Томас Малори
Смъртта на Артур (118)

Глава 16

Как, по молба на една дама, сър Ланселот хванал сокол и как тя го измамила

И тъй, сър Ланселот пропътувал много непознати земи, прекосил блата и долини, додето най-подир случайно стигнал до един богат замък и тъкмо да го отмине, сторило му се, че чува да бият две камбани.

И забелязал тогаз да лети над главата му сокол, устремен към висок бряст, а на краката му имало дълги каишки. Свил криле соколът и кацнал на бряста, ала каишките му се заплели в клоните, та когато понечил да литне отново, увиснал за краката. Видял всичко това сър Ланселот и разбрал, че хубавият сокол ще загине, та му домъчняло за него.

Излязла тогаз от замъка една дама и със силен глас викнала:

— О, Ланселот, Ланселот, ти, който си рицар над рицарите, помогни ми да хвана сокола си, тъй като, ако се загуби, моят господар ще ме убие, защото аз държах сокола, а той се отскубна от ръката ми и ако моят господар, съпругът ми, узнае, той е тъй избухлив, че ще ме погуби.

— Как се казва съпругът ви? — запитал сър Ланселот.

— Сър — рекла тя, — името му е сър Фелот, рицар на краля на Северна Галия.

— Добре, любезна господарко, щом знаете името ми и ме заклевате в рицарската ми чест да ви помогна, ще направя каквото мога, за да хвана вашия сокол, макар че, Бог ми е свидетел, не ме бива много да се катеря, а дървото е твърде високо и с малко клони, за които да се хвана.

И с тези думи сър Ланселот слязъл от коня и го вързал за ствола на дървото, а сетне помолил дамата да му свали доспехите. И щом се освободил от бронята, той си съблякъл дрехите, та останал само по риза и брич, и с много труд и усилия се покатерил по дървото, хванал сокола, вързал каишките му за голям прогнил клон и хвърлил сокола и клона на земята.

Грабнала веднага дамата сокола в ръка и тозчас изскочил из близкия храсталак мъжът й, сър Фелот, в пълно въоръжение и с меч в ръка.

— Рицарю Ланселот, хванах те най-сетне — рекъл той и спрял до ствола на дървото, готов да го убие.

— Ах, господарко — рекъл сър Ланселот, — защо ме измамихте?

— Тя стори само туй, което й заповядах — рекъл сър Фелот. — Затуй знай, че спасение няма — дошъл е часът да умреш.

— Голям позор ще бъде за теб — рицар в пълно въоръжение — да убиеш с измама беззащитен човек — отвърнал сър Ланселот.

— Не очаквай милост от мен — рекъл сър Фелот, — затуй спасявай се, ако можеш.

— Истина ти казвам, позор ще е за теб — рекъл сър Ланселот, — ала щом не отстъпваш от намеренията си, вземи доспехите ми, а меча ми закачи на един клон, та да мога да го стигна, пък после се опитай да ме убиеш, ако можеш.

— Не, не — отвърнал сър Фелот, — познавам те аз теб по-добре, отколкото си мислиш, и затова оръжие няма да получиш, ако зависи от мен.

— Горко на рицаря, що трябва да умре без оръжие! — рекъл сър Ланселот.

И тогаз огледал внимателно дървото и забелязал над главата си голям чепат клон без листа и го отчупил чак до стъблото. Сетне заслизал надолу и като видял къде стои конят му, скочил изведнъж зад него и се обърнал с лице към рицаря.

Замахнал в миг сър Фелот яростно с меча, мислейки, че лесно ще го убие, ала сър Ланселот отбил удара с клона, а сетне го стоварил с такава сила върху главата на сър Фелот, че той паднал в несвяст на земята… Тозчас сър Ланселот взел меча от ръката на рицаря и му отсякъл главата.

Тогаз дамата извикала:

— Горко ми! Защо уби моя съпруг?

— Сама сте си виновна — отвърнал сър Ланселот, — тъй като с измама и коварство искахте да ме убиете, ала ето че съдбата се обърна срещу двама ви.

И паднала тя тогава в несвяст, сякаш бил дошъл сетният й час. А сър Ланселот грабнал доспехите си и побързал да се въоръжи, тъй като се опасявал да не го нападнат отново, защото замъкът на рицаря бил съвсем наблизо. И веднага щом се приготвил, той яхнал коня и потеглил, и благодарил на Бога, че се е избавил жив от това приключение.