Томас Малори
Смъртта на Артур (424)

Глава 16

Как сър Ланселот лежал като мъртъв двайсет и четири дни и нощи и за разни други неща

Така се грижили те за Ланселот двайсет и четири дни и също толкова нощи и през всичкото туй време той лежал неподвижно като мъртвец. Ала случило се най-подир, че на двайсет и петия ден след пладне отворил очи. И като видял наоколо си хора, той заридал и рекъл:

— Защо ме разбудихте? По-блажен бях преди, отколкото съм сега. О, Иисусе Христе, кой ще бъде осенен от благодатта да съзре с очите си светите чудеса на твоите тайнства там, дето никой грешник не може да пристъпи!

— Какво видяхте? — запитали онези наоколо му.

— Видях — рекъл той — такива велики чудеса, че нито език може да ги опише, нито ум да си ги представи, и ако не бяха предишните ми грехове, щях да видя много повече.

Тогава те му разказали как е лежал там двайсет и четири дни и нощи. И той си помислил, че това е наказание за двайсет и четирите години, през които е живял като грешник, затуй Господ-Бог му е наложил да ги изкупи в тези двайсет и четири дни и нощи.

И сър Ланселот се огледал наоколо и видял власеницата, що носил малко по-малко от една година. И горчиво се разкаял, задето нарушил обета, който дал пред отшелника. После го запитали как се чувства.

— Истина ви казвам — рекъл той, — по благоволение божие телесно съм здрав. Ала умолявам ви в Името Господне открийте ми къде съм.

И те му открили, че се намира в замъка Корбин.

Сетне влязла една благородна дама и му донесла риза от тънък ленен плат. Ала той не облякъл нея, а сложил пак власеницата.

— Сър — рекли му, — знайте, че тук свършва за вас странстването в името на Светия граал, защото никога вече не ще съзрете свещения съсъд.

— Благодаря на Бога — рекъл Ланселот — за великата му милост да ми открие туй, що видях. То ми стига, защото едва ли има на света човек, живял по-праведно от мен, та да заслужи туй, що аз заслужих.^[1]

И след като облякъл власеницата, сложил над нея ленена риза и се загърнал с нова и чиста червена мантия. И щом го видели в тези одежди, всички се смаяли, защото познали, че това е храбрият рицар Ланселот. И тозчас рекли:

— О, господарю сър Ланселот, вие ли сте?

— Истина е, аз съм — рекъл той.

В туй време до крал Пелес стигнала вестта, че рицарят, дето толкоз дълго лежал мъртъв, бил сър Ланселот. Тогава кралят твърде се възрадвал и отишъл да го види. И като го съзрял, Ланселот се спуснал към него и двамата дълго се радвали един на друг. Сетне кралят му казал, че неговата прекрасна дъщеря^[2] е мъртва. И щом чул това, Ланселот дълбоко се опечалил и рекъл:

— Сър, твърде скърбя за смъртта на дъщеря ви, защото тя беше прекрасна дама, млада и хубава. И знам, че тя роди най-славния рицар, който някога е живял на земята от рождество Христово насетне.

И тъй, Ланселот останал там четири дни. И на сутринта на петия решил, че е време да се прости с крал Пелес и всички негови рицари и да им благодари за големите грижи.

И когато седнали да се нахранят в голямата зала, случило се, че Светия граал напълнил блюдата на трапезата с най-вкусните ястия, що човек може да пожелае в сърцето си. И тогава видели как всички врати и прозорци на замъка се затворили, без да ги е докоснала човешка ръка, та всички се слисали и не знаели какво да сторят.

И ето че изведнъж чули как някакъв рицар приближил до голямата порта, похлопал и викнал: „Отворете вратата!“

Ала те не искали да я отворят.

И дълго продължавал той да вика: „Отворете“, а те отказвали.

Най-подир кралят тъй се разгневил, че сам станал и отишъл до прозореца да види рицаря. И рекъл кралят:

— Любезни рицарю, не бива да влизате тук, додето Светия граал е сред нас. Вървете другаде, защото, струва ми се, не сте от рицарите, които се стремят към божията благодат, а слугувате на дявола и сте се отрекли от службата си на Бога.

Ала рицарят люто се разгневил от думите на краля.

— Любезни рицарю — рекъл кралят, — щом толкоз настоявате да влезете, кажете ми кой сте и от кои земи идете.

— Сър — рекъл той, — аз съм от кралството Логрис и името ми е Ектор де Марис, братът на сър Ланселот.

— Кълна се в Бога — рекъл кралят, — съжалявам за думите си и знайте, че брат ви е тук с нас.

И когато Ектор разбрал, че брат му е вътре, твърде се опечалил, тъй като него почитал и обичал повече от всички хора на света, и рекъл:

— Ах, Господи, двойни са сега скръбта и позорът ми. Истината каза светият старец на планината, когато ни откри смисъла на сънищата, що се явиха на мен и Гауейн.

Сетне пришпорил коня си и препуснал с все сила далеч от двора, та скоро оставил замъка зад гърба си.