Джон Гънтър
Америка без маска (109)

Най-големият съюз в света

Сега стигаме до международния съюз на обединените автомобилни, аеропланни и за земеделски машини работници в Америка, САО, — най-голямата работническа организация в Америка. От 15,000 члена, плащащи членски вноски преди 10 г., той скочи на 1,250,000 през войната. Цифрата е доста по-малка днес, главно поради намалението на авиационната индустрия. Но не е величината, която прави САО толкова важна. От значение са неговата сила, водачество, хетерогенност и импулсивност. Този е най-вулканичният съюз в страната.

Още от времето, когато Форд обяви минимална надница от 5 долара на ден, най-разнообразни видове работници се стичали в Детройт; поради това съюзът обхваща всички — от членове на Ку-Клукс-Клан до троцкисти, от теоретици, до такива, които едвам могат да четат. Това е съюзът на народа, в който до високите постове се стига от долу; неговите водачи, различно от тези на Обединените Стоманени работници напр. имат да се справят постоянно с най-променливи маси от хора, които изискват най-пълната демократична свобода на словото; през разни времена се е налагало крайно напрежение на водачите, затова че техният най-пръв дълг е бил да образуват и да приучават хората към поемане на отговорности.

Сравнителната новост и бързото развитие на съюза, (в същност членовете в него са два пъти повече от населението на Нови Орлеан или на Минеаполис) и неговата обвързаност с една крайно нестабилна индустрия, всичко това е направило раздробяването му неизбежно и едно дясно и едно ляво крило са се ярко очертали. За известно време за критерии служеше дали един член е против комунистите или не. Сега това не е вече вярно.

Забележителна е фактически не толкова степента, до която съюзът е раздвоен, а неговото сцепление, въпреки всички центробежни сили. Един от факторите, който допринася за неговата сплотеност, е характерът на самия Детройт, един град, претъпкан с омраза и ограничена мисъл в нейния най-назадничав вид. Тука станаха милионери хора, които едва могат да разберат едно заглавие във вестника, и добиваха грамадна икономическа сила за много кратко време. Големите автомобилни компании бяха не само силно настроени против съюза с години наред, но всъщност третираха работничеството като едно просто, неодушевено същество. Един от небостъргачите в Детройт, едно от най-високите здания в света, беше построен от нископлатени работници, докарани от Канада и заплащани с около 20% по-долу от надниците на американците. Известно указание за това, което е ставало, според показанията, депозирани пред Сенатската комисия за гражданските свободи, председателствувана от Ла Фолет, е фактът, че само Дженеръл Мотърс е изплатила 839,764 долара за детективската си служба в продължение на две години. Работникът никога не е знаел дали човекът до него в работилницата не е шпионин.

Настроението против всичко това и против много други неща в Детройт спомогна съюзът да се задържи сплотен. Ричард Т. Франкенстийн ми каза през време на избора му за кмет, че между другите неща градът е „столицата на плъховете на света“. Той не искаше да каже човешки плъхове.

Не е лесно разцепленията между водачите на съюза да се разберат и да се обяснят само на базата на леви и десни. По-задоволително разпределение би било, ако ги разграничим на последователи на Рутер, на Томас и противници на Рутер. Валтер П. Рутер, сегашният председател, е едновременно и социалист, и подчертан консерватор. Както социалдемократите в Европа, на които много прилича, той е по теория марксист, но това, което най-много мрази в света, са комунистите. Все пак от повечето читатели на вестници и от общественото мнение в цялата страна той се счита за ляв.

В действителност водач на левицата е бившият председател и сегашен подпредседател Р. Г. Томас. Той също е доста далече, за да бъде счетен за комунист. Неговата роля беше главно такава на примирител, най-малко до конгреса в 1946 г. Сдружени с Томас са Ричард Т. Леонард, един способен човек, който с години беше начело на отделението за съюзите на Форд, и който понастоящем е вторият подпредседател, и Джорд Ф. Адес, който е бил секретар касиер и вторият поред служещ почти от самото начало. Счита се, че Адес е най-левият от всички и обикновено комунистите го поддържат. Интересно е да се отбележи, че той е същевременно усърден католик.

В 1946 г. Рутер бе избран за председател на съюза със 124.4 гласа от 8,665.2 гласа. Гласовете бяха много разхвърляни между всички кандидати. Леонард, един поддръжник на Томас, се промъкна в избора с по-малко от 50 гласа. Така че, понастоящем, съюзът се управлява от Рутер, с един анти-Рутер кабинет. Върховното управително тяло е едно настоятелство от 22 души, избрани въз основа на вноските, които всеки отделен, местен съюз прави. Между сегашните 22-ама, хората на Рутер представляват голямо меншество. Това обаче не значи, че Рутер няма голяма власт.

Историята на съюза започва в около 1936 г. Аз съм слушал неговия бърз възход да се описва като „най-големия отбелязан прогрес на безимотните“ в историята на индустрията. Тука в изложението ни влиза пак Форд, защото той беше неизбежно, както в същината, така и в изпитанието и развитието на съюза. В 1928 г. имаше 435,000 автомобилни работници, повечето неорганизирани; тяхната средна заплата беше 33 долара за 44-часова седмица. Дойде депресията. В 1933 г. само 244,000 бяха ангажирани на работа; те работеха само по 33 часа седмично и тяхното възнаграждение беше 20.10 долара. След страхотни борби, в 1930 година съюзът успя да организира няколко завода и последваха няколко успешни малки стачки — против Бен-Дикс в Саут Бент и Мидланд Стийл, и Келси-Хейс в Детройт. Първата голяма стачка против Дженеръл Мотърс беше концентрирана във Флинт и завърши успешно на 11 февруари 1937 г. Рутер игра важна роля в нея, както ще видим. Една „седяща“ стачка в Крайслер последва еднакво успешно. До края на 1937 г. съюзът беше в разцвета си и беше извоювал договори с 400 компании.

Форд се държеше като „костелив орех“. Той остана като самотен патриарх в автомобилната индустрия. Да се организира Форд, стана върховна амбиция, не само от психологическо, но и от практическо гледище. Форд разби една кампания на съюза в 1937 г. и след това в самия съюз последва период на остри борби, които го почти изтощиха. В 1939 г. обаче, „стратегически стачки“ бяха успешно проведени против Дженеръл Мотърс и Крайслер и съюзът успя да се сплоти. Форд все пак се противопоставяше ожесточено. Най-накрая съюзът стана достатъчно силен да предизвика едно допитване и в 1941 г., след една кратка стачка, официалното бюро за отношенията с работниците заповяда да се произведе избор, и работниците на Форд гласуваха в полза на съюза в съотношение 3:1. Хората около Форд трябваше да се примирят с това или да нарушат Федералния закон. Тогава — за голямо удивление на всички — Форд като че изоставяше борбата завинаги и възприемаше добродушно факта, че е бит, направи почти всички отстъпки, които съюзът искаше. Отношенията на Форд със съюза от тогава насам са бели доста добри — с малки изключения, въпреки че е имало много неоправдани стачки. Леонард и Бугас се погаждат добре и Форд все още плаща най-високите надници в автомобилната индустрия. Съюзът се заздрави и разви бързо след това. С организирането на Форд, много малко индустриалци смееха да му се противопоставят.