Минавайки през Джорджия
Полуразрушената къща не ми се видя съвсем добра, но моят водач каза, кимайки сериозно с глава: „Този не се е наредил лошо… Има даже и кон.“
Това беше извън Атланта, когато гледах към една наемна ферма. Не бяхме изминали и десетина мили, когато видях явната и конкретна картина на всички злини, които бях чувал за изполичарството и наемната система. Това е най-изостаналото земеделие; в същност, наемната система е нещо малко повече от робство, понеже тя убива надеждата. В течение на почти цяла година дребният фермер няма възможност даже да излезе навън. В продължение на 55 години Югът се е мръщил и се е колебал, докато останалата нация отиде напред, поне в земеделието. Фермерите от Север получиха силози, царевица от смесена порода и механизация; тия от Юга получиха пелагра, глисти и малария.
Първото нещо, което забелязах, беше клозетът в двора. Той беше една метална тръба от вентилатор. Такива са построени в цяла Джорджия от Администрацията за Прогрес на работниците. Няма нито текуща вода, нито електричество; стара пружина за креват е облегната на едно изгнило дърво, железен котел — прането — е поставен върху два опушени камъка; ако стъпите по-здраво върху „верандата“, сивите гниещи дъски ще се строшат. Малко счупено огледало е заковано на една външна греда, понеже вътре няма достатъчно светлина, за да се обръсне човек.
Но този фермер — наемател в същност имаше кон. Тъй че той беше с една стъпка по-горе от своя съсед. Той обработваше около осемнадесет акра и плащаше 100 долара годишен наем (една бала памук), което представляваше половината от общия му годишен доход.
Това беше ферма на бял; следната, която видяхме, принадлежеше на негър. „Хайа, чичо“, го поздрави моят водач. Той имаше пет или шест акра с памук и освен това отглеждаше сто бушела царевица годишно. Само в западналите села на Парагвай, хиляда години назад от останалата Западна цивилизация, и в някои отдалечени и напълно забравени области в Индия съм виждал подобни неща. Разбира се, никаква баня, радио, текуща вода, електричество или газ. Една груба маса, голяма лъжица в счупена бяла кофа, рояк бръмчащи мухи, свинско месо, окачено на тавана в бели торби, малък ръчен грамофон, стари куфари и сечива са отличителните черти на тази двустайна къща. Има седем стари кокошки в двора и два петела. Този наемател негър има десет деца и амбиция за свое домакинство; почистил е част от гората и е поставил тънък покрив на единия край на плевнята. Но напоследък нещо не му вървяло. Миналата година излезли мехури на краката му и той ги намазал с терпентин, като лекарство; седнал твърде близо до печката една вечер и пантофите му се запалили. „Не съм чувал друг път за такъв глупак, който си е изгорил сам краката!“ — възкликна той. От тогава той е трябвало да плаща сметки за лекар и лекарства от аптеката в близкото село. „Всеки подпис на този доктор ми струва по един долар!“
Накрая посетих няколко негърски черкви. Те като че не се различават много от черквите на белите от същото равнище — освен може би дето атмосферата е по-радостна и с внимание насочено повече към рая, отколкото към ада. Интересно нещо е, че повечето негри мислят, струва ми се, че Господ е бял.
