Джон Гънтър
Америка без маска (187)

Жестокости: статистика

Всичко, което искам от вас за негъра, е: ако не го обичате, оставете го на мира.

Абрахам Линкълн

Ето няколко обяви, които Чарлз Дикенс намерил в американските вестници в 1842 година:

„Избягала жена, негърка. Няколко дена преди да избяга я дамгосах с нажежено желязо по лявата страна на лицето. Опитах се да напиша буквата «М».“

„Сто долара награда за един негър, Помпей… дамгосан от ляво на челюстта.“

„Петдесет долара награда за негъра Джим Блейк. От двете му уши има отрязано по едно парче“.

„Двадесет и пет долара награда за моя човек Джон. Върхът на носа му е отхапан“.

Ето някои неща, които се случват още днес, 105 години по-късно:

„Съобщение: Двадесет и осем годишен негър, на име Джон С. Джонт, е бил арестуван в Миндем, Луизиана, по «подозрение», че се опитал да влезе в къщата на една бяла жена. Никаква формална вина не е била установена и Джонс, заедно с Алберт С. М. Харис, седемнадесетгодишен, негов приятел, били освободени. Тогава и двамата «били хванати от лица с неустановена самоличност». Тялото на Джонс е било намерено няколко дни по-късно в близката гора. И двете му ръце били отсечени, а той бил убит от удари с разпалена главня по главата, по гърлото и по тялото. Харис, въпреки, че е бил жестоко бит, бил още жив и Националното дружество за издигане на черната раса незабавно привлякло на широко вниманието на цялата страна върху този случай. Местната власт не е предприела никакви арести, впрочем, не е и открила «никакви следи във връзка с това срамно действие на тълпата».“

„Съобщение: В Атенс, Алабама, през август 1946 година, между две бели момчета и един негър произлязло сбиване. Един честен бял полицай отказал да арестува негъра поради това, че той не бил нападателят; той арестувал белите. Тълпа, от около 1,800 до 2,000 души нападнала по това време кметството, принудила властите да освободят белите момчета и почнала да се бунтува; почнала гонитба на негрите из града и между петдесет и сто негри били ранени. Когато редът бил възстановен, девет бели били арестувани и обвинени в «незаконно събрание». Те били освободени по-късно. Осем от тях били малолетни: най-младият, тринадесетгодишен, «носел един топор, с който удрял и повалял негрите».“

„Съобщение: На 12 февруари 1946 година един негър ветеран, на име Исак Удард, който само преди няколко часа бил получил уволнение и книжата, с които е бил награден, и който бил още в униформа, взел автобуса в Атланта на път за своя дом в Южна Каролина. Когато автобусът спрял на една спирка, Удард попитал шофьора дали не би могъл да отиде до бюфета. Шофьорът отказал и последвала голяма кавга. На следната спирка в Бейтсбург, Южна Каролина, шофьорът повикал един полицай, като казал, че Удард причинявал смущения; полицаят го смъкнал от автобуса, започнал да го бие, подкарал го към затвора и извадил очите му с края на палката си. Като резултат на това, Удард загубил зрението си. Този скандал също стана известен в цялата страна. На едно масово събрание, свикано в стадиона Луисън в Ню Йорк, се събраха 22,000 долара за слепия ветеран. Това не възстанови, разбира се, неговото зрение.

Прокурорът генерал Кларк и федералното бюро за проучвания устроиха анкета след дълго обществено негодуване и полицаят от Бейтсбург беше открит, арестуван и даден под съд. Неговото име беше и е Линууд Е. Шъл. Обвинението, отправено «в едно криминално дознание образувано от министерството на правосъдието» бе, че Шъл нарушил «гражданските права» на Удард, като го набил. Шъл отговорил, че той е действувал при самозащита. Един състав от Областния съд на Съединените щати оправда Шъл за половин час.“

Цялата тази история се случи в родния щат на бившия външен министър на щатите, Джеймс Ф. Бърнс, през същата година, в която г-н Бърнс беше много активен в своя остър позив за справедливост, за демократична процедура и честна игра в българските избори и за границите на Триест.

На Юг се случват понякога и друг вид изстъпления на тълпата: тайни или „подземни“ линчувания, при които негър нарушил някое табу, просто изчезва. Няма никакъв corpus delicti и никакъв скандал. Тялото никога не се намира и хората казват, че жертвата се е „преместила“ някъде другаде. За известно време членовете на Ку-Клукс-Клан бяха най-прочути в този вид афери.

Защо федералните власти не могат да действуват по-ефикасно при тия случаи на линчуване? Това е въпрос, който всеки, непознаващ Америка, справедливо би задал. Отговорът е сложен. М-вото на правосъдието може да се намеси за някое линчуване, при сегашните статути за федералните граждански права, само когато е замесено някое официално лице или щатски агент, а Южните щати, прословуто чувствителни, не допускат лесно подобна намеса. Дори и да допуснат, крайно трудно е да се добие осъдителна присъда от един съдебен състав от бели — особено когато делото се води от местни служебни лица на федералното управление, чиито симпатии са винаги към бялото общежитие.

Заслужава да се отбележи ефекта от втората световна война тук. Откак свърши войната, почти всяка жертва на линчуванията е някой ветеран. Днес негърското общество е навярно по-обединено, по-разпалено политически, по-агресивно в своите искания за пълни граждански права — даже в Юга — отколкото в което и да е друго време в историята. Приблизително един милион негри постъпиха на служба в армията. Те обиколиха света и видяха доста неща. Бяха изложени на опасности и научиха какви са правата им; отвъд океана мнозина от тях за пръв път в живота си бяха третирани прилично и демократично от белите. Последвалият кипеж беше експлозивен. Освен това, тъй като негрите воюваха предполага се за демократичните принципи на интернационална плоскост — трудно е да им се попречи да се чудят защо същите принципи не се прилагат в тяхната родина. Не е лесна работа за един интелигентен негър да приеме, че той се бори за демокрация — в една до голяма степен „Джими Кроуска“ армия. Ослепителната грубост на този парадокс ставаше все повече и повече очебийна с продължението на войната. Прочута е бележката на един негърски войник, който се завръщал през Пасифика от Окинава: — „Нашата борба за свобода“, казал той, „ще започне, когато се върнем в Сан Франциско“.

Войната стресна също така южните бели. Трябва да се вземат предвид грамадните екипи на новата индустрия, с много хиляди работници негри, и фактът, че поради климата, голяма част от армейските лагери за обучение бяха разположени в Юга. Негрите — които, случайно, тук именно можеха да имат тежест — станаха смущаващо многобройни и очевидни. Самият факт, че те бяха войници (макар че 90 на сто от тях бяха зачислени към трудови групи за строителна работа и пр.) се считаше за горчиво оскърбление. Всичко това послужи като стимул за следвоенно линчуване от тълпите. В известен смисъл неотдавнашните линчувания бяха във връзка с нарастващата агресивност на негърското общество като цяло.

Миналата година в Юга имаше шест линчувания. Това наистина е грозна цифра, особено след няколко последователни години, през които линчуванията бяха станали нещо много рядко. До 1946 година се забелязваше едно постоянно статистическо подобрение. Когато д-р дю Боа е бил ученик в Атланта, пръстите на линчувани негри можело да се видят в месарниците на белите и в цялата страна. Средното число на линчуванията достигало до пет през седмицата; в 1892 година е имало 235, без нито един от тия случаи да е бил наказан. Сравнете това с 1941 година, с четири линчувания, или с 1945 година — с едно само. Някои от самите добри южняци, разбира се, работят усилено и добре, за да намалят насилието; една от най-интересните организации в Съединените щати е Съюза на Южните жени за предотвратяване на линчуванията. Други обществени и честни групи също са заети през цялото време, особено между белите роби.

Все пак, да не бъдем прекалено доволни. Значението на линчуването често не е в самото престъпление, колкото и ужасно може да бъде то, а в тероризиращия и деморализиращ ефект от заплахата за линчуване над едно общество. Също така установената двояка мярка още съществува и белите обикновено се освобождават за престъпления, за които негрите биват избивани. Например, съпругата негърка на един войник на служба отвъд океана била изнасилена от четирима бели в един малък град в Алабама, в началото на 1945 година; случаят предизвиква малка сензация, но никой не беше наказан.