Джон Гънтър
Америка без маска (110)

Човекът, наречен Рутер

Валтер П. Рутер, един скромен, но амбициозен, червенокос, млад човек с искрена усмивка и забавна самоувереност, е един от най-вдъхновителните хора между американското работничество. Неговата история заслужава да бъде изложена накратко по няколко причини. В известно отношение, въпреки най-очебиещите разлики, той е почти толкова типичен американец, колкото и Форд, ако ги сравняваме само по упоритост, трудолюбие и предприемчивост.

Рутер е роден в Куилинг, западна Вирджиния, преди 40 г. Син е на един германски работник в бирена фабрика и е ревностен социалист от старата школа. Младият Рутер свикнал още от люлката с полемиките на работническата класа и още като ученик организирал един местен магазин. Тогава, намирайки хоризонта на Куилинг много ограничен, той тръгнал да си проправи път в света. Отишъл в Детройт и станал един от специалистите работници в заводите на Форд. Знаел обаче, че само да работиш не е достатъчно. Той не забравил, че съществува нещо наречено училище. Така, докато работил по 8 часа на ден, той си проправил пътя и през гимназията и учил три години в университета Уейн.

Рутер издържал последните си изпити, изтеглил последния цент, който имал в банката, един ден преди фалита на Детротските банки в 1933 г., и тогава, с брата си Виктор, тръгнал за едно пътешествие около света. Двамата братя скитали около 33 месеца. Както Валтер казва сега, „ние искахме да открием как живее светът.“ Подобно пътешествие е доста обикновено нещо за младите американци, но малцина са го извършили така внимателно, както братята Рутер. Те подредили пътуването си като „пътешествие за социално инженерство“. За тях това било опит, напълно германски и социалистически да се подготвят за бъдеща кариера. Момчетата работили за билета си през океана, купили си велосипеди и изминали 12,000 мили в западна Европа. Спали в хотел само два пъти за девет месеца. Никога не се интересували дори да погледнат разните знаменитости, като наклонената Кула в Пиза. Това, което наистина ги интересувало, било да посещават текстилните фабрики в Ланкашир и мините в Йозефкирхен. Когато парите им се свършвали, те спирали, за да си намерят работа. Спали в студентски домове в Германия, присъединявали се към работнически групи, подпомагали организирането им и при възхода на Хитлер установили контакт със социалистическите подмолни движения. Виктор говорил добре немски, но както Валтер забелязва с насмешка: „с толкова хубав акцент от западна Вирджиния, че германците мислеха, че идваме от някоя далечна част на Швабия“.

След това — Русия. Момчетата изминали 18,000 мили в Съветския съюз. Те са между много малкото американци, които в онези дни са стигнали до Централна Азия и видели Самарканд. Бидейки опитни механици, те нямали мъчнотии в намиране на работа. Валтер станал в същност инструктор във Фордовия завод при Горки и показвал на руските момчета как да съставят бои за импрегнация с толеранс една седем хилядна от инча. „Беше страшно деликатна работа“, казва той днес.

Един ден братята Рутер получили едно писмо от другия си брат, описващо им, че положението в автомобилната индустрия е назряло, и ги повикал обратно. Те взели транссибирския влак до Манджурия, изминали известно разстояние с велосипед през Япония и се върнали обратно в Детройт.

В 1936 г. Рутер беше станал важна личност в управлението на съюза. Беше организирал един малък, местен съюз в западната част на Детройт, после го слял с 6 други местни организации и така създал първата Рутерова „машина“ със 78 члена. Той взел на заем 300 долара, отворил едно бюро и си купил пишеща машина. След 9 месеца имал вече 32,000 отчетени члена и организации в 40 магазина. „Да бъдеш водач на съюз в онези дни“, си спомня той, „трябваше да тичаш като луд, за да поддържаш членството“. Първият сигнален удар на Рутер беше стачката в заводите на Келси-Хейс през декември 1936 г.

Той притисна Келси-Хейс — компания, която произвежда колела и части от спирачки за Форд, и която имаше около 5,000 работника, — въпреки че сам нямаше повече от Фордовите 35,000 души. Това беше една от първите три по-значителни стачки, които съюзът спечели, и тя предвещаваше организирането на цялата индустрия.

Ето начинът, по който Рутер действувал. Бил по цял ден зает да раздава позиви и да държи речи по кръстопътищата. Тази дейност не го задоволила. Желал нещо по-решително и драматично. Но той имал само една шепа хора в завода, а същевременно не желаел да бъде вписан в черния списък като опасен организатор. Главните протести на работниците не били толкова надниците, колкото ускоряването на работата. Рутер имал една идея. Той бил безпомощен, преди да се вмъкне някак си вътре. Внушил на едно момиче от дневната смяна, в 49-то отделение да припадне точно в момент на най-усилена работа. Ако надзирателят се излъжел от тази нагласена игра — щял да прекъсне електричеството и да спре работата. Тогава щяло да се създаде суматоха и работниците щели да напуснат и да настояват да бъде извикан техният водач Рутер. Планът бил проведен с всички подробности. Момичето „припаднало“ според програмата. Рутер чакал на телефона си. След много препирни разговорът с директора на персонала на компанията бил нещо подобно:

Директорът: — Работниците от 49-то отделение не искат да работят. Казаха ми да ви извикам.

Рутер: — Какво искате да направя аз?

Директорът: — Да ги върнете обратно на работа.

Рутер: — Как мога да го направя аз? Ще ме слушат ли?

Директорът: — Те ви слушат по кръстопътищата.

Рутер: — Аз не мога да им говоря от тука. Ще ме пуснете ли вътре?

Компанията изпратила много учтиво един автомобил да го вземе и, докато той дойде, стачката се развихрила, и няколко хиляди работника се въртели наоколо. Рутер се изкачил на една купчина от сандъци и започнал да произнася речта си. Директорът на персонала го сграбчил за палтото като викал: „Какво става тук? Вие казахте, че ще ги върнете обратно на работа!“ Краткият отговор на Рутер, станал вече класически между Детройтското население: „Аз не мога да ги върна на работа, — извикал той — докато не ги организирам!“

Нямам място да разправям останалата част на инцидента, въпреки че тя е пълна със смелост и интерес. Рутер успял да постигне едно споразумение за среща между компанията и работниците на другия ден и когато пристигала нощната смяна, успял да говори и на нея. До сутринта 2,000 души мъже и жени били организирани. Тогава преговорите били прекъснати. Рутер заповядал на членовете на съюза: а) да застанат до машините си и б) да не работят. Тази е най-известната от първите седящи стачки и продължила 10 дни — докато компанията отстъпила.

Стратегията на Рутер оказала голямо влияние върху голямата стачка в Дженеръл Мотърс, която последвала през януари 1937 г. Един инцидент се споменава все още като „Рутерова преструвка“. Главният завод на Шевролет, № 4, произвеждал самите мотори. Този завод станал прицелна точка на атаката на Рутер. Но той отклонил вниманието така умело, че всички мислели, че той организира номер 9, един завод за лагери, а не номер 4. Тази стратегия била необходима, защото той не бил сигурен в хората си. Между хората, заемащи ключови позиции в местния съюз на Шевролет, той разчитал само на малцина; другите били съмнителни. Резултатът бил, че с отвличане вниманието към завод номер 9, той не само успял да спечели завод номер 4, но и да открие кои са предателите. Успял да заблуди пазачите да бранят номер 9, докато той и неговите хора бързо се отправили към номер. 4, отстоящ на около 1/2 миля настрана и оставен без никаква защита. Докато полицаите се върнат, Рутер и неговата група благополучно били вече вътре. Те устояли до края на 44-дневната стачка. Тази стачка, която била общонародна по обсег и която била проведена, не главно за повишение на надниците, но за правото на работничеството да се организира, допринесла за организирането на цялата индустрия. Съюзът бил вече стъпил на краката си от този момент.

Друго постижение на Рутер е било „стратегическата стачка“ в 1939 г., през интервала, когато Дженеръл Мотърс се подготвял за производството за следващата година. Рутер убедил колегите си, че точно това е времето, когато индустрията е най-лесно уязвима, и, че с привличането на няколко души, заемащи отговорни места, той би могъл да овладее цялата структура на Дженеръл Мотърс. Той направил това и след известно време Дженеръл Мотърс капитулирал.

През това време, противопоставянето на стачниците със сила било често явление. Събитията се били развили толкова скоро, че било почти невъзможно да се схване, че до стачката в завода Флинт, големите компании не отговаряли дори на писмата, отправени им от съюза. „Преговори“ с работниците всъщност водили обикновено няколко груби здравеняци. Представете си за контраст, голямата стачка през 1945–46 г., която Рутер ръководил пак срещу Дженеръл Мотърс. Нито един човек не бил засегнат през цялото спиране на работата, което траяло 113 дни; нямало дори нито един окървавен нос.

Един опит да се нанесе побой, дори да бъде убит Рутер, е бил направен през 1938 г. Валтер, Виктор и една група приятели тихо празнували един рожден ден в семейството си и някой поръчал колбаси по телефона. След половин час се чуло тропане на вратата на апартамента. Виктор я отворил, мислейки, че носят храната, но двама нехранимайковци се пробутали вътре и единият казал: „Търсим Валтер Рутер“. Другият го посочил и казал: „Ето го в ъгъла“. „Ние ще ви изведем за последната ви разходка тая вечер“. Нехранимайковците, въоръжени с една палка и револвер, наредили цялото семейство и приятелите му край стената, но тогава почнали да се колебаят. Чули се забележки, като следните: „Ние не можем да го изведем от стаята в присъствието на всички тези хора в стаята“. „Застреляй го тук“. „Не може пред толкова свидетели“. „Добре де, убий го с палката“. В един момент Рутер грабнал палката от единия и почнал борба. Докато го биели, един човек от съюза скочил от прозореца на втория етаж и извикал полицията. Нехранимайковците избягали. Полицията дошла едва след час и половина.

Целият този епизод бил подробно разнищен в съда по-късно. Двамата нехранимайковци били арестувани и Рутер, който не бил много пострадал, бил повикан по телефона от един анонимен осведомител, който му описал кой бил наел нападателите, за каква цел и защо. След доста шум нападателите се съгласили да се признаят за виновни при условие, че обвинението им ще бъде за нещо по-леко от нападение с цел за убийство, което е наказуемо с 25 г. затвор в щата Мичиган. Рутер не се съгласил да смекчи обвинението. Когато делото се разгледало, двамата нападатели били оправдани. Няколко месеца след това един от тях се обадил на Виктор по телефона. Той му казал, че се надява, че братята Рутер не му се сърдят и че той бил просто изпълнил едно от нарежданията, които му се дават, че искал да им се извини, като ги покани на вечеря.

Дейността на Рутер през последните години в общи черти е добре известна. В 1940 г. „планът Рутер“, един проект за превръщане на неизползувани автомобилни заводи за производство на аероплани, обърна общонародно внимание. Интересен е фактът, че, когато Чарлс Е. Уилсън, председател на Дженерал Електрик, беше начело на института за военно производство, той поиска Валтер Рутер да заеме под председателското място. Междувременно, философията на Рутер се затвърдила. Изразена в една фраза, тя е, че индустриалната и икономическа демокрация трябва да се развива необезпокоявана, ако се желае политическата организация на САЩ да пребъде.