Джон Гънтър
Америка без маска (106)

Що за човек е Ванденберг? За какво се бори и в какво вярва най-много? Кои са главните черти, които определят този човек, който е старши сенатор от Мичиган и главен представител на републиканската партия — вещ по въпросите от външната политика — човекът, който бе познат дълги години като изолационист, напоследък беше един от главните американски делегати в конференцията на Обединените Народи в Сан Франциско, в Лондонската конференция на м-те на външните работи и в Мирната конференция в Париж.

Аз посетих сенатора във Вашингтон с надежда да намеря отговора на горните въпроси.

Седяхме на черни кожени кресла в стаята на председателя на Сената и говорихме около един час. Без съмнение, с контролирането на Конгреса от републиканската партия, от ноември 1946 г. насам, авторитетът на Ванденберг се е увеличил много. Той и Тафт командуват Сената.

Ванденберг е написал две книги за своя най-голям герой, Александър Хамилтън. На първа страница на едната от тях има мото: „Национализъм, не Интернационализъм е необходимата крепост на американската независимост“. Но тази книга е била написана в 1921 г. и от тази дата насам, както сенаторът Ванденберг, така и светът са изминали доста път. В 1939 г., говорейки на едно събрание на американския Легион, той заяви: „Тази така наречена война не е нищо друго, освен около 25 души и тяхната пропаганда. Те (вероятно, европейците), искат нашите пари и нашите хора“. Това излиза от сенатора, който е прекарал почти цялото си време от последните две години в сътрудничество с европейци!

В действителност този въздържан, разумен Ванденберг не е бил никога изолационист от заслепения и неумолим тип на Хирам Джонсън или Хенри Лодж. Съвсем малко неотстъпчивост и непримиримост има в характера на този голям мичиганец и изказването му по някои важни международни проблеми е било различно. Той се противопостави много енергично на ревизиране закона за неутралитета през 1939 г. преди избухването на войната. Но макар че това не всякога се помни, той гласува за Заем-Наем и беше един от 6-те републикански сенатори, които гледаха благосклонно на участието на САЩ в международния съд. Същият Ванденберг, безспорно най-влиятелният сенатор в Сената по външната политика, работи усърдно за УНРРА и беше донякъде отговорен за успехите на УНРРА. Тава, с което самият Ванденберг се гордее най-много от цялата си сенаторска дейност, в полето на вътрешната политика, е бащинството му на Закона за организиране на федералните осигуровки, който обикновено се счита като мярка от Ню-дийл. Мичиганският сенатор счита, че този закон е допринесъл повече за икономическия стабилитет на САЩ, отколкото която и да било друга единична мярка през последните 50 години. Все пак, през първите дни на управлението на Рузвелт, предложението, федералното правителство да осигури банковите депозити, се считаше почти революционно от неговите колеги републиканци. Днес едва ли би се вдигнал един пръст в цялата страна против него. Влиянието не Ванденберг расте и се разширява.

Артур Хендрик Ванденберг е голям, добре сложен мъж, 62 годишен сега, който се държи добре за годините си. Ако трябва да го опиша в едно изречение, ще се изкуся да кажа как изглежда: — един сенатор. Бяла коса, вчесана настрана, разрошени вежди, тежка златна верижка за часовник през жилетката. Но той няма вида на обикновените разчорлени сенатори. Той излъчва благородство; никога не употребява безвкусни думи; и въпреки че е грамаден мъж, той е спретнат. Никой не може да го сбърка с Мак Гаран. А неговите извънредно тъмни очи ви гледат с блестящ поглед, търсещ и благотворен. Ванденберг изведнаж дава едно впечатление на сила — успокоителна и обилна — заедно с непочтителна острота и здрав хумор, нотка на леност (въпреки неговата репутация за индустрията), и едно много определено и живо самочувство.

„Целия си живот, още от девет годишна възраст“ — ми каза той, „бях принуден да работя, за да издържам майка си и баща си. Като резултат, аз обещах на Всевишния, първо, че никога (доколкото се отнася до силата ми), няма да позволя да се случи това, което постигна моя баща. Това решение направи бразда в моя характер. И второ, добих самочувство и се убедих, че ако искате да направите нещо от своя живот, вие можете.“

За да има самочувство един човек, значи, като правило, че той притежава още и остро чувство за своите собствени ограничения, както Ванденберг го притежава. Той продължи: „Опитите ми като дете ме превиха на две, ако говоря за някоя политическа категория. Зная от горчив опит какво значи да си с празни джобове, но зная също и цената на предприемчивостта и как тя може да закриля старите хора. Аз съм наполовина консервативен, наполовина либерал. Консерватизмът ме пази да не съм беден, либерализмът — да не бъда невъздържано богат.“

Попитах го кога за пръв път се е заинтересувал от политика и той ми отговори добродушно, взирайки се в миналото, че неговата амбиция да стане сенатор на САЩ, е още от първия момент на съзнателна мисъл. „Общественият живот, в широк смисъл, ме е винаги привличал“. Той държал реч и получил награда за реторика, още когато бил в гимназията, и по едно странно съвпадение взел участие в 1899 г. в един дебат върху мирната конференция в Хага. „46 години по-късно аз подписах Хартата в Сан Франциско, представлявайки собствената си страна.“

Ванденберг твърди, че не е кандидат за Председател. Той се отказал от кандидатурата си за Председател от страна на републиканска партия в 1936 година. Тогава беше кандидатиран неговият добър приятел Франкс Нокс, на негово място, и както той се изрази шеговито: „Той би отказал“ да бъде кандидатиран за Председател в 1940 г., когато Уилки се нагърби да произведе изборите. Но мичиганецът получи 76 гласа за кандидатурата си за Председателския избор в 1940 г. в конгреса на републиканската партия, и въпреки че днес той твърди, че няма никакво особено желание да бъде Председател, сигурно би желал мнението му да бъде зачитано, относно избора на републиканския кандидат, тъй като в момента, когато пиша настоящето, една победа на републиканците в 1948 г. е почти неизбежна. В 1944 г., както е добре известно, той се обяви за Макартър, но движението в полза на Макартър заглъхна след малко безполезен шум. Би ли могъл Ванденберг да бъде „принуден“ да се кандидатира в 1948 г.? Разбира се, — ако всички обстоятелства са благоприятни.

Запитах Ванденберг какво е неговото основно политическо схващане и той отговори, че най-дълбоко вярва в същественото зачитане на отделния гражданин и неговото право да има същата тази свободна възможност „да ходи на различни места“, каквато той самият е имал. Той желае да се противопостави на всички усилия да се „стандартизират американците в една бюрократична тирания“. От друга страна, той е съгласен, че всеки кандидат за Председател трябва занапред да си вземе бележка от времената и да бъде „социално настроен.“ Той мисли, че „целият свят се е придвижил в една сфера на нови отношения между държавата и гражданина, които не могат да бъдат пренебрегнати.“

Аз поисках да узная как Ванденберг си почива, тъй като забавленията на един човек често говорят за него толкова, колкото и работата му, но той каза, че за сега нямал време за удоволствия. Дълги години обичал да пътува, и то не само за наслада, но и за самообразование. Пътувал по един много особен начин; всяка година ходел в някоя различна страна и престоявал там два месеца, установен на едно място. Това е правил през 17 последователни години и значи би могло да се предположи, че той днес има добра представа за 17 различни чужди страни.

Много хора бяха изненадани, когато Ванденберг беше избран от Рузвелт за американски делегат в Сан Франциско — и още повече бяха изненадани, когато мичиганският сенатор прие.

Поканата поблазни суетността ва Ванденберг — неговото чувство за обществен дълг и изобщо политиката му. Никога досега не е съжалявал, че е приел тази покана. Той все още се гордее, че е един от подписалите Хартата. Той казва на приятелите си: „Това поне не могат да заличат от историята“! Освен това, Сан Франциско го научи на много неща. А хора, които на 60 годишна възраст са способни на умствено развитие, могат да придобиват нови знания и да възприемат нови становища, се срещат наистина много рядко.

През януари, 1946 г. Ванденберг отиде в Лондон, този път като делегат в ООН. Предварително обаче той потърси уверения от председателя Труман, че ще запазим по подобаващ начин тайната за атомната бомба. Той все още беше с други думи един вид „републиканска контрола“, една спирачка на цялата делегация. По-късно той изпълняваше същата роля и в Париж.

На кратко, мозъкът на Ванденберг е по-доброкачествен, отколкото кашата, която някои сенатори имат в черепите си и той никога не е загубил преимуществото, което му дава половин поколение предимство в живота, резултатът на нуждата да работи от деветгодишна възраст. Повечето щастливи хора са склонни да станат мекушави, но Ванденберг е работил усилено, за да изгради здраво щастието си. Какво причини тази голяма промяна, този голям преход, в напреднали години, от един вид тесногръд национализъм до сегашното му положение. Наистина отговор мъчно може да се намери! Ключ на неговия живот и кариера е била сигурността, търсенето на сигурност, придобиването на сигурност, и внимателното отмерване на всяко решение с голяма точност, за да не се загуби тази сигурност пак. Ванденберг би счел за омразна мисълта, че светът и собствената му страна вървят към разруха, точно в момента, когато той е в положение да се радва най-много на света и да служи най-добре на страната си. Сигурността от личната сфера е била просто пренесена в общонародната и международна сигурност. Единственият начин, по който човек може да бъде сигурен — в тази механизирана и атомна епоха — е да подпомогне и да направи, ако може, установяването на сигурност в света.