Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Morte d’Arthur, 1470 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Мария Ранкова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2011 г.)
Издание:
Под редакцията на Румен Митков
Предговор: Александър Шурбанов
Превод от английски: Мария Ранкова
Бележки и коментар: Мария Ранкова
Библиотечно оформление: Петър Добрев
Sir Thomas Malory
Le Morte d’Arthur
Penguin Books Ltd.,
Harmondsworth, Middlesex, England
Томас Малори
Смъртта на Артур, Том I
Английска
Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04/9536679811/5557-131-89
Редактор: Румен Митков
Художник: Петър Добрев
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Здравка Славянова, Грета Петрова
Дадена за набор август 1988 г.
Подписана за печат април 1989 г.
Излязла от печат юли 1989 г.
Формат 84X108/32
Печатни коли 30,50.
Издателски коли 25,62.
УИК. 27,56
Цена 3,81 лв.
ДИ „Народна култура“, 1989
ДП „Димитър Благоев“
Издание:
Под редакцията на Румен Митков
Предговор: Александър Шурбанов
Превод от английски: Мария Ранкова
Бележки и коментар: Мария Ранкова
Библиотечно оформление: Петър Добрев
Sir Thomas Malory
Le Morte d’Arthur
Penguin Books Ltd.,
Harmondsworth, Middlesex, England
Томас Малори
Смъртта на Артур, Том II
Английска
Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04/9536672511/5557-134-89
Редактор: Румен Митков
Художник: Петър Добрев
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Грета Петрова
Дадена за набор август 1988 г.
Подписана за печат март 1989 г.
Излязла от печат юли 1989 г.
Печатни коли 33.
Издателски коли 27,72.
Формат 84×108/32.
УИК 29,76.
Цена 4,05 лв.
ДИ „Народна култура“, 1989
ДП „Димитър Благоев“
История
- — Добавяне
Глава 13
Как крал Пелинор взел дамата със себе си и я повел към двора на крал Артур в Камелот
Сетне се обърнал към другия рицар, който бил тежко ранен. Ала като видял какъв удар нанесъл крал Пелинор, той не пожелал да се сражава, а коленичил и рекъл:
— Вземете тази дама, моята братовчедка, щом е такава волята ви, ала, моля ви, ако сте истински рицар, не я опозорявайте и не и правете зло.
— Как? — рекъл крал Пелинор. — Няма ли да се сражавате за нея?
— Не, сър — отвърнал рицарят, — не ще се сражавам с такъв храбър рицар като вас.
— Тъй да бъде — рекъл Пелинор. — Кълна се в рицарската си чест, че няма да й причиня никакво зло. Ала сега останах без кон, та ще трябва да взема коня на Онцлак.
— Не ще се наложи — рекъл рицарят, — тъй като ще ви дам друг кон, който много ще ви се понрави, стига да дойдете да пренощувате при мен, тъй като вече мръква.
— На драго сърце ще остана с вас тази нощ — рекъл крал Пелинор.
И добре го посрещнал рицарят, нагостил го с най-вкусни ястия и пили отлично вино, и добре си починали двамата тази нощ. На сутринта крал Пелинор изслушал литургията и закусил богато, а сетне му довели хубав дорест кон, оседлан със собственото му седло.
— А сега ще ми откриете ли вашето име — рекъл рицарят, — след като ви поверих братовчедката си, за да изпълните заръката си.
— Ще ви го кажа, сър. Името ми е крал Пелинор от Островите, рицар на Кръглата маса.
— Радвам се, че братовчедката ми ще бъде под покровителството на такъв благороден рицар — рекъл рицарят.
— А вашето име как е? — запитал Пелинор. — Моля ви, кажете ми.
— Сър, името ми е сър Мелиот от Логрис[1], а тази дама, моята братовчедка, се нарича Нимю. Онзи рицар пък, който е в другия шатър, е мой побратим, отличен рицар, и името му е Бриан от Островите. Не обича той да върши зло, нито да се сражава, додето не го предизвикат тъй явно, че да откаже, би било позор.
— Чудно ми е, че не пожела да влезе в двубой с мен — рекъл Пелинор.
— Сър, той не влиза в двубой с никого, освен ако не бъде принуден.
— Доведете го някой ден в двора — рекъл Пелинор.
— Сър, ще дойдем заедно.
— И ще бъдете добре дошли в двора на крал Артур — отвърнал Пелинор, — и щедро ще ви възнаградим.
И тъй, поел той назад към Камелот, за да заведе там дамата. Както яздели през една камениста долина, конят на дамата се спънал и тя паднала на земята, та си наранила ръката и почти изгубила свяст от болка.
— Уви, сър — рекла дамата, — ръката ми е навехната и трябва да си почина.
— Ще си починете — рекъл Пелинор.
Сетне завел коня си под едно клонесто дърво, дето имало тучна трева, и го пуснал да пасе, а сам си легнал под дървото и спал почти до мръкване. И като се събудил, искал отново да потеглят на път.
— Сър — рекла дамата, — толкова е тъмно, че няма да знаете напред ли вървите или назад.
И тъй, останали да нощуват там и сър Пелинор свалил бронята си. Ала малко преди полунощ чули конски тропот.
— Тихо! — рекъл Пелинор. — Защото ей сега ще научим за някакво приключение.