Джон Гънтър
Америка без маска (243)

Но аз трябва да изоставя толкова много от материала си!

Коя друга страна би могла да дава такива заглавия във вестниците, като: „Войната с Япония застрашава световния ред“, или да ограничава бързината на автомобилите до 60 мили на час по безкрайните и безлюдни пътища в Юта, или да агитира в кафенето „Успех“ в Бют през 1932 година: „Хранете се тук, иначе ще гласувам за Хувър“!

В тази книга не е написан нито ред и сега е твърде късно да прибавя: — как в Орегон гъсениците се изтребват чрез напръскване от аероплани с препарата DDT, как граф Херман Кайзерлинг веднъж правдиво казал, че най-голямото суеверие на американеца е вярата му във фактите, или как един хитър англичанин беше изтъкнал, че за барометър на възхода и упадъка на американците могат да служат заглавията на техните популярни песни.

Не съм споменал още в тази книга факта, че Труман, през периода, откакто е бил избран за подпредседател, до заемането му на председателския стол, се е срещал с Рузвелт само веднъж, че Уилки и Микнари не се били срещали никога, преди да бъдат в 1940 година съответно избрани за председател и подпредседател, нито пък за това, че преди петдесет години, двадесет и четири американски щата бяха забранили на миньорите да пушат или дъвчат тютюн на публично място. Не съм споменал и за табелата пред презвитерианската болница: „За бедните нюйоркчани, без разлика на раса, вероизповедание или цвят“.

Аз дори не съм споменал, че във войската има седемдесет и две хиляди души с името Смит, нито за начина, по който интернационалната компания за машини управлява града, в който се намира, и никога не продава, а само дава под наем някои от своите машини; за децата, обвити в червени шалове, търкащи ръцете си в червени ръкавици, застанали сред градския площад във Върмонт, за да слушат коледни песни, или за колежанските братства и дружества с техните младежки лудории, или за самотните червени железопътни станции в Северна Минесота, с техните водни кули и добре смазани железопътни стрелки, или за люде, толкова автентично представляващи част от американския живот, като Литъл Оран Ани, Тавам и пиратите, Блонди или Супермен.

Нищо не е казано в тази книга за обществените библиотеки в Америка, които безспорно са едни от най-прекрасните в света; нищо за пенсионирания банкер, шестдесет и девет годишен, когото намерих да работи в корабостроителницата на Кайзер; нищо за прекрасния залез-слънце, който отразява Аугуста в Мейн и много малко за това, което Уил Хуайт е видял в канзаските равнини. Нищо за прекрасните деца, които се събират около къпалнята Бевърли Уилшир в Лос Анджелис, или за дълбоките сиви тихи, алеи в гордия щат Ню Йорк и за бавно клатушкащите се коли, препълнени със златна царевица, теглени от дребни коне през един горещ следобед в Охайо.

И човекът от Марс сигурно, станал вече наш приятел досега, би трябвало да знае, че микрофилмовото издание на Ню Йорк Таймс струва 175 долара годишно, че в някои барове в Атланта вие можете да задържите бутилката си; че Калвин Кулидж веднъж превел Данте, — о, да! Това е една страна пълна с неочаквани неща! — че радиото спомага за разрешението на един от най-върховните проблеми, която е самотността, и че вие трябва да влезете в почти всеки щатски Капитол през страничната врата, защото предните стълби са прекалено високи за изкачване.

Нищо не е казано в тази книга за това колко американски деца се срамуват толкова често от своите родители и обратно! Нищо за това, как пощенският телеграф изчезва за една нощ без следа и защо патиците в Уисконсин предпочитат мътната вода пред бистрата! Нищо и за това, че титлата „бакалавър на изкуствата“ (B. A.), дори получена от един добър университет, означава много по-малко днес, отколкото едно полугимназиално образование е означавало преди четиридесет години; как на хората, които участвуват в конференции, се поставят етикети и номера, за да бъдат настанени в хотелите, подобно на животни в една зоологическа градина; за забележителните кариери, които в последствие направиха почти всички шефове на „Секюрити Ексчейндж Къмишън“ и всички способни млади адвокати, които са били някога секретари на съдията Холмс…

Има много малко в тази книга относно висшата изобретателност на американците, за тяхното щастие и самохвалство, тяхната практическа наклонност да тикат нещата да вървят по-леко, за тяхната сантименталност или за глупавата храна, която ядат по дрогериите^[1]; много малко или почти нищо не е казано за епархийската преса или за театралното разнообразие на технически и професионални списания. Нищо за дългите опашки изпотени мъже, облечени само по ризи, с навити ръкави, чакащи за автобуси на гарите в Грейхаунд или чудната изобретателност в механиката на майсторите в американската индустрия — спомнете си за най-новите кухненски пособия — или за еднакво чудната подражателност на американските индустриални изобретатели; нищо за майсторския начин, по който Истман Кодак опакова и поставя етикети на стоките си или за това как двата влака на железопътните компании „Нордърн Пасифик“ и „Грейт Нордърн“ пъхтят заедно по своите две собствени, построени една до друга, железопътни линии в Гарисън, Монтана, като и двамата съперника се изтощават от високото изкачване през планините. Или за магазина на „Медисън авеню“, който продава „истинско месо от гърба на гърмяща змия на цена един долар и 59 цента кутия от пет унции“, за издателя на едно списание, който нарече германския трудов водач, доктор Лай, „един от най-великите гении, който някога е живял в този или кой да е друг век“, или за парка Лафайет във Вашингтон, дето четирите статуи, обърнати с лице към Белия дом, са дело на четирима неамериканци, и за милионите хора в Ню Йорк, които прахосват не зная колко хиляди часа годишно в чакане червените светлини да се променят на зелени.