Джон Гънтър
Америка без маска (35)

Опит да обясним тези разлики

Орегон, както забелязах, бе заселен най-напред главно от новоангличани. Повечето от имената на градовете са английски. За разлика — във Вашингтон имената са от индиански произход. Втората вълна преселници дойде от Средния юг и се състоеше предимно от хора, които не бяха много увлечени от тревожния набег към златото в Аляска или Калифорния, или пък от хора на средна възраст, които желаеха да си установят спокоен живот. Във Вашингтон пристигнаха представители на раси, които търсеха жизнено изявяване на своя авантюристичен дух. Тук бе приютен грамадният приток скандинавци, който даде голям тласък на прогресивността в щата. Повечето от фермерите и земеделските работници от скандинавски произход, движещи се постепенно в западна посока от Дакота, са настроени радикално.

Британското влияние е все още силно в някои части на щата Орегон, особено в Портланд. Британските търговци, износители на жито и търговци на добитък, нахлуха тук след първите дни на пилигримите. Млади англичани ръководеха местни банки с британски капитал.

Вторият фактор за тези различия са железниците. Днес Вашингтон има три трансконтинентални жп линии, а Орегон само една.

Римокатолическата църква има по-голямо влияние в Орегон, отколкото във Вашингтон, и това създава по-голям консерватизъм там. Вашингтон е лютерански и свободомислещ. Други фактори са земевладелците. Бароните на горската индустрия, които бяха най-грубите грабители на земя, взеха по-големи части в Орегон, отколкото във Вашингтон. Ето защо Орегон дава по-малко средства за училища и обществени служби. Работническото движение е по-силно във Вашингтон, докато в Орегон то е сравнително слабо. В двата щата, това трябва да се изтъкне, съществуват системи за уреждане пласмента на алкохолни напитки или полузабрана на алкохола.

През време на войната градът Портланд беше пристанището за заем-наем на СССР, като впрочем това беше главното пристанище в Америка за внос от Русия през времето на Екатерина Велика. Руските моряци (много често под командата на капитани жени), никога не са търсили близост с женското население на брега и повечето от своето време са прекарвали в големите магазини за закупване на евтини стоки и дрехи.

Главната врата към Аляска е градът Ситл^[1]. Тук добивате впечатлението, че се намирате в Клондайк. Ситл лежи на половината път между крайната западна част на Алеутските острови и Монтауг. Златото създаде Аляска, а Аляска създаде Ситл. През 1897 г. бяха открити мините в Клондайк и от тогава започна едно страстно търсене на злато, без прекъсване до сега. Днес златото няма това значение. Ситл преживява от рибата и горското богатство на Аляска. Един остър проблем в този момент е да се установи въздушното съобщение с Аляска, тъй като Ситл е естественото летище за Аляска, но гражданското въздухоплаване е избрало Минеаполис като изходна точка.

Аляска не е предмет на моята книга, но трябва да спомена, че местните жители се бунтуват срещу господството на Ситл. Всичките параходни линии, златни мини и търговски компании се ръководят от Ситл. От 59 милиона долара уловена риба, за рибарите остават по-малко от 6 милиона долара.

Ситл се гордее със своя произход. Той е доста поучен от борбата си за устройване и нарастване. Хората имат себечувството на старите енергични пионери. Но и богати, и бедни имат само фиктивни блага при тази богата природа. Повечето от богатите компании и лица, които се ползуват от западните източници, се намират на изток.

Аз бих искал да спомена за един интересен епизод, който е оказал голямо влияние за духа на града Ситл. През 1860 г. в общежитието на авантюристите търсещи тук богатство се явил голям недоимък от жени. Един гражданин, наречен Аза Мерсер, който е бил директор на университет, пътуващ на изток към Атлантика, довел веднаж с параход много девици, които желаели да се омъжат, без да са видели лично самотните, но тъй яки първи заселници на този край. Единадесет момичета били първата пратка на Мерсер. Когато те пристигнали, самотните мъже в града ги оглеждали „като че това са мечки в купешки дрехи, с коси пуснати като морски вълни“. В 1866 г. Мерсер отпътувал наново към изток и довел други 46 жени. Някои от тях били вдовици от гражданската война, всички с големи добродетели и дори самият Мерсер се венчал за една от тях. Тези жени допринесли твърде много за колонизирането на тази почти необитаема област с постоянни заселници.