Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (99)

7

В този момент стрелбата започнала отново и запалена факла влетяла през счупеното стъкло, подпалила килима и пердетата. Пушек изпълнил помещението. Старият майстор извлякъл майката, ръцете й висели и тя ломотела безсмислени думи. По-късно, в пълна тъмнина, Верена седяла до брат си в каруца с чергило, в която имало и няколко куфара. На капрата седели старият майстор и майка им. Те пътували на запад, сред глухите избухвания на тежките оръдия, една кола между хилядите коли на безкрайна колона. Когато Верена се обърнала, успяла да види, че сградата на управлението на дружеството горяла. Верена често се обръщала и майка й казала:

— Никога не забравяй това, което виждаш сега, дете мое.

— Не, мамичко!

— Хората, които запалиха къщата, не са зли. Ние бяхме зли. Ние ги довлякохме от родните им места и години наред ги експлоатирахме.

— Да, мамичко.

— Сега те си отмъщават. Ние започнахме тази война и нападнахме страните им. Не обратното! Затова сега пътуваме през нощта, затова сега мръзнем, затова се страхуваме. Повече не трябва да има войни. Не забравяй никога това!

— Не, мамичко.

— И ти, Ото.

Момчето не отговорило. То спяло.

— И руските войници, които идват, не идват доброволно. Те не са изминали за удоволствие пътя от Сибир и от Кавказ до Силезия. Те са дошли, защото ние нападнахме тяхната страна. Човек трябва да се защитава, когато го нападат.

— Затваряй си устата, мръсна комунистическа свиня! — изкрещяла една стара жена, която куцукала до каруцата.

— Да — казал старият майстор, — по-добре не говорете така, госпожо Вилфрид. Знаете какви са хората.

Майсторът бил стар социалдемократ, който познавал майката на Верена още от времето, когато тя била млада хубава жена, от времето, когато се омъжила.

В нощните часове на този 3 януари 1945 година Карл-Хайнц Вилфрид бил някъде около Хале. По-късно Верена научила, че той се снабдил с фалшиви документи, според които Карл-Хайнц Вилфрид бил лекар, който трябвало да прехвърли ценни медикаменти в „Алпийската крепост“. Достига Аугсбург във вечерните часове на 25 януари, там спира за малко, за да се снабди с бензин, и в късните вечерни часове продължава към Мюнхен.

Майката на Верена умира в една плевня в предградията на Кобург. Още на сутринта след тяхното бягство имала температура. Тя скрила това и се опитала да скрие и треската, в която горяла. Щом разсъмнало, самолети започнали да прелитат ниско. Те обстрелвали колоната. Умирали хора и животни, ранени крещели с часове преди смъртта си. Но нямало кой да им помогне. Снегът почервенял от кръв. Останалите живи продължили пеш. Възрастните носели децата. И непрекъснато ги обстрелвали нисколетящи самолети. Подгонените хора падали в канавките, в калта, в локвите кръв, върху леда. Старият майстор грабнал Верена и Ото и за да ги запази, легнал върху тях. Майката на Верена лежала до тях. Тя дишала тежко и едва успявала да си поеме въздух. Чак тогава забелязали, че е болна.

— Трябва да продължим по-нататък. До следващото населено място. Там ще намерим лекар, лекарства. Вие имате нужда от легло, госпожо Вилфрид — казал майсторът, когато нападението отминало и оцелелите продължили със сетни сили.

В следващото населено място нямало лекар и легло. Жителите затваряли врати и прозорци пред бегълците. Някои хвърляли хляб на улицата. Верена успяла да хване един самун. Някаква жена я ударила с юмрук в лицето. Тя изпуснала хляба, хванала кървящия си нос и затворила парещите си очи. Когато ги отворила, видяла жената да бяга с хляба.

И в следващото населено място нямало лекар и нямало място. Майката вече бълнувала, не разпознавала никого. Майсторът дал на един селянин златен часовник и пет хиляди райхсмарки — всичко, което притежавал. Срещу това получил жалка малка каручка и някакво жалко конче. Но можели да пътуват само нощем, защото денем имало непрекъснат самолетен обстрел. Майката на Верена лежала в несвяст от температурата.

Най-сетне пристигнали в близост до Кобург. Една плевня им послужила за убежище. Тук децата трябвало да останат с болната, изгаряща от високата температура. Майсторът тръгнал да търси хляб, картофи, лекар.

И Верена искала да се опита да изпроси нещо за ядене. Тя оставила Ото при майка си. В една селска къща, където й отворил дебел мъжага с червено лице, тя помолила за хляб.

— Влез в кухнята!

Мъжът заключил вратата и задърпал палтото и блузата й.

„Той ме би, докато вече не можех да се съпротивлявам. Тогава направи с мен каквото си искаше, разказва Верена. След това ме изхвърли навън и изкрещя: «Тук няма хляб! Изчезвай!» Това беше първият мъж в живота ми. Тогава нямах още осемнадесет години. Когато се върнах в плевнята, майка ми беше вече мъртва.“