Джон Гънтър
Америка без маска (129)

Сенаторите на Ню Ингланд

Това са една сериозна и застрашителна група от изключително именити личности, болшинството от които са много способни. За единия от тях, Салтонстал, ще говоря подробно в следващата глава, не защото той е най-типичният, но защото илюстрира най-добре нарежданията в своя собствен голям щат. Почти всички заслужават по-пълно внимание и аз се надявам да се върна на някои от тях другаде. Това резюме е само опит за най-кратък вид композиционна скица.

Уолас Д. Хуайт от Мейн е титулярният водач на републиканската партия в Сената. Приятен, мек и набожен седемдесетгодишен човек, той е всестранно популярен. Неговата главна функция е да поддържа равновесие между две много по-господствуващи и енергични личности, Тафт и Ванденберг, особено след изборите в 1946 година. Всеки обича Хуайт; малцина му обръщат особено внимание. Оуен Брюстър, младият сенатор на Мейн, е нещо съвършено различно. Цветист, амбициозен, твърд и с кариера, която би подхождала за всякъде, Брюстър беше един ценен член от стария комитет на Труман. От друга страна, той беше духът, който движеше анкетата за Пърл Харбър. Миналото на Брюстър е свързано с изолационизма, но той гласува за премахване ембаргото над оръжието за двата „Наем-Заем“. Той е усвоил силна противоционистическа линия по въпроса за Палестина, а за повечето от вътрешните въпроси е либерален. Например, той гласува за утвърждаването на Хенри Уолас като министър на търговията в 1945 година (същото направиха и други пет от всичко осемте републикански сенатори от Ню Ингланд), и той мисли, че ако неговата партия се свърже с крайните реакционери демократи от Юг, това ще бъде болезнена форма на бавно самоубийство.

Никои други двама души не биха представлявали по-голям контраст, отколкото двамата сенатори от Род Айланд, Питър Г. Герри и Теодор Ф. Грийн. Макар че и двамата са много богати хора и двамата са демократи, Герри е бурбон на бурбоните, един от най-големите реакционери в Конгреса, човек с грамадно наследствено богатство и в същото време един много просветен старец. Той съобщи, че се оттегля в 1946 година. Теодор Ф. Грийн, въпреки своите седемдесет и осем години, е по-младши от Герри, от гледна точка на службата. Също както Герри е от крайните реакционери в Сената, Грийн е един от крайните либерали. Споменах вече, че неговите записани гласувания относно прогресивното законодателство бяха наскоро осъдени като напълно сто процентови от Нова република. Грийн е пълен последовател на Ню-дийл; някои янки фактически го смятат като предател на своята класа. Семейството му е едно от най-бележитите в Род Айланд. Той е едно от най-редките неща — брамин демократ. Както Теодор Рузвелт, така и Удроу Уилсън, го помолиха да води изборната кампания в Род Айланд през 1912 година. Той избра Уилсън. Веднъж той беше президент на American Bar Association. Той е също известен колекционер на китайска керамика и живопис.

Брайън Макмахон (демократ) от Кънектикът е друг съвсем различен тип човек; млад политик (той е само четиридесет и три годишен), който свърши добра работа като държавен адвокат по преследване на бандите и който прокара закона за атомната енергия през Сената. Той ходи във Фордам и Йейл и стана протеже на държавния адвокат Хомър Къмингс. Помогна в преследването на останките от бандата Дилинджър в Чикаго, а в Кентъки анкетира миньорите на общината Харлан, които бяха обвинени в накърняване на закона Вагнер. Макмахон беше избран в Сената в 1944 година, след като би Джон Данър, републиканец, добре известен изолационист. През 1944 година се предполагаше, че Макмахон, този амбициозен човек, е главната сила, която унищожи движението за поставянето на Честър Боутлс като губернатор на Кънектикът.

И двамата сенатори на Ню Хампшър са енергични хора, с толкова силно изпъстрени постижения, че е много мъчно да бъдат класифицирани. Стайлс Бриджес (републиканец), роден в Мейн, отишъл в Ню Хампшър, за да се посвети на научно земеделие. Имал е политически интерес още от самото начало в 1934 година и само 36 годишен, става губернатор на Ню Хампшър. По онова време той беше най-младият губернатор в страната. Бриджес се проявява като агресивен реакционер към повечето въпроси. През 1946 година той направи предложение в камарата за едно допълнение на конституцията, чиито последствия, ако беше прието, биха отстранили наскоро назначените четирима съдии във Върховния съд.

Той мрази групите, които оказват давление. Беше един от малцината сенатори, които гласуваха против „неутралното“ законодателство преди войната и бе упорито зает в непрекъсната борба със Съюза на индустриалните синдикати, семейството Рузвелт и със Съветския съюз. Чарлз У. Тоби (републиканец) е много по-разумен човек, чийто принос е бил непрекъснато прогресивен. Той е старомоден, закоравял индивидуалист. Макар че е републикански сенатор от Ню Хампшър, той се явява да говори под покровителството на националния гражданско политически комитет. И макар, че има минало на изолационист, сега твърдо вярва в добрите отношения с Русия и е в пълно сътрудничество с нея. Именно Тоби, повече от всеки друг, осуети назначаването на Ед Ролей за помощник министър на флотата. Поради това г. Труман, както и някои други, още не му е простил.

Върмонт има двама прекрасни сенатори. Уормън Р. Остин, един от най-полезните хора във Вашингтон, беше назначен през 1946 г. и наследи Едуард Р. Стетиниус като американски представител в съвета за сигурността при Организацията на Обединените народи. В сената Остин беше нещо като Джордж Норис в обратен смисъл. Твърде либерален по отношение на външната политика и много по-консервативен по въпроси от вътрешен характер. По професия той е адвокат, роден в 1877 г. В Мексико, през 1945 г., той сам спаси конференцията в Капултепек от катастрофа, понеже беше със здрав разум. Джордж Д. Айкн е почти противоположен на Остин. Той беше необуздан изолационист (преди Пърл Харбър), като по вътрешната политика е много голям либерал. Но, Айкн, подобно на толкова много други Върмонтовци, е пълен с лични свои качества. През декември 1944 г. той беше един от тримата сенатори, които се противопоставиха на всички предложения за помощник министри, направени от Стетиниус, който току-що беше станал министър на външните работи. Той гласува „против“ не само за Маклейн Клейтън, но също така и за Дън, Холмс, Грю и Рокфелер. Какъв вид външно министерство искаше Айкн, е неизвестно. Гласуванията на Остин, случайно бяха точно противоположни. Кой казва, че Върмонт не е индивидуален щат? Защото Остин беше един от малцината сенатори, които гласуваха за всичките шест предложени кандидати от Стетиниус. Сенаторът Айкн е фермер, специализиращ по овощарство и диви цветя. Той е автор на два труда, третиращи отглеждането на плодове и цветя. През време на изборната кампания във Върмонт, той съобщи, че неговите разноски възлизат на 30 цента; в друга една кампания той абсолютно нищо не е похарчил. В началото на 1945 г. предложи едно общо ревизиране на цялата структура на федералното управление и предложи четири нови поста в кабинета (транспорт, банкерство и сигурност, социална политика и обществен труд). Рано през 1946 г., търсейки начин за помирение, той каза, че нашата външна политика е прекалено про-британска. Това е човек с характер!

Върмонт, този щастлив щат, има като наследник на Остин нов сенатор Ралф Е. Фландърс, самосъздаден и самообразован човек, фабрикант на машинни сечива, който е един от най-забележително разумните и способни хора в Америка. Той работи за известно време върху организиране комисията за военно производство, като даваше първенство на машинни сечива (той навярно знае повече за машинните сечива, отколкото кой и да е друг в страната) и напусна, защото не можа да понесе бюрокрацията. По-късно Рузвелт го направи член на комисията за икономическата стабилизация (въпреки че той е подчертан републиканец) и с време стана управител на Федеративната резервна банка в Бостън, председател на Съвета на Ню Ингланд и важен деятел в Комитета за икономическо развитие. Фландърс беше силен поддръжник на Уилки и е смел либерал, с точно трениран ум, който знае как да се справя.

Дейвид И. Уолш, демократ, сенатор от Масачузетс от 1918 до 1946 година, е съвсем различен тип. Той е роден в 1872 година. Стар, обременен с тежко минало, разочарован и отречен. Но в продължение на дълги години неговата популярност в Масачузетс беше голяма, както измежду брамините, така и между ирландците. И той беше непобедим. В 1940 г. той излезе дори пред Рузвелт. Но младият Хенри Кабот Лодж — младши, който преди това се бе отказал от място в Сената, за да постъпи във войската, се обяви против него и в 1946 г. го би здраво. Чух веднъж един приятел да казва за Лодж, но с възхищение и обич: „Кабот мисли, че само двама души съществуват в света — Кабот и Лодж; и от тия двамата, единият е мъртъв“. Неговото гласуване в Сената беше много объркано. Цитирам Тайм (от 7 юли 1942 г.): „Той гласува за ограничаване използуването на американски войски в Западното полушарие, за ограничаване прехвърлянето на въздушни сили, за изработването на заем от два милиарда, вместо закона за Заем-Наем, след туй за запазването на закона за неутралитета, след това за обявяването на войната, като по този начин той възпря всички гледища“.

Ню Ингланд има или имаше също няколко забележителни хора в Долната камара. Вземете например Джоузеф (Джо) Мартин младши от Масачузетс, дълго време водач на малцинството и предложен за Спикер в 1947 г., който има толкова често отрицателно зарегистрирани гласувания, колкото всяка важна личност във Вашингтон.