Томас Малори
Смъртта на Артур (113)

Глава 11

Как сър Ланселот убил двама великани и освободил замъка

И ето че дошли тозчас при него двама великани, целите в здрави брони, ала без шлемове, и всеки от тях държал страшен боздуган в ръка. И сър Ланселот вдигнал щита си и отблъснал удара на единия великан, а сетне с меча си разцепил главата му. И когато другият великан видял това, хукнал да бяга като обезумял, изплашен от страшните удари, ала сър Ланселот го подгонил с все сила и стоварил меча си върху му, та го разсякъл на две чак до пъпа.

Тогава сър Ланселот влязъл в голямата зала и там дошли при него шейсет дами и девици и всички коленичили в нозете му и благодарили на Бога и на него за избавлението си.

— Защото, сър — рекли те, — всички ние цели седем години вече живеем тук като техни пленници и за прехраната си, трябваше да тъчем, шием и везем копринени одежди, а до една сме от благородно потекло. И благословен да е часът, рицарю, когато си роден, защото ти извърши най-достойното дело, извършвано някога от рицар, и за това всички ще свидетелстваме и те молим да ни откриеш името си, за да разкажем на нашите близки кой ни е избавил от тъмницата.

— Любезни девици — отвърнал той, — името ми е сър Ланселот от Езерото.

— О, сър — рекли те в един глас, — сигурно е така, защото и сами знаем, че няма друг рицар освен вас, който може да надвие онези двама великани. И много рицари се опитваха да го сторят, ала всички намериха гибелта си, и често се молехме Богу да дойдете вие, а и великаните не се бояха от никой друг рицар освен от вас.

— Сега можете да разкажете на своите близки кой и как ви е спасил — рекъл сър Ланселот — и им предайте моята почит. И ако някога дойда по вашите земи, посрещнете ме, както смятате, че заслужавам, а каквито съкровища има в този замък, давам ги на вас като отплата за страданията ви. И нека лордът, който владее този замък, отново стане господар тук, понеже това е негово право.

— Благородни сър — рекли те, — името на този замък е Тинтагил и навремето той бе притежание на един херцог, който беше женен за хубавата Игрейн, а сетне за нея се венча Утер Пендрагон и от него тя роди Артур.

— Сега разбирам на кого принадлежи този замък — рекъл сър Ланселот и като се простил с тях, оставил ги на божията милост.

После яхнал коня си и потеглил през далечни и диви земи, прекосил много реки и долини и трудно намирал подслон за през нощта. Ала най-подир случайно се озовал привечер пред богато имение и там живеела благородна старица, та на драго сърце го подслонила и сито нахранила и него, и коня му. И като станало време, домакинята му го завела в спретната стаичка над портата, където да пренощува. Свалил тогаз доспехите си сър Ланселот, сложил ги близо до себе си, легнал и скоро заспал.

Ала не минало много време, и ето че дошъл един конник и припряно затропал на портата. И като чул това, сър Ланселот станал, погледнал през прозореца и видял на лунната светлина трима рицари на коне да препускат подир този човек. И като го наближили, тримата заедно се нахвърлили с мечове върху него, а самотният рицар се обърнал смело към тях и започнал да се брани.

— Кълна се — рекъл сър Ланселот, — ще помогна на онзи рицар, защото би било позор за мен да гледам как се сражава сам срещу трима. А ако го убият, аз ще бъда виновен за смъртта му.

И с тези думи сложил доспехите си, усукал един чаршаф и като се спуснал от прозореца при четиримата рицари, викнал високо:

— Рицари, обърнете се и се сражавайте с мен, а този рицар оставете на мира.

Отдръпнали се в миг и тримата от сър Кей^[1] и се обърнали към сър Ланселот, та се завързал страхотен бой, защото и тримата рицари слезли от конете, нахвърлили се с тежки удари върху сър Ланселот и го нападнали от вси страни. Тогава сър Кей се приготвил да му се притече на помощ.

— Не, сър — рекъл сър Ланселот, — не се нуждая от вашата помощ. И затова, ако желаете да ви помогна, оставете ме сам да се разправя с тях.

И за да угоди на рицаря, сър Кей изпълнил волята му и се отдръпнал настрана. И ето че с шест удара сър Ланселот ги повалил всичките на земята. Тогава и тримата извикали:

— Благородни рицарю, предаваме се на твоята милост, защото несравнима е мъжката ти сила.

— Колкото за това — отвърнал сър Ланселот, — не желая да просите милост от мен. Ала ако се признаете за победени от сенешала сър Кей, при това условие ще пощадя живота ви, иначе не.

— Благородни рицарю — рекли те, — с това не сме съгласни, тъй като, що се отнася до сър Кей, ние го проследихме дотук и щяхме да го надвием, ако не му се бяхте притекли на помощ вие, и затова нямаме причина да просим милост от него.

— Е, както искате — рекъл Ланселот, — ала си помислете добре, защото от вас самите зависи ще умрете ли, или ще живеете, тъй като ако се признаете за победени, то трябва да сторите това пред сър Кей.

— Благородни рицарю — отвърнали те, за да спасим живота си, ще постъпим както заповядате.

— В такъв случай — рекъл сър Ланселот, — идете на празника Света троица в двора на крал Артур, предайте се на кралица Гуиневир и я молете за милост и пощада. И кажете, че сър Кей ви праща като нейни пленници.

— Сър — отвърнали те, — кълнем се, че ще изпълним повелята ви, ако сме живи.

И всеки един от тях се заклел в меча си.

И тъй, сър Ланселот ги пуснал да си вървят, а сетне почукал на портата с дръжката на меча си. Отворила им тогава домакинята и двамата със сър Кей влезли вътре.

— Сър — рекла старицата, — мислех, че отдавна сте в леглото.

— Бях в леглото — отвърнал сър Ланселот, — ала станах и скочих през прозореца, за да помогна на един мой стар другар.

И като се приближили до светлината, сър Кей познал сър Ланселот, коленичил пред него и му благодарил, че на два пъти го спасил от смърт.

— Сър — отвърнал Ланселот, — не съм сторил нищо освен туй, що бях длъжен да сторя. А сега, добре дошли в този дом, където можете да си отпочинете и да се наспите.

И тъй, сър Кей свалил доспехите си и поискал храна. И като му донесли разни гозби, хапнал си до насита. И след като се навечерял, легнали си двамата в една постеля.

На сутринта сър Ланселот станал рано, а сър Кей оставил да спи, взел неговите доспехи и щита му, въоръжил се, отишъл в конюшнята, взел неговия кон и като се сбогувал с домакинята, потеглил на път. Скоро след това сър Кей се събудил и видял, че сър Ланселот го няма. И забелязал, че сър Ланселот му е оставил своите доспехи и своя кон.

— Кълна се, че зла участ ще сполети не един и не двама от рицарите на крал Артур, тъй като онези, които го срещнат, ще бъдат дръзки, мислейки, че виждат мен, и горко ще се каят поради това. А пък аз, с неговите доспехи и неговия щит, ще пътувам необезпокояван от никого.

И тъй, не след дълго сър Кей благодарил на домакинята и си тръгнал.