учи право в Колумбия. За кратко време пял като певец в нюйоркската синагога; не знаел староеврейски, затова сричал по фонетичен английски. Дошло времето, когато разбрал, че трябва да избира между двете професии: музика и право. Бил достатъчно съвестен, за да знае, че не би могъл да се справи задоволително и с двете. Една от легендите е, че заболял от гърло, точно когато е трябвало да пее на един концерт. Това го изплашило, понеже разбрал от какви нищожни инциденти може да зависи музикалната му кариера. За всеки случай, той избрал право и взел диплома от Колумбийския университет, като започнал практика в 1925 година. Той още обича да пее за свое удоволствие. В него има дълбоки следи на артист, който никога не се е осъществил.

Човек, който се отказва от изкуството, слага голямо бреме върху подсъзнанието си. Не искам прекалено много да фантазирам, но това че Дюи е един от най-прецизните хора, които някога са живели, би внушило на всеки психолог, че той се надплаща още за стари артистични импулси, потискайки и пропъждайки предишни намерения, които е трябвало да изостави. Един негов биограф отбелязва даже, че той убива мухите така внимателно, че да не остават никаква следа по тапицировката на стените. Това че пие умерено и грижливо, и се ограничава до едно пакетче цигари дневно, е друго указание на твърдата воля, с която той се контролира и избягва всякакво безредие. Имайте предвид и неговата изключителна съсредоточеност и самосъзнание. Г-н Дюи (това е една възхитителна черта) няма никога да бъде „един от обикновените хора“, това също означава тенденция да бъде винаги на пост, или по-скоро страх, да не би да бъде хванат не на поста си. Уместно е да се спомене фактът, че той е ужасно свенлив, когато става въпрос да го снимат; дълги години той имал неприятности с фотографите. Ню Йоркските фотографи — тази жестока банда — веднъж му направили бойкот за известно време или просто го снимали в най-ужасни и неподходящи пози, с широко отворена уста или като духа носа си.

Гласът на Дюи, когато говори, както знае всеки американец, който някога го е слушал по радиото в последните две президентски кампании, има плътен, богат тембър. При това той звучи като школуван. Пълен е с жизненост и, все пак, при предаването изглежда обработен, като глас на оратор.

Интерлюдията с гласа довела също така и женитбата на Дюи. Неговата съпруга, г-жа Франсес Айлийн Хът, правнучка на Джеферсън Дейвис, родена в Тексас и израснала в Оклахома, била обещаващо младо мецосопрано, която също учила при Стивънс. Тя пеела в черквите в Ню Йорк и под името Айлийн Хът изпълнявала малки роли в няколко от ревютата на Джон Морри Андерсън. Тя се омъжила за Дюи в 1928 година, като изоставила своята музикална и артистична кариера. Семейството Дюи има две деца и много щастлив семеен живот.

Тук е може би мястото да спомена за други две неща от личен характер за Дюи. Две неща сериозно го засегнаха през време на неговата кандидатура за Президент в 1940 година: шегите относно неговата младост и неговия ръст. Нападките и в двете тия направления, разбира се, бяха нечестни. Няма нищо мъчно разбираемо в това, че един по-млад от четиридесет години човек се е кандидатирал за Президент. Но когато г-н Икес съобщи на всеуслушание, че Дюи си бил хвърлил пелената на изборната арена, всичко беше загубено. Колкото за ръста му, Дюи е 5.8 фита, което значи, че не е до толкова нисък. Беше нелепо да го атакуват като Долфус или като джудже. При все това, подигравките бяха безмилостни. Той позира за Лайф на един много дълбок стол в Административната камара в Олбъни. Когато списанието извести, че губернаторът бил седнал върху два дебели телефонни указателя, цялата страна се заливаше от смях. Дюи държи едно много голямо куче, Канют, и от това изникна историята, че „той го яздел, когато отивал на работа“. Наричаха го „шоколаденият войник от Олбъни“ и пр.

Дюи веднъж казал на Леонард Лионс от Ню Йорк пост, „че от всички неща, които Лионс писал за него, той отричал само едно — твърдението, че носел вътрешни, изкуствени, високи токове“.

Още като борещ се млад адвокат, Дюи се заинтересувал от републиканската политика и работел упорито в дребните партийни работи, започвайки от дъното като наблюдател при изборите. Изведнаж бил избран за председател на Ню Йоркския Младежки републикански клуб. Той е достатъчно честен в своя републиканизъм. През време на изборната кампания за губернатор в 1946 година, добре известният илюстратор на Ню Йорк Таймс, С. Ж. Уулф, го запитал: „Защо сте републиканец?“. Дюи отговорил: „Това е въпрос, който никога не ми е бил задаван. Вярвам, че републиканската партия е най-добрият инструмент, който може да донесе здраво управление в ръцете на компетентни хора и по този начин да запази нашите свободи… но има една друга причина за това, че съм републиканец — аз съм роден такъв“.

Великите дни на преследване гангстерите, когато името на Дюи се пръсна по цялата страна, започнаха в 1931 година. Покойният Джордж 3. Медали, една прочута нюйоркска фигура, беше харесал Дюи и когато беше назначен за областен прокурор на САЩ в южната зона на Ню Йорк, той го взе за свой главен помощник, точно по времето, когато федералната власт енергично преследваше гангстерите и скитниците, които избягваха плащането на данъци. Дюи се хвърли с жар в тази работа. Той си избра няколко способни млади помощници, създаде си щаб, който му беше фанатично лоялен, установи добра техника на задружна работа и почна да става известен като смел, безстрашен и неподкупен преследвач. Медали си даде оставката в 1933 година и за кратко време Дюи го наследи като държавен прокурор на Съединените щати.

Историческите случайности винаги предизвикват изследвания. Не искам да кажа, че Дюи е една случайност. Искам да кажа, че през месец юли 1935 година, времето, мястото и обстоятелствата бяха благоприятни. Ню Йорк пращеше от корупция, а в Чикаго разбойничеството рушеше репутацията на града. Нещо повече: гангстерите нанасяха удари в самото сърце на търговските интереси на обществото. Гангстерите забогатяваха не само за сметка на други гангстери, но за сметка на самата система на свободните предприятия. Всичко това, разбира се, беше възможно поради сътрудничеството, активно и пасивно, на политиците. Едно голямо съдебно следствие пропадна и съдът замоли тогавашния губернатор. Херберт Х. Леман, безспорно способен и изтъкнат, да назначи специален прокурор, който да се занимае с гангстерския въпрос. Леман се залови да намери такъв човек. Въпреки че беше демократ, той помоли четирима републиканци поред да заемат тази служба — Чарлс Еванс Хюз младши, съдията Томас Течер, Чарлс Х. Татъл и най-после Медали. И четиримата отказаха. Тогава предложението беше отправено към Дюи, който прие. Къде би бил днес Дюи, ако Леман не го беше посочил? Къде би бил днес той, ако Хюз Течер, Татъл или Медали бяха приели този пост? Много рядко обстоятелство е наистина това — власт и знатност да дойдат за един човек като резултат на лично решение, и то не на един, но на четирима души.

Дюи се впрегна в работа и направи това блестящо. Всички съучастия в престъпления, безобразия, подслушвания по телефони и пр. станаха известни. Повече от всеки друг американец от своето поколение, с изключение на Линдберг, Дюи стана национален герой. Това, с което той се налагаше на болшинството, се дължеше на голямата американска любов към резултатите: хората се интересуваха много повече от неговите крайни резултати, отколкото от средствата му. Те харесваха впечатлението, което той правеше като човек строго обучен, човек фанатик. Друго обяснение на всичко това може да бъде изразено с една-единствена дума: честност. Дюи беше честен. Това че той беше същевременно безпощаден, даровит, драматичен и пълен с ловкост и смелост, имаше малко значение. Много хора биха могли да бъдат безпощадни, даровити, драматични и пълни с ловкост и смелост. Това, което казвам, е разбира се значително отражение на особената степен на цивилизация, която съществуваше в Ню Йорк по онова време. Това, което поразяваше всеки, — включително и защитниците — се състоеше в обстоятелството, че един прокурор беше действително честен човек, който не можеше да бъде нагласен или, подкупен, и остана независим от всички, освен от себе си. Той нямаше друга брадва за точене, освен тази, с която непрекъснато изсичаше пътя на своята кариера.

От друга страна, борейки се с огъня чрез огън, Дюи употребяваше методи, които днес изглеждат, най-малко казано, леко сензационни. Свидетелите бяха обвързвани с прекомерни тежки гаранции. Някои твърде съмнителни неща продължаваха. Без съмнение, някои граждански права бяха нарушени. Най-известният случай беше с вицекраля Лъки Лучиано. Този пъстър епизод би могъл да се опише надълго и нашироко. След като Лучиано беше осъден и изпратен в каторгата, стана известно, че някои от признанията, които помогнаха да го тикнат в Синг-Синг, бяха напълно, почти комично мошенически. Също известно беше обвинението срещу Джим Хинс. Дюи трябваше да извърши тази работа два пъти. Съдията при първия процес прекрати делото. Да се произнесе присъда срещу Хинс, който беше главатар на една от високите касти на организацията Таммани^[1], беше наистина голямо постижение. Но може би Хинс нямаше да отиде в затвора, ако не бяха показанията на някои от неговите привърженици, които получиха много фантастични услуги от щаба на Дюи. Постиженията на Дюи бяха в известно отношение многозначителни. Предполага се, че като специален прокурор е спечелил седемдесет и две присъди от седемдесет и три процеса. Но тези цифри не правят толкова впечатление, ако подробностите се анализират отблизо. Друго едно обстоятелство е, че след втория процес на Хинс, самият Дюи рядко се явяваше в съда. Той остави действителната прокуратура на своите извънредно способни млади помощници.

Дюи се кандидатира за обществен пост първи път в 1937 година като тридесет и пет годишен и беше избран за областен прокурор с грамадно болшинство, отстрана на републиканската, обединената, градската обединена, прогресивната и американската трудова партии. Това че той беше подкрепен от американската Лейбър парти по онова време — само преди десет години — ще бъде чудно за мнозина. Също може да е причина за изненада и това, че човекът, който водеше листата на кандидатите за кмет, не беше никой друг, освен прочутото „малко цвете“, Фиорелло Ла Гуардия, който по-късно стана един от смъртните врагове на Дюи и обратно. Водовъртежът на нюйоркската политика докарва странни комбинации. Като областен прокурор, Дюи не беше така деен, както като специален прокурор. Преди всичко той изразходва много време за водене на кампании при кандидатирания за други постове. Той се кандидатира за губернатор в 1938 година и след напрегната, тежка борба беше бит — от Леман. В 1940 година агитира в цялата страна за републиканската кандидатура за Президентското място, но Уилки го изтика.

Въпреки това, когато човек погледне назад, постиженията на Дюи като прокурор са съществени. При един случай той обвини Ричард Хуитни от Уол Стрийт. В друг — федералния съдия Мартин Мантън, който беше принуден да подаде оставка и получи тежка присъда със затвор. В друг един случай, Чарлс Е Мичел, бивш управител на народната градска банка, беше осъден за данъци. Мичел беше оправдан в криминалния процес, но по гражданското дело бе принуден да заплати големи обезщетения на държавата. Що се отнася до гангстерите, списъкът е дълъг като маймунска ръка, като се започне от Гордън и Даймънд, от ранните дни, и се стигне до Артур Флегенхаймър, наречен иначе холандският „Шулц“, един от главатарите на тези негодници, чиито специални жертви бяха ресторантите.