Джон Гънтър
Америка без маска (123)

Без съмнение, онова, което чужденецът, ще открие най-напред в Ню Ингланд (Нова Англия) е, че тя не е нито нова, нито пък прилича по нещо на Англия. Тя даже не отговаря на днешното общоприето понятие за „нова Англия“, това твърде особено въплъщение на традиции и култура, установено така здраво от цял ред поколения в съзнанието на повечето американци. Ню Ингланд означава много неща: повърхност, конгломерат от прецеденти, символ и, както често се казва за Бостън, едно състезание на ума. Също така, подобно на всяка американска област, тя е изпълнена с изненади — безкрайно сложна и разновидна. Никога не съм срещал нито в Коста Рика, нито в Олбъни нещо по-екзотично от Бостън. Открих, че оста Салтонстал — Тобин, ако човек би могъл да я нарече така, беше почти толкова куриозно и заплетено необикновено политическо явление, колкото старият народен фронт във Франция.

Какво още е щатът Ню Ингланд? Той е едновременно страна на вкоренена пуританска съвест и страната на Сако и Ванцети. Той е едновременно страна на чиста аристократическа традиция и на грамаден наплив на чужденци. Това е страна, дето, в един период от много години, всеки избирател на Кънектикът е трябвало да бъде освидетелствуван като човек с добър морален характер и дето до 1820 година в Масачузетс съществуваше имотен и религиозен ценз. Това е страна с желязна гражданска добродетел, изразена в институти като например градското събрание и в личности като Джеймс Майкъл Кърлей, които представляват твърде много неща, между които обаче не и гражданската добродетел. Това е област с грамадна консервативна финансова мощ — и също така големи спекуланти като Джозеф П. Кенеди. Това е страна с прекрасни реки, като Хусатоник, с дълги зими, толкова сурови, че пречупват характера на човека; осемдесетгодишни хотелиери и хопове, повече леко побъркани люде, отколкото дето и да било другаде. Това е област дълбоко посветена на специализираното изкуство в дребната занаятчийска промишленост. Но тя притежава най-много списания в света, най-голямата фабрика за обуща и най-голямата часовникарска фабрика в света. Тя е, както всеки знае, с най-прекрасната самоувереност от една страна и доста много самодоволство, мрачност и провинциализъм, от друга. Но тя проявява по-голяма търпимост към ексцентричността, отколкото коя и да е друга част в страната. Това е област, дето 190 спестовни банки в един само щат, Масачузетс, имат влогове, които възлизат на три милиарда долара и дето същият този обяви в 1946 година, че се приготовлява да вземе съдебни мерки за реабилитирането на лицата, които са били погрешно обвинени в магьосничество в Салем през 1692 година. Това е област с магазини за старинна мебел, с огнено червени плодове по тесните криволичещи пътища и добре известния златар Пол Ръвър. Това е областта на прочутото черешово сладко, на Бостънската фирма С. С. Пирс, на първото д-во против дисекция на животните, на Примут Рок, братя Джеймс, Уилям Дийн Хоуелс (роден в Охайо), Емили Дикинсън, Брук Фарм и на необикновено интелигентни и трудолюбиви млади хора, като Артур Шлезингер — Младши.

Но Ню Ингланд представлява още много неща, не само защото непрекъснато се изменя и при това много бързо, но най-после и за това, защото е крайно трудна за описване област, и защото има толкова много да се каже, а толкова малко място, за да се напише. Половината параграф, който следва, би могъл да се разшири в цели части, а половина част — в цяла глава.

Три точки окачествяват тази страна. Първата е, че въпреки своя географски и исторически афинитет, щатите на Ню Ингланд много рядко дават във Вашингтон израз на политическо единство. „Сребърните“ сенатори от Запада образуват един-единствен догматичен блок, но не и хората на Ню Ингланд, което може да е, между другото, и поради пуритански индивидуализъм.

Второ, макар че тази област изглежда твърде тясно свързана и еднородна, съществува поразяваща липса на единство по такива прости въпроси, като например транспорта. Човек си мисли понякога за Ню Ингланд като за една втора Швейцария; предполага се, че пътуването е лесно от коя и да е точка, до коя и да е друга точка, в разстояние на няколко часа, по шосе или по железницата, но това е една голяма илюзия. За да стигнете от Огъста (Мейн) до Конкорд (Ню Хампшър), да кажем около 130 мили птичи полет, вие трябва да пътувате по двете дълги страни на един триъгълник, минаващ през Бостън. Да стигнете от столицата на Върмонт, до столицата на Кънектикът — това значи едно пътуване с отобус и три смени на влаковете по три различни железопътни системи.

Най-после, от гледна точка на география и индустриализация, има две Ню Ингланд. Северната (Мейн, Върмонт и до известна степен Ню Хампшър) е предимно селска — една област с масивни гори и видоизменени малки ферми. Южната (Масачузетс, Кънектикът, Роуд Айланд) е, напротив, много основно и силно индустриализирана (макар че, пак повтарям, почти всяко изречение в подобен преглед трябва да бъде преценено); има доста дребна индустрия в южните Мейн и Ню Хампшър. Чух веднаж да се изтъква, че по географски критерий, Върмонт би трябвало да принадлежи на Ню Йорк, макар че всеки Върмонтец би се дигнал с оръжие при подобно предложение и че Ню Хампшър е в действителност „част“ от Мейн. Но спорове от подобен характер биха били безконечни.

Остроумният и смел янки, Уилбър Крос, бивш управител на Кънектикът, направи преди няколко години съвсем сериозно предложение, щото всичките щати на Ню Ингланд да се слеят в едно. Той посочи икономиите, които щяха да се осъществят от намаляването на законодателните разходи, както и ефикасността и бързината на администрацията, които щяха да последват от това. Той беше бурно и с викове свален от трибуната. Но от тази негова идея произлезе практиката, щото губернаторите на Ню Ингланд да се събират редовно два или три пъти през годината. Веднъж те всички заедно посетиха Рузвелт на конференция. Неколцина губернатори никога преди това не бяха срещали Президента и се стесняваха. Франклин Рузвелт стопи леда, като ги преброи и каза: „Какво, и шестимата… да не би да имате намерение да се отцепите всички от съюза?“

Преминаваме към нещо като опит за анализ на това качество, познато като „Янки“ или „новоанглийски“ характер. Господствуващите качества са прекалено очебийни, за да бъдат споменати: — въздържаност, индивидуализъм, твърдост, ексцентричност. Но може би нашият митически читател в Йоханесбург, Южна Африка или Асунсион, Парагвай (или Чатануга, Тенеси) не е толкова добре осведомен.

„Смелостта на Ню Ингланд е смелост на съвестта“, — писа Даниел Уебстър. А Джеймс Тръслоу Адамс има едно прекрасно изречение в своята „Поема за Америка“: „С течение на времето (в Ню Ингланд) хрущялът на съвестта, трудът, пестеливостта, съобразителността и дълга се превърна на кост“. Има една стара шега, която все пак е сполучлива: „Първите заселници паднали първо на колене и след това влезли в бой с туземците“.

Никой не бива да забравя три фактора: първо, ранните заселници на Ню Ингланд са били хора с най-високи интелектуални качества. Традицията на калвинистите е развивала и държала не само на такива обикновени добродетели като честност и прилежност, но също така и на интелигентността. Основният образец е бил установен рано: преди всичко умът; никакъв безпорядък; вън простащината. Второ, щатите на Ню Ингланд (измежду останалите тринадесет първоначални) са имали дълга опитност за самоуправление преди Федералния съюз. Първите тринадесет са имали действително свое установено юношество. Те се научили на практика как да създадат едно добро управление. Повече от всяка друга американска област, Ню Ингланд дължи настоящето си на своето минало. Трето, както много пъти е било изтъквано, американците от Ню Ингланд още държат на Моро, който е казал, че „първият дълг на човека е да изживее живота си така, както неговите принципи изискват“ и на Емерсън, който преди всичко е вярвал, че трябва винаги да има „едно несъгласно малцинство.“

Две подробности, за да илюстрират разколничеството: а) много от жителите на Ню Ингланд, които вярваха дълбоко в невинността на Сако и Ванцети, бяха аристократи със „синя кръв“; Президентът Лоуел беше толкова жестоко нападнат от членовете на своето общество, както и от всички останали групи. Списанието „Атлантик мънтли“, беше първото, което даде на Ърнест Хемингуей право на публикация, след като неговата история „Fifty Grand“ беше отказана от всяко друго списание в Америка — точно както същото това списание публикува „The Luck of Roaring Camp“ на Брет Харт, след като неговият Западен щат му беше отказал да го издаде.

Би трябвало да кажем две думи и за това знаменито явление в Ню Ингланд — градското събрание — като пример на пуританска традиция. В деветдесет и три на сто от организираните общества на Ню Ингланд гражданите в един град избират своите избраници и други административни чиновници по най-прекия и буквален начин: няма по правило никакви условности или балотаж, освен едно вдигане на ръка. Това е непосредствена лична демокрация; непосредственото избиране на няколко личности от няколко други.

Що е Бостънски брамин? Не е лесна работа да се определи този термин, тъй като плодовитостта на поколението не е, както, би се очаквало, главният критерий. Г-н Конант, президентът на Харвард, е имал трима праотци на борда на Мейфлауър. Но г-н Конант не е брамин. Обаче неговият предшественик, А. Лорънс Лоуел, който не е могъл да установи много от своите прадеди преди революцията, положително е бил брамин. В Бостън се шегуват като казват, че редовете на брамините били затворени в 1820 година. От тогава никой не е бил приеман в техните редове. Хората често приемат, че да бъдете прям потомък на Мейфлауър значи, ipso facto, да сте аристократ. Но това не е вярно за всички случаи; първите заселници от Мейфлауър са били повечето прости хора, а белегът на аристокрацията е бил усилван или отслабван от политиката (по съображения например — на коя страна е било едно семейство през време на революцията), от общественото положение и, разбира се, от богатството.

Брамините днес съставляват една прекрасно родствено свързана архаична група, с която нищо в Съединените щати не би могло да съперничи. Срещнах един изтъкнат брамин, който ми каза, че неговият дядо имал 226 внуци и внучки, а една благородна дама, чийто съпруг е безспорно квинтесенцията на браминизма, ме осведоми съвсем сериозно, че макар да е живяла тридесет години в своята изящна къща в Бруклин и родила 6 деца на семейството, тя не била окончателно „приета“, защото била родена в Роуд Айланд!

Следната история ми хареса! Надявам се, че не беше апокрифна. Една галантна стара дама, чието фамилно дърво е така гъсто изпъстрено с именити предшественици, както един кактус с тръни, била повалена на земята от ударите на един крадец. Тя не благоволила да стане; лежейки в снега, тя просто извикала учудено: „Човече, нима не разбираш коя съм аз?“

Един от най-типичните брамини е Чарлс Франсис Адамс, най-отличителният жител на Бостън, пра-пра-правнук на президента Джон Адамс, бивш министър на флотата и директор на около четиридесет търговски дружества. Мъже като Адамс и жени като г-жа Хоманс, неговата сестра, притежават цялата отличителност, грация и елегантност. Нито пък някой би трябвало да е така наивен, за да счита семейството Адамс за старомодни или нелиберални. Никой не бива да мисли, че щом човек е Брамин, той не може едновременно да бъде бунтовник. С абсолютна простота един член на семейството ми каза: „Ние сме доста прекрасни хора, не знаете ли?“ Но брамините, като цяло, съзнават, че повечето от смъртния свят ги е отминал; те признават, че малцина от техните съграждани ценят тяхната взискателност, тяхната фалшивост. Те живеят като че ли в един язовир, дето водата постепенно спада, и те знаят това. Има тридесет и седем Каботовци в общинския регистър на Бостън, но има четиридесет и един Брауновци и Брауновки.

Дали древната кръв не е пресъхнала? Не съвсем. Един Салтонстал е все пак сенатор от Масачузетс. А един Ендикот Пибоди беше не отдавна общопризнат в цяла Америка футболен играч. Чувал съм да се говори, че „Лоуеловци и Адамовци са се изчерпали биологически, но Каботовци са все още плодовити“. Изглежда, че човешкият род е още в състояние да избликва след дълги периоди на летаргия; има например напоследък навлизане в политическия и обществен живот на някои първокласни млади брамини.