Джон Гънтър
Америка без маска (116)

Тафт и Брикер

Много е възможно, следващият председател на САЩ да е един от тези двама добри мъже, нещо, което ужасява доста много хора в страната. В момента, когато тези страници се печатат, Тафт затъмнява колегата си като републиканец, но ако се стигне до едно безизходно положение между Тафт и Дюи, много е възможно Брикер да изпъкне като подходящ компромис. Нито Тафт, нито Брикер имат искреността да обявят открито кандидатурите си, както преди две седмици направи Харолд Стасен, но и двамата са навлезли доста навътре в борбата.

Естествено е, че да се предотврати евентуалността двамата сенатори да се явят на финиша и да чакат взаимно да се изключат, преговори са почнали още след изборите през ноември 1946, целящи единият да се откаже в полза на другия. Това и по-рано се е случвало. Така в 1940 г. Брикер се отстранява и дава път на Тафт и Уилки и подобно уреждане доверително се предвижда да стане и в началото на 1947 г., като Брикер се откаже и бъде заместен от Тафт. Но никой не направи публична крачка. Никой от двамата не иска да разцепи мощната делегация на Охайо, но от друга страна, нито единият, нито другият имат желание да се откажат от ценния си шанс. С приближаването на решителния ден напрежението в града Охайо всеки ден става по-силно.

Невъзможно е да се разбере Робърт Алфонсо Тафт, без да се спомене Цинцинати, — този великолепен град, за който ще спомена в следващата глава — и изключителната фамилна среда, от която той произлиза.

За пръв път в тази книга се сблъскваме с това явление — голяма историческа фамилия. В Полша, Унгария, Англия, Япония и Аржентина това е едно много обикновено явление, но в САЩ то е сравнително рядко. Боб Тафт е роден за политик и за високо обществено положение. Всеки знае, че баща му, Уилям Хауард Тафт е бил главен губернатор на Филипините, (Боб е израснал в Манила), м-р на войната при първия Рузвелт и единственият американец в историята на страната, който е бил и председател на САЩ, и висш съдия на Върховния Съд. Интересно е да се отбележи между другото, че старият Тафт, въпреки че е държал редица високи постове, е спечелил само два избора в живота си, като чиновник в съда в Охайо и втори път — когато бива избран за Председател.

Контрастът с Лоуше е краен. Тримата — Лоуше, Тафт и Брикер са представители на три различни и противоположни полюса в американския живот: първият — градската смесица, вторият — политическата аристокрация и третият — традицията на старото, буржоазно училище.

Семейството на Тафт първоначално живее в една тежка, каменна къща, обградена със зелени морави, построена от Алфонсо в Цинцинати. Тука Боб играе като дете с баща си, (който тежал 312 фунта) и грациозната си красива майка, учителка, по име Нели Херон, и която е наричана „възхитителната Нели“. Днес, когато не са във Вашингтон, семейството Тафт живее в Скай Фарм, едно скромно владение в покрайнините на Малката долина в Маями близо до Цинцинати, Там отглеждали ягоди за свое удоволствие и в същото време за продан.

За синовете на прочути политици, бащите са една много честа пречка. Те още от рано стават център на общественото внимание, а и бащите ги затъмняват, колкото и да са привързани и взаимно да се уважават. И двамата синове на Ла Фолет, Боб и Фил, както и няколкото Рузвелтовци ще свидетелствуват за това. Боб Тафт е крайно сдържан човек (изключая в политиката), плах и затворен в себе си. Веднаж той пита Алис Лонгуорт: „Какво отговаряте, когато някой ви каже, че познава баща ви и колко много го цени?“

Робърт бил едно дете чудо. Трезво, точно, с чувство на ред и големи дарби за математика. Посещавал училището Тафт, Йейл и Харвардското училище по право. И в трите училища е пръв в класа; казват, че след Брандис той е бил най-интелигентният ученик излязъл от Харвардското училище по право. За известно време става адвокат и бидейки отхвърлен от военна служба, поради лошото си зрение, заминава за кратко време в Европа, после се връща и образува адвокатско бюро с брата си Чарлз. Почти веднага политиката го грабва. Става законодател, говорител в парламента и държавен сенатор. Това е времето, когато Ку-Клукс-Клан в Охайо е по-силен, отколкото в Индиана, и първите му забележителни заслуги са в офанзивата срещу Клана. Не би било безинтересно да се разкаже тази случка, сега почти забравена, ако имаше място. В 1938 г. Тафт се кандидатира за сената на САЩ, и спечелва. В 1944 г., кандидатирайки се за преизбиране, той пак спечелва, — но неговото мнозинство спада от 178,000 на 18,000 и ако имаше по-ловък противник, щеше да бъде бит.

Тафт е един сериозен и неуморим работник. Не само че притежава умствени способности, но има дар да ги организира. Искреността му е абсолютна. Той притежава силата на човек, който вярва в нещата, даже когато тези неща са погрешни; знае добродетелта на дисциплината и реда. При официални спорове, особено на финансови теми той е неотстъпчив и страшно прозорлив; нуждае се от подготовка за речите си и когато трябва да говори импровизирано или пък темата изисква лекота при разглеждането й, той често се проваля. „Ако искаш да спечелиш срещу Боб, накарай го да се раздразни и той се проваля“ — ми каза един адвокат. Той е много повече от един „професионален“ политик, отколкото хората си мислят; той дава доста време и енергия да съгласува мнението си с това на хората в Охайо. Понякога решава, че е негов дълг да гласува, както избирателите му искат, и че главната му задача е да отразява техните мнения; това обаче не трябва да е извинение за неговите, понякога погрешни възгледи. Една прочута забележка за него е, че „той е достигнал до повече погрешни решения по-умело“ от кой и да е друг човек в обществения живот. Той е ловък и сложен ум; атакува напр. Британския заем фронтално, както и от страни, предлагайки един „заместител“ — подарък, с което намалява сумата до 1,250,000,000 долара. Алис Лонгуорт казва веднаж, че ако стане Председател, той ще следва Рузвелт. Един от големите му недостатъци е, че — както се изразява съвсем безпощадно в-к Ню Рипъблик — „има толкова малка привлекателност, магнетизъм, колкото и един оловен пирон“.

Отсега нататък ще се занимаваме с неща, които са необясними и обезпокоителни. Че Тафт е консерватор, е доста разбираемо и обяснимо, въпреки че много други водачи от същата аристократична интелигентна среда не са били консерватори. Че Тафт е изолационист — е също така обяснимо, въпреки че това не схожда със семейната традиция. Но необяснимо е неговото, така да се каже, упорство в очевидни заблуждения, неговите съвършено погрешни разсъждения и възгледи.

Тафт е рационалист; човек не може да го сметне за роб на изолационистически натрапчива идея. Очите му са на земята, не може да го наречем глупак или заслепен. Той е честен и не може да се обвинява за тези фантастични, погрешни разсъждения. Ключът на това негово държане е вероятно амбицията му и едно погрешно отъждествяване с пулса на времето и, с известен филистимизъм, една почти патологична упоритост, и установен вече, непоклатим мироглед.

Тафт е един от тези прочути изолационисти, които „обявявайки война на 8 декември, сметнаха, че по този начин са опростени за миналите си глупости и грешки от сега нататък“. Тафт продължава да върви по стария си път, с упоритост, която един отговорен консерватор нарича „явно заядлива“. Забележете някои от погрешните заключения, които той прави:

Той се обявява против Заем-Наем, против закона за изземването на параходите, против ревизията на закона за Неутралитета и даже срещу избирането на Хенри Стимсън за м-р на войната.

Той гласува за ограничаване използуването на въоръжени сили в Западното полукълбо и за това времето на повиканите за обучение да се намали на 6 месеца; той гласува срещу въоръжаване на нашите търговски параходи.

Той държи реч в събранията (макар че никога не е бил член), той води опозицията в Бретон Уудз и се опитва да възпре американското участие в Световната банка и в Международния фонд за стабилизиране. Гласува за Хартата на Сан Франциско, но скоро след това въвежда една поправка (отхвърлена от Сената с 41 срещу 18) с която властта на САЩ съвсем би се отслабила.

По въпроси от вътрешен характер, становищата на Тафт си донякъде противоречат. В първата си реч в Сената, той се обявява против TVA^[1]. Отначало е за едно постоянно FEPC законодателствуване, а по-късно се обявява против него. Той води атаката за подкрепа на Хенри Уолас като м-р на търговията; от това произлиза едно оживено пререкание с Уолтър Липман, който писа: „Сенаторът Тафт не знае по този въпрос, както и по много други, най-важното, което трябва да се знае“.

Да се говори за Джон Брикер е съвършено друга тема. И той, и Тафт са консерватори сенатори от Охайо; като оставим това на страна, едва ли съществува някаква прилика помежду им. Едновременно за тях не може да се приказва с оглед на тяхната умствена способност. Едва ли някога Брикер е казал нещо, за което са нужни повече от 30 секунди, за да бъде разбрано.

Прякорът му е „Честният Джон“; всеки американец (освен Линкълн) с такова прозвище е непременно един безинтересен, глупав тип човек. Една забележка за него, която се приписва на една известна във Вашингтонското общество дама, същата, която нарекла Дюи — „Украса на сватбена торта“, гласи: „Нищо, освен един честен Хардинг“. Едно по-добро описание би било: „Хардинг, без своите компрометиращи приятели“. Точно преди Коледа 1946 г., когато съперничеството Тафт — Брикер става вече интересно, сенаторът избраник говори пред клуба Гридирон. Никой, който не е запознат с Америка, не може да разбере лесно изключителната функция, която тези вечери в клуба изпълняват и с каква безпощадна взискателност поканените гости наблюдават и измерват качествата на кандидата за Президент. Разправят, че веднаж Дюи приготвял цели десет часа първата си реч за Гридиронския клуб. Присъствуващи разправят, че нищо по-ужасно не се е случвало от провалянето, което е претърпял Брикер в този клуб с невъзможната си реч.

Джон Уилям Брикер, висок, с побеляла коса, красив, единственият републиканец избиран 3 пъти последователно за губернатор в Охайо, се ражда в беден чифлик близо до Маунт Стърлинг, в централен Охайо, през септември 1890 г. Работил в чифлика на баща си, за кратко време учителствува и постъпва в държавния университет в Охайо, когото недавна той нарече: „Един институт просмукан от неамерикански идеи и философии“.

Много неща могат да се разберат за личността на Брикер и средата, от която произлиза, с факта, че е бил председател на ИМКА като млад човек и че момичето, за което се оженил, е председателка на женски християнски дружества. Тя е била учителка на име Хариет Дей. Една прекрасна и способна жена (като госпожа Лоуше и госпожа Тафт), тя е от съществена полза за неговата кариера. Един политик казва за нея: „Хариет е единствената жена, която познавам и която няма нито един неприятел в света“. Повечето американски политици — а може би и всички американски политици, се „водят“ от жените си.

„Честният Джон“ става губернатор за пръв път в 39 г., след като е бил градски адвокат, помощник главен прокурор и после главен прокурор за 4 г. Той става губернатор, отчасти защото щатът Охайо не може да понася повече буйната корупция в средите на предишната демократическа администрация.

Когато преглеждаме отчета му като губернатор, виждаме „Икономия“. Той приема длъжността с 40 милиона долара дефицит; когато я напуска — оставя 65 милиона долара излишък, което наистина прави впечатление. Но причините са различни: Първо, при неговата администрация се налага 3% данък върху продажбите и през войната парите влизат постоянно, безкрайно. Второ, въпреки икономиите, бюджетът непрекъснато расте всяка година. Трето, големият излишък при Брикер е бил възможен с цената на много лишения от някои необходими служби.

Досега, освен на минаване, не сме говорили за изправителните домове, лудниците, домове за слепи и разни други подобни, които държавата поддържа. В повечето случаи тяхното положение — особено на домовете за нервно болни и за слабоумни, е скандално и позорно. Не бих казал, че тези в Охайо са най-лошите в страната. Те са все-таки между най-лошите.

В какво вярва Брикер? Човек може да отгатне. Все пак, не е лесно да го определим като човек — защищаващ някой конкретен въпрос. Не взема страна даже и по спорния въпрос за спестяванията, който занимава законодателната власт със седмици. На пръв поглед наблюдателят би помислил, че Брикер се колебае да вземе становище по повечето въпроси от страх да не провали шансовете си за избиране на Председател. Но много хора от Охайо почват да вярват, че истинската причина е друга, по-проста — т.е., че той не взема становище, защото няма такова, и че в действителност той е лишен от убеждение по повечето въпроси. Всеки знае какво е становището на Тафт по всички въпроси, но никой не знае в какво вярва Брикер — даже и по такъв очебиещ въпрос, като този за външната политика.

Чух във Вашингтон един влиятелен публицист републиканец да защищава Брикер на основанието, че бил „идеалист“. В какво? — отговор не последва. Има наистина моменти, когато не може да не махнеш ръка и го отминеш като много простичък човек. Попитан веднаж как да се справим с бюрокрацията, той отговаря съвсем сериозно: „Едно от най-добрите разрешения на проблемата за бюрокрацията е: по-малко бюрокрация“.

Като резултат на разни положения, чиито места не са в тази глава, Джон Уилям Брикер бива посочен за подпредседател на републиканската партия в 44 г. Той бе героят на събранието и бе много по-популярен между делегатите, отколкото Дюи. На неговата „простота“, ако може да се сметне думата за подходяща, не може да се устои. Кампанията, която последва, е изпълнена до невероятност с неуместни неща. Той непрекъснато поставя Дюи в неудобно положение — например като приема поддръжката на Джералд Смит — и двамата почти не си говорят през време на кампанията.

В 1946 г. идва изборът му в Сената. Той спечелва с огромно болшинство. Но като сенатор новак, примамван от Белия Дом, той ще има своите неприятности. От една страна Тафт ще се движи в обществото много повече; и от друга, поставен срещу Тафт в Сената, неговата слабост като интелект ще става от ден на ден по-очебийна. Но толкова особена страна са САЩ, че самият факт, че Брикер е по-малко умен от Тафт, а и много повече „човечен“ от него, може да го направи по-подходящ кандидат за Председател.