Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Inside U.S.A., 1947 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илия Драганов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- remark (2009)
- Начална корекция и форматиране
- mitashki_mitko (2022)
- Допълнителна корекция
- Karel (2022)
Издание:
Автор: Джон Гънтър
Заглавие: Америка без маска
Преводач: Илия Драганов
Език, от който е преведено: английски
Издател: Държавно стоп. полиграф. предприятие (бивше Д. Провадалиев)
Град на издателя: София
Година на издаване: 1948
Тип: Очерк
Печатница: Държавно стоп. полиграф. предприятие (бивш е Д. Провадалиев), София
Излязла от печат: май 1948
Редактор: Славчо Атанасов
Редактор на издателството: Славчо Атанасов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15809
История
- — Добавяне
… И да завърша
Съединените щати станаха велики предимно защото бяха основани върху една обмислена идея — една сложна и обхващаща идея, включваща равенство във възможностите за всички, управление само чрез съгласието на управляваните и закон за правата. Формата, духът и устройството на американското общество се гради на индивидуализма, гражданските свободи и демократичния процес. Какво ще стане с тях в един свят, който, дори и г-н Чърчил допуска, се е прелял в един „постоянен ход“ към тоталитаризъм и левичарство?
Две неща трябва да бъдат ясно упоменати. В края на краищата разположението на тази страна е прогресивно. Нямат значение изборите през 1946 година. Нека никой не мисли, че широките социални придобивки, спечелени от американския народ през последното поколение, могат лесно да бъдат отнети; нека никой не смята, че американците ще позволят някога без борба други американци отново да гладуват. Имаше в 1935 година, в тази най-богата нация на земята, 22 милиона безработни, които живееха от помощи. От друга страна, нека никой не се заблуждава като мисли, че системата на свободна инициатива (употребявам това клише в неговия най-широк смисъл, като забравям, че тя беше често „свободна“ само за привилегированите и че беше често патентована инициатива) е вече мъртва в тази страна. Съединените щати са все още преди всичко земята на самосъздалия се човек, дето възможностите и случаите, въпреки че по никой начин не са „равни“, са безспорно открити за повече граждани, отколкото дето и да било другаде на земята.
Току-що изказаният парадокс — повече от един прост парадокс, фактически най-крещящ и обиждащ вид противоречие — лежи дълбоко като прям факт в гладките корени на най-ранната американска история и традиция. Той се връща назад чак до най-първите борчески дни; той е бил фокусът на спора между Джеферсън и Хамилтън. Проблемът как да се примири икономическият либерализъм с политическата демокрация, или — казано с малко по-различни думи — как да уверим, че ако икономическата система се провали, политическата система все още може да продължава, положително не е нещо ново. Демокрацията и капитализма са били често поставяни близко заедно; когато демокрацията залезе, същото може да стане и с капитализма. Но никога не е било много лесно да прикривате натрупаната частна собственост и установените интереси с подобни демократически украшения — като безплатно задължително образование, социална служба, общо гласоподаване — и да й се наслаждавате.
В същност векът на мародерите и грабителите е преминал. Хората в тази страна, които мислят, че годината 1929 може някога отново да се върне, са много рядко. Ако ме накараха да пророкувам, бих казал — въпреки че повтарям убеждението си, че постоянната, дълготрайна, издигаща се в тази страна почва е прогресивна — че Съединените щати могат при все това да прекарат един временен период на чист консерватизъм или дори на реакция. Но ерата на неумолимия монополистичен контрол върху средствата за производство, на неограниченото увеличение на състоянието от страна на икономически анархисти, е мъртво като Тутанкамон. Сърцевината на тази страна е пуританска и радикална, в стария смисъл на думата „радикална“, и тя вярва, преди всичко друго, в две неща — независимо от това какви са временните отклонения — в прогреса и реформата.
В ход е не само от „Ню-дийл“ насам, но чак от началото на този век, една грамадна трансформация на мощ, политическа и икономическа — от едрите притежатели на имущества към дребните. Самоподдръжката на нацията е била показвана по най-разновидни начини. За доста значително време едрите капиталисти и магнати бяха много по-силни от управлението — било националното управление, било държавното законодателство. Това стана причина да се стигне до най-разнообразни катастрофи, следствие на което една реакция възвърна предимството на управлението над магнатите. Но съществените самоувековечаващи се сокове на капиталистическата система не бяха унищожени, въпреки че бяха дълбоко накърнени. Най-доброто определение, което някога съм чувал за Ню-дийл, бе, че той е един опит от страна на група боязливи либерали да спасят капитализма за самите „неми“ капиталисти.
По-нататъшен прогрес и реформа ще бъдат положително неизбежни и необходими. Следващият Ню-дийл ще направи предишния Ню-дийл да изглежда мек. Защото, независимо от това колко се подкрепя и изкуствено стимулира и масажира, философията на свободната инициатива не работи добре; тя не е достатъчна. Списанието Форчън оценяваше в 1940 година, че 23 на сто от американците са били принудени насила да живеят „извън“ американската система, и заявяваше открито, че има грешки в системата, „които ще се окажат фатални, ако не се коригират“. Урокът на голяма част от Европа е, че ако трябва да избират между сигурност и свобода, народите ще изберат сигурност. Тъй че Съединените щати би трябвало на всяка цена да избягнат да бъдат принудени да правят такъв плачевен избор. Защо да не притежаваме и двете неща? Това, което плаши толкова много хора, е „страхът от намесата на управлението“, „управителството“ и други подобни таласъми. Тия същите таласъми кръстосваха нашироко, още откакто бе установена междущатската търговска комисия в 1887 година; когато беше открит в 1896 година, този голям, необходим и напълно полезен институт за свободни селски доставки беше жестоко атакуван като „социализъм“; Съединените щати нямаха дори ефикасен подоходен данък до 1912 година. Това че толкова много американци се страхуват до такова степен от управлението, е едно интересно явление, тъй като то означава, до известна степен, че те се страхуват сами от себе си.
Че известна степен на правителствена намеса и контрол в икономическия живот — под будното наблюдателно око на една напълно свободна преса и винаги под смелата закрила на една абсолютна политическа демокрация — е станала необходимост, и то не само поради грамадно нарасналата усложненост и взаимозависимост в днешния модерен свят, се разбира от само себе си. Няма група в тази страна, която да не се ползува от някакъв вид правителствена инициатива или предприятие. Най-големият реакционер производител желае тарифата. И най-революционният плебей желае обществени училища. Може би наемодателите не харесват нормировката на наемите. Но те не протестират против нормирането на пътните тарифи. Фермерите не харесват много от това, което става във Вашингтон. Но каква буря би се надигнала, ако правителството престанеше да поддържа цените на памука и зърнените храни!
Разделянето на света между леви и десни, което е резултат, както на революционни сили, така и на угодничество и алчност, не е — трябва сега да подчертаем дебело — създало в Съединените щати пропаст, подобна на тази, която разделя голяма част от Азия и Европа. За това нещо трябва, колкото и странно да изглежда, да благодарим на системата на свободна инициатива, тъй като равенството на възможностите е все още, въпреки всичко, стожерът на американския живот и мисъл. Съществува голямо недоволство от системата, но изобщо, дори и тия, които мислят, че я няма, вярват в нея. Още един голям американски парадокс е, че много безимотни граждани са едни измежду най-големите консерватори в страната. И все пак, това би трябвало да звучи като предупреждение. Нека системата на свободната инициатива се провали в резултат на лошо ръководство или инфлация и настроението на тази нация би могло опасно да се промени. Нека се явят отново 15 милиона безработни — и кръв може да се лее по улиците. При все това, хората, които най-много се страхуват от революция, са, в същото време ония, които най-много се противопоставят на правителствените планове и контрол — неща, с които правителството търси начин да отбие катастрофата.
Още две обобщения са възможни за Съединените щати. Едното, повече от всичко друго, е, че те са щастлива страна с почти натрапчиво вярване в щастливия край. Прочетете Декларацията за независимостта, един забележително парлив документ; фразата „стремеж към щастие“ идва почти в самото начало. Другото обобщение е, че повече от всяка друга страна, с изключение може би на Англия, Америка вярва в компромиса. Конституцията е точна и абсолютна по отношение своите съществени принципи — свободата и правата на човека. Но под тях се крие един разнообразен меланж от компромиси — относно щатските права, относно робството — и нашата цяла история е била често смекчавана чрез компромиси, което означава разумно пристъпяне към нещата, мъдрост, уеднаквяване на становищата в едно почтено съгласие след открито разискване. В тия две съображения лежи голяма надежда. Инстинктът за щастие носи често пъти самото щастие, и нищо не би могло да бъде по-ценно от разума, в един век, разтърсен и направен нещастен от липса на вяра, с разпадането на толкова много ценности и с люде изнемогващи от страх, бъркотия и морални кризи.
Американските учени са в непрекъсната атака почти във всяка сфера на неизвестното, американските икономисти и социални инженери имат под ръка средствата и техниката, с които би могла да се предварди една нова депресия. Няма уважителна причина, поради която американският народ да не може да изработи една еволюция, в която свободата и сигурността да бъдат комбинирани. Добра градивна воля, логично далновидно планиране, яснота в предвижданията, обхващане на реалностите на нацията като цяло, подвижност на ума, образование и повече образование, една определена национална цел да се направи от съвременната цивилизация оръжие, което да лекува, а не да убива — всичко това е възможно. По странен начин, това ще стане по-рано, а не по-късно, отколкото ние мислим. Фактът, че една трета от цялата нация е зле задомена и зле нахранена, е прост факт, не толкова позор, колкото подкана. Това, което американците трябва да направят, е да увеличат размерите на демократическия процес. Тази страна е, както веднъж чух да казват, абсолютно „въшлясала от величие“ — с не само най-големи отговорности, но и с най-големите възможности познати някога на човека.