Джон Гънтър
Америка без маска (56)

Минало и сегашно

Столица на Монтана е планинското селище Хелена — 4,124 стъпки височина, с население от 12,000 души. Никъде другаде в Америка не съм видял по-типично американско противоречие от тук. Общинският център се намира в едно здание с минаре, високо като мохамеданско светилище. От тук улиците минават зигзагообразно като буквата S, очертани от потока на златотърсачите през 1864 година. Посетих една златна мина недалеч от центъра на селището. Тя се намира почти в чертите на селото. Огромни корита, които струват стотици хиляди долара и тежат няколкостотин тона, гълтат големи количества земя, която се промива в безкрайна верига от кофи, загребващи 58 стъпки под водата. След като се промие, калта се обработва с живак и отминава за отделяне на златото. Тук видях едно място, запазено като игрище за голф, почти в границите на шумно движещите се кофи на мината. Когато миньорите разбрали, че тук се намира злато, предложили да закупят плаца за голф срещу 20,000 долара. Градските играчи на голф платили 200,000 долара за това голямо игрище, като считали, че щом една минна компания предлага такава цена, тя ще е само 10% от действителната стойност. И днес вие можете да играете голф всред мръсотията и шума на мината, промиваща злато. Навсякъде около Хелена ще видите остатъци от напуснатите инсталации за промиване на злато, от пустеещи дупки и сипеи разкопана земя, с калища и изпъкнали скали сред разкопките. Никоя от компаниите, използуващи златните залежи, не се е погрижила да почисти мястото след експлоатацията. В тази част на Монтана почти всеки жител притежава по един-два минни периметъра. Всеки се надява, че може да забогатее при пълното разработване на златните залежи в запазените периметри.

Посетихме и големите водопади, които дават енергия за медната компания Анаконда.

Когато се върнахме в Хелена, поехме пътя към Буте. Преминахме водораздела и стигнахме до това, което се нарича гръбнакът на Америка. Видяхме един стар миньорски град, наречен Базин, и друг градец с 13 адвокати и 14 кръчми. Видяхме един чифлик с големи чарди коне, дето се произвеждат консерви от кучешко месо, корейци, които отглеждат безкрайни видове салати, и къща, построена в размери 4 на 6 стъпки (или поне така изглеждаше), в която живее едно итало-швейцарско семейство с 19 деца.

Градчето Буте е „най-грубото“ градче, което съм видял в Америка, с изключение на Амарило в Тексас. Това е един бавно издъхващ болник, който умира стоешком.

Буте — „една миля високо, една миля дълбоко“ — изграден върху „най-богатия хълм на земята“, е обикновено описван като най-големия минен център. Сега той лежи изоставен върху хълмовете и предпланините на вододела на континента. Нощно време Буте свети с мрачното величие на адски огньове, наподобяващи тлееща мед. Наричат го „единствената електрически осветена гробница в Съединените щати“. Минните галерии и входове, купищата сгурия и запалени въглища дават тъжен изглед на хълмовете край Буте. Тъй като откритата земя пуши постоянно и отравя зеленината, тук трудно може да се отгледат растения. Под земята се намира голямата мрежа на минната компания Анаконда, с 2,700 мили шахти, тунели и галерии. Градът трепери върху колебливата и неустойчива земна твърд. В подземните залежи всеки кубически инч е метал.

В този градец работниците са организирани за защита на своите професионални и трудови интереси в Съюза на минните работници, още през 1881 година. Те са основата на Федерацията на миньорите в Запада и на Международния съюз на минните и книжни работници. Работниците, въпреки тежките трудови условия, поддържат домовете си чисти, дават на децата си добро образование и имат най-голямо значение като прогресивен фактор в това общество. Те поставят смело своите искания за подобрение на трудовите условия и за професионални придобивки. Тук се работи под земята осем часа и половина дневно, без топла храна на обед. Работата е тежка и свързана с ежечасни опасности. Злополуките са редовно явление, но минната компания трудно плаща обезщетения. През април 1946 година, — след като през време на войната нямаше нито една стачка — миньорите в Буте избухнаха в един мощен протест срещу трудовите и икономически условия на потиснатост, в които се намират.

Две хиляди миньори излязоха на борба. Те заляха улицата в мощна стачна вълна. Като разярени тълпи, с деца и жени, те нападнаха централите и домовете на богатите собственици на мините и представителите на компанията. Извършени бяха изстъпления. Съюзът на миньорите отрече публично да е внушавал тези демонстрации или пък да носи пряка отговорност за организиране това нападение върху работодателите и техните чиновници. Тази буйна миньорска саморазправа обаче трая само три дни.

В благоустройствено отношение градът Буте има смешен вид. Градските черти нямат елементарно планиране и логика. Градът се простира като изрязан с обущарски нож. Последните къщи стигат до оградите на шахтите и бързо се отклоняват от тях, за да може по този начин мините да останат извън обсега на градските черти и да не плащат данъци и такси на местната управа. Едната половина на главната улица се намира в чертата на града, а другата й половина извън, за да може сградите и предградията на железопътната компания в тази част на улицата да бъдат освободени от облагане и данъци.

Мините, намиращи се край града, са произвели руда на стойност повече от два и половина милиарда долара, но Буте е единственият град в Америка, който не притежава градски парк и централно игрище за децата и работниците. Населението брои 31,000 души, но в градските гробища лежат 40,000 погребани. Това значи, че Буте е един от малкото градове в света, чиито мъртви надминават броя на живото население.

Градецът изглежда като натруфен с прекалени украшения, в остър контраст с беднотията на населението и мизерния вид на мините. Тук има открити своднически и публични домове. Търговската улица е централен жилищен блок на проститутките. Много от тукашните девойки са напуснали това градче, за да търсят другаде препитание и щастие и затова тукашните миньори се оплакват от „недостиг на жени“. Кръчмите в града са винаги препълнени от свободните от смяна миньори. Те са свърталища на извратеност и скандали, аз видях там стари баби, които учат шестгодишните си внучета на комар с ротативките. На две мили встрани от Буте, в предградието Мидървил, се намира един от най-разкошните ресторанти в Щатите. Тук, под сянката на декоративна бесилка, всред шум и глъч, миньорите по горни ризи ядат луксозни ястия и пития и хвърлят долари в ненаситната уста на ротативките. Не е ли това „разнообразие“ на свободния американски живот?

Тук открих за първи път колко е тясна връзката между минното дело като търговия и развитието на комарджийството и разгулния живот. Суровият живот и почти дивашкият труд на черноработниците прелива в кръвта им мрачен светоглед с престъпни склонности и пренебрежение към законите. Главното препитание в Буте е рудничарството. Това е една хазартна игра с природата. Богатствата и мизерията се редуват в живота на тези несретници. Непосилният черен труд е последван от буйно пиянство и дълготрайно прахосническо веселие. Тази тълпа миньори, събрана от четирите краища на света, всекидневно чака да бъде понесена от ветрищата към други посоки. Те се обогатяват или опросяват. И пак поемат убийствения път на нищетата, ако златните залежи в тия урви са вече изчерпани.

Миньорството е занаят свързан с много опасности и обикновено заплащан зле. За да могат да задържат работниците под земята и в мините, компаниите им доставят радости и приятни развлечения, като ги подмамват със спиртни напитки, жени и комар. Капиталистите знаят много добре, че щом прахоса всичките си спечелени надници, работникът не ще напусне мината, за да търси другаде по-добра работа и по-добра заплата.

Ние знаем лицемерието, което съществува в Америка относно сухия режим и официалната забрана на комара. Теоретически комарджийството е забранено от щата Монтана, но местните власти имат фактически правото да дават лични разрешителни за откриване на заведения, в които може да се играе на покер, барбут, ролетка, бакара и ротативни машини.