Джон Гънтър
Америка без маска (155)

Ню Йорк — околност и зрелище

Ето една слабост на Ню Йорк, върху която може да се развие една тема: Пленителен, като приказка в Америка, е начинът, по който той получава своята вода. Водопроводната система представлява една инвестиция от два милиарда долара и част от водата идва от места, отдалечени поне на стотици мили. Какво биха могли да причинят една или две малки бомби, пуснати на няколко стратегически пункта на това предприятие? Животът на града зависи от водата и в други отношения, т.е. от мостовете и тунелите, по които водата се прокарва. Ню Йорк научи със страх за своята уязвимост в това отношение през време на една стачка на работниците по влекачите в началото на 1946 година. Една шепа от 3,500 работника, снабдяващи триста влекача, парализираха града от единия до другия му край. Целият атлантически метрополис беше заставен да спре работа за 16 часа. Повечето неутрални наблюдатели мислеха, че за тази стачка изпълнителите имаха отговорност поне толкова тежка, ако не и по-тежка, от работниците от Амер. федерация на труда, които стачкуваха. Но това е извън въпроса. Това, което беше важно (важи и сега) е, че градът не може да живее без тия влекачи. Ню Йорк употребява около 34,500,000 паунда храни дневно, 98,000 тона въглища и 4,000,000 галона петрол, което помага за снабдяването му с газ, па̀ра и електричество. Седемдесет процента от това се пренася от влекачи и лодки. Помислете също за стачката на работниците по асансьорите. Една кратка стачка се случи през септември 1945 година. Ню Йорк има повече от 43,000 асансьора (около 20 на сто от всичките в страната), които пренасят около 17,500,000 пътници дневно. Техните шахти, поставени една до друга, биха заели дължина от 1,000 мили. Асансьорите се изкачват на половин път до луната, 125,000 мили всеки ден. Когато асансьорите спрат, Ню Йорк също спира.

Никой град не се променя тъй бързо, както Ню Йорк. Никой няма толкова къса памет или е тъй безсърдечен към себе си като него. Той притежава едно нечовешко качество. Малцина нюйоркчани обръщат и то съвсем слабо внимание на историческите паметници, които изпълват града. Мнозинството знаят много малко за чудесата му. Моят издател живее на източната 30-та улица. Бил съм в неговата прекрасна къща около петдесет пъти, преди да науча, че някога в нея е живял Джеймс Монро.

Едно необикновено явление за целия Ню Йорк е неговият неравномерен растеж. В един и същи двор на 60-та източна улица от едната страна се намира блестящ модерен апартамент, дето, не се съмнявам, ще намерите едно сносно малко място за живеене при годишен наем от 5,000 долара, ако изобщо намерите свободен апартамент, а от другата страна, на не повече от 50 стъпки, се намира мръсен балкон с окачено пране по него, част от една сбутана кооперация, построена върху гадни магазини.

Ню Йорк е толкова променчив, така разпръснат, че няма вече ясни социални граници. Той представлява прекалено голямо общежитие, за да може да се нарече общежитие. Както Форчън веднъж отбеляза, по-голяма част даже от големите милионери не живеят вече в отделни къщи, а в апартаменти. „Социалният регистър“ съдържа над 30,000 имена. Преди петдесет години „400“-те бяха една достатъчно съществена вътрешна ядка. Днес, в същност, всеки, който може да си купи питие в „Двадесет и първата“ или да се покаже в „Малката стая“ на клуба „Сторк“, е вече член на обществото, защото критерият не е вече просто богатството или произхода. Не е вече г-жа Вандербилт, която привлича вниманието в операта; това е някоя кинозвезда, дошла на случайно посещение. Нито пък има някакво значение къде днес живеят хората; всеки, който има пари, може да купи къща на източната „70-та“ улица, стига да намери къща за купуване. Хората се издигат; хората пропадат. Поискайте от някой нюйоркчанин да ви направи списък на десетина от ръководните личности в града. Разнообразието от имена, което ще получите, е удивително.

Най-после, кои са най-главните политически, полуполитически и други въпроси на Ню Йорк днес. Първо, трафикът. Тази страхотно замотана навалица в бликащите от народ улици струва на града поне един милион долара дневно. Второ, квартирният въпрос. Кметът Одуайър изчислява, че градът има „абсолютен недостиг“ от 150,000 апартамента, което значи, че около 500,000 души живеят „при най-сурови и трудни условия.“ Друга оценка е, че 450,000 семейства или приблизително една пета от цялото население, живеят в „подчовешки“ апартаменти или къщи. Трето, една сложна междуособна борба върху развитието на аеропристанищата и върху бъдещето на голямото аеропристанище, което сега се строи — Айдълуайлд. Четвърто, таксите за подземната железница. Тя струва на града около 70 милиона долара годишно за поддържане и е най-дългата подземна железница в света, около 25 мили.