Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (83)

15.

Поне един час седим така и се държим за ръце. Гледаме навън към светлините и надолу към хората.

Гласът й звучи дрезгаво и дълбоко, когато накрая казва:

— Ти… ти знаеш нашето споразумение, знаеш за живота, който съм водила. Ти знаеш каква жена съм аз. Знаеш, че между нас никога не бива да има любов. Но ако бях живяла друг живот, ако всичко можеше да бъде друго, тогава… тогава щях да се влюбя в теб, Оливер.

Аз мълча.

След продължително мълчание тя казва:

— Искаш ли да вземем такси и да пообиколим из града?

— Да. Познаваш ли Мюнхен?

— Не.

— И аз.

Тя си слага шлифера и си връзва кърпа на главата. Слизаме с асансьора долу във фоайето. Шефът на рецепцията, един портиер, втори портиер, всички се усмихват. Те си мислят нещо. На нас ни е безразлично какво си мислят.

Портиерът на входа спира едно такси. Помагам на Верена да се качи и казвам на шофьора:

— Един час обиколка на Мюнхен.

— Дадено.

В таксито пак си хващаме ръцете и от време на време се споглеждаме, но не говорим нищо. Пътуваме по широка улица с много магазини и светлини. Завалява по-силно. Стигаме до голям площад.

Шофьорът пита дали сме тукашни.

— Не.

Тогава той поема ролята на гид.

— Това е кметството. С прочутата часовникова кула, дето звъни в единадесет. Виждате ли фигурките?

— Да — казвам.

Но виждам само Верена.

Дъжд. Тропа по стъклата. Чистачките работят с нервен ритъм. Нови улици, автомобили и хора. Една развалина.

— Това е Националният театър, скоро ще го възстановят. — След малко: — Военният музей. А тук Хитлер…

— Да — казвам. — Знаем това.

— Оттук до Арката на победата е точно един километър. Вдигната е по времето на крал Лудвиг. — Шофьорът се смее. — В училище, когато бях малък, господин учителят ме попита: „Алоис, какво е един километър?“, а аз отговорих: „Един километър е разстоянието между Военния музей и Вратата на победата.“

Ето арката, осветена.

— Това е Вратата на победата.

Врата на победата. Защото толкова много сме побеждавали.

Широка улица.

— Швабинг — обяснява ни шофьорът.

— Имаш ли цигара? — пита Верена.

Вадя една от пакета, запалвам я и й я подавам, предлагам и на шофьора, после и аз си взимам. Колата подскача из тесни малки улички с много заведения, посещавани от хора на изкуството. След това къщите остават зад нас и пътуваме през голям тъмен парк. Вековни дървета изникват и изчезват, блестят мокри в светлините на фаровете.

— Това е Английският парк — казва шофьорът.

Призрачно езеро, във водите му се отразяват самотни светлини. Продължаваме да се държим за ръце и да се споглеждаме. Но телата ни не се допират, само ръцете.

С дълъг завой излизаме отново на широка улица зад парка, тя води към висока колона с изправена фигура с крила и вдигната ръка.

— Това е Ангелът на мира.

Ангелът на мира. И на половин час разстояние оттук…

В този миг Верена казва тихо:

— И на половин час оттук…

Ноа има купища криминални романи. Точно в една кримка, „Мошеникът“ от Едгар Уолъс, прочетох изречението, за което ще трябва да помисля: „За всеки мъж някъде на света живее една жена, която трябва да срещне, за да я разбере веднага и веднага да бъде разбран от нея.“

Минаваме през нов градски квартал, виждаме модерни високи строежи, градински насаждения, градинки пред къщите. Вали още по-силно.

— Това е зеленият Богенхаузен, нов квартал.

Обръщаме и тръгваме обратно към центъра. Верена стиска здраво ръката ми.

Голямо движение, много светофари, много хора. Черен обелиск.

— Наполеон е наредил да го издигнат от претопени немски оръдия след войната, която сме загубили, не знам вече коя поред е.

Централната гара.

— Вижте, още се строи! Не знам откъде сте, но това е срамота! Петнадесет години след войната! Бяха направили половината покрив и тогава се разбрало, че имало някаква грешка в конструкцията, така че събориха всичко. Корупция, казвам ви, нищо друго. Така си печели милионите някоя фирма. А пътниците ги вали дъждът, докато чакат влака. Петнадесет години след войната!

Как ли ги е валяло хората там, в Дахау, на половин час разстояние оттук, в продължение на дванадесет години, когато са ги подгонвали за онези ужасни проверки от гадните им бараки — всички тези затворени, унижавани, измъчвани, умиращи? Когато е валяло.

— Сега ще ви закарам и до Харас и един час горе-долу ще е минал.

— Гладен ли си?

— Не — казвам аз.

Тя ми тика нещо в ръката. Някакво шишенце.

— Това са хапчета за сън. Вземи две, когато си лягаш, и аз ще взема. За да можем да спим.

Нито дума дали заедно ще прекараме вечерта, тя не споменава, аз също. Прибирам шишенцето. Много съм й благодарен.

— Как ще поддържаме връзка?

— Аз ще ти пиша, ти ще ми пишеш. До поискване.

— Не!

— Защо така подскочи?

— Защото аз… Никога не пиша писма! Човек не знае какво може да се случи с писмата. Някой може да ги намери. Някой може да те изнудва. Някой може и мен да ме изнудва.

— Да — казва тя объркана, — така е. Аз съм толкова небрежна. Знаеш ли, че вече няколко пъти губих писма? Повечето ги изгарям веднага, но някои запазвах и ги губех. Да се надяваме, че никой не ги е намерил.

— Да се надяваме.

— Аз ще ти се обадя.

— Но не от къщи.

— Защо не? На Ема мога абсолютно…

— Коя е Ема?

— Нашата готвачка. Тя е на моя страна.

— Въпреки това. Трябва да телефонираш от някоя поща. Направи си разходка. Между два и четири без петнадесет. Когато имаш възможност. Всеки ден ще те чакам от два до четири без петнадесет в гаража във Фридхайм да се обадиш.

— И ако не мога да изляза?

— Тогава чакането ще е напразно. Не можем да рискуваме да се обаждаш в интерната. Винаги може някой да подслушва.

— Защо си толкова нервен, Оливер? Защо си толкова нащрек? Нещо случило ли се е?

— Да.

Тя подскача на мястото си.

— Какво?

— Не с нас… С една друга жена… с една друга жена някога ми се случи нещо… защото бяхме непредпазливи и телефонирахме и си пишехме писма.

— Ето ни в Харас, дами и господа.

— Моля?

— Това е Харас.

— Аха!

— Да ви върна ли в хотела?

— Да, ако обичате — казва Верена. И към мен: — Не бъди тъжен. Моля те, не бъди тъжен.

— Добре.

— Ще е само за няколко дни. Кълна ти се. По-малко от седмица. Дотогава ще съм намерила някой бар или някое кафене, в което ще можем да се срещаме. Дотогава… — тя доближава устни до ухото ми — … дотогава ще съм намерила някой хотел.

— Да.

Отново стиска здраво ръката ми.

— Дори и цветя не мога да ти изпратя — казвам аз.

— Нищо, Оливер… Аз нямам нужда от цветя… От теб… От теб имам нужда… Ще видиш, ще бъде хубаво, така хубаво, както никога досега… за теб и за мен…

— Да.

Спираме пред хотела.

Портиерът с голям чадър тича от фоайето, за да подслони Верена. Застава близо до нас, така че ще чуе всяка дума. Не можем вече да се целунем. Не можем вече да разговаряме.

— Приятен път.

— Благодаря.

— Вдругиден следобед ще се обадя.

— Добре.

— Лека нощ.

— И на теб.

Все пак й целувам ръката. Тя ми се усмихва, скрива се под чадъра и бързо влиза в хотела. Изпращам я с очи, после се качвам пак в таксито, което чака, и давам адреса на малкия хотел, в който сме отседнали с класа. Вече вали като из ведро.