Джон Гънтър
Америка без маска (7)

Южният Тих океан и Хирам Джонсън

Относно „Златният поток“, започнал в 1848 година с откриването на златните жилки в стопанството на един швейцаро — мексикано — американец, Джо Сутер, (който създаде най-голямото масово движение на хора след кръстоносните походи), ще пиша малко. Златото донесе богатство на Калифорния и дори на Щатите. То донесе романтика и престъпност. От старите златни рударски градове днес са останали само градове призраци.

През 1850 година Сан Франциско беше един от най-грубите високомерни и налагащи се със своята жестокост градове на земята. Там са станали повече от 1,000 убийства между 1849 и 1856 година със само една издадена присъда. Корупцията на градската администрация е била пълна; законът — мръсна шега; една банда, наричана „хрътките“, свирепствувала безнаказано. Гражданството организирало в 1851 година съпротивителен комитет и създало своя полиция — с артилерия! Първият граждански съд решил от всичко 91 арестувани бандити, четирима да бъдат обесени. Екзекуциите ставали публично, при биенето на всички камбани. Организацията на „хрътките“ била смазана. Но престъпността се проявила и по-после. Главните бандити и разбойници се ползували от защитата на големи търговци и политици, също както по-късно Ал Капоне имаше закрила в Чикаго.

В 1870 година се заражда работническата партия на Калифорния, една от първите радикални партии в американската история, водена от Денис Керни. Ирландецът Керни е бил слабо начетен, но неговите способности са почти гениални. Последователите му били известни като „партията на празните пясъчници“, защото се събирали в пясъчни дупки. Той бил безскрупулен демагог, но и политик със съзнание за отговорност, като проповядвал някои от съвременните прогресивни идеи. Възгледите му могат да бъдат включени в рамките на модерния либерализъм. Едно изключение е неговото грубо антикитайско отношение, защото смятал, че евтиният китайски труд ще понижи заплатите на цялото местно работническо съсловие. Керни е искал „управлението да бъде иззето от ръцете на богатите и поето от народа… Да разгроми мощната сила на богатите… Да разруши монопола върху земята в щата чрез система на данъчно облагане, която би направила невъзможни за в бъдеще големите владения на богатите“. В своите изрази той е бил еднакво силен, както и със своя характер. Керни е казал: „Ще трябва (съвсем законно) да избесим капиталистите! Хората на компанията «Централен Пасифик» са крадци и скоро ще почувствуват силата на работниците. Когато организираме напълно партията си, ние ще тръгнем към града и ще принудим крадците да върнат заграбеното. Аз ще ви поведа към Градската община, ще прочистя полицията, ще обеся прокурора, ще изгоря всяка книга, в която има част от досегашния законник и тогава ще създам нови закони за работниците“.

Фактически Керни не могъл да стигне до изпълнението ни своята закана. Неговата партия, черпеща силите си не само от бездомниците, но и от малките чифликчии и еснафи, се развила така силно към 1878 година, че могла да принуди да се промени основният закон на щата. Събрало се ново законодателно събрание и в 1879 година била приета конституция, която е в сила и до днес. Въпреки всички свои недостатъци това е най-прогресивната конституция, добита от който и да е щат до днес. Тя обезвластява богатите от специални привилегии, въвежда 8-часовия работен ден, създава правила за строеж и владение на железниците и гаранции за задоволяване жизнените необходимости на населението.

Нека разкажем обширната история на железопътното дело в този щат съвсем накратко.

Първите големи железопътни линии бяха преките агенти за проникване в тази новооткрита земя, за оползотворяването и експлоатирането на целия американски Запад. Железниците носели, а на места издавали своите закони. Икономическата мощ на железопътните компании зависела не толкова от превоза, макар че той им давал всякакви печалби, но и от богатството на тези земи.

Много по-важна от самия транспорт била земята като предмет на спекула. За да се окуражи постройката на железници и за да се подпомогне настаняването на частни собственици (колкото е възможно по-бързо), Федералното правителство раздало на тогавашните железопътни компании за свободно ползуване грамадни земи покрай линиите. Били раздадени към 130,000,000 акри.

Но какво направили железопътните компании с натрупаните огромни владения? Отговорът не може да бъде по-прост от този: те ги продаваха или ги работеха с евтин труд. Предлагайки малки парцели и участъци с голяма печалба на „пионерите“, те удряха с един куршум — два заека. Първо: печелеха пари и второ — създаваха едно колонизирано население, прикрепено към железопътните линии и напълно зависимо от тях. Но в много случаи те не са продавали дарените им владения. Например и днес компанията „Южен Пасифик“ е все още най-големият частен земевладелец в Калифорния. Това, че железопътните компании започнали да играят политическа роля, е било неизбежно и напълно обяснимо явление. Те имали да защищават свои големи интереси. Трябвало да бъдат осигурени в „лоялността“ на губернаторите и законодателите. Свързвали се тясно с политическия живот — и за дълги години Калифорния била зависима напр. от милостта на компанията „Сентрал Пасифик“.

До идването на Хирам Джонсън като губернатор през 1910 година, Калифорния била управлявана абсолютично от железопътните компании. И ние не можем да разберем политическия живот на Щатите, без да имаме предвид това. Корупцията била широко разпространена и малко хора са се опитвали да й се противопоставят. Грамадните подкупи давани на щатските сенатори от касите на железопътните компании достигали астрономически цифри. Вестниците получавали субсидии по 250 долара месечно. За да контролира законодателството компанията „Южен Пасифик“ избрала свои собствени сенатори в Американския сенат, като Станфорд. Компанията могла да разбие всяка чужда търговска инициатива и да разруши всеки занаят чрез фаворизиране с превозните тарифи.

След 1910 година Калифорния се дига на въстание срещу зависимостта си от компанията „Южен Пасифик“. Въстанието успя. „Инструментът“, с който Джонсън се бори за тоя успех, беше един от най-простите: с политически реформи и контрол чрез общинските избори.

Хирам Джонсън, който умря като 79 годишен през лятото на 1945 година, е син, колкото и странно да звучи това, на Гров Джонсън, който е бил директор на компанията „Южен Пасифик“.

Борбата обаче не е била само между обществения и частния капитал. Не е била дори борба между един кръстоносец и една компания. Това е било борба между баща и син.

Младият Джонсън изпъкнал обществено в Сан Франциско през 1908 година, когато един бандит и престъпник, наречен Руеф, тормозил града, а бащата Гров бил само кукла в създаденото от компанията местно управление. Обществото се повдигнало яростно срещу тази банда. Нарочният прокурор, Франсис Хенни, повдигнал обвинение срещу Руеф и неговата банда, но бил застрелян в заседателната зала, а убиецът му бил освободен от обвинителната власт. Общественото недоволство обаче нараствало все повече и един нов прокурор се заел със случая. Този нов, смел прокурор беше синът, — мразен от баща си — Хирам Джонсън.

Поради успеха в този процес, когато бандитът бил осъден на 14 години затвор, Хирам Джонсън се кандидатира за губернатор (като републиканец) и бе избран в 1910 година. Той бе преизбран през 1914 година (като прогресивен) и е единственият губернатор в историята на щата Калифорния, който е бивал преизбиран няколко пъти. През 1917 година Хирам бе избран за сенатор с преобладаващо болшинство, и бе такъв, независимо от програмата, която обявяваше, че ще следва. Той бе сенатор до своята смърт.

Джонсън е известен краен изолационист и в 1917, и в 1941 година. Заслугите му като сенатор са смесени. По външни въпроси той беше безнадеждно неосведомен. Той мразеше лично повечето от своите колеги, беше винаги начумерен, а над всичко — хранеше патологическа омраза към президентите Уилсън и Рузвелт. Нямаше значение кой е Президент. Хирам се противопоставяше на всеки Президент, защото самият той — Хирам Джонсън, не беше Президент.