Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (181)

2.

На другия ден напускам натъжената фамилия Мортула и се пренасям в стъклената къща в Ла Биодола. Ръкописа оставям на съхранение на дядото. Казвам му, че ще си го взема, когато отпътувам.

— Случило ли се е нещо?

— Да.

— Нещо лошо?

— Да.

— Помози Бог.

— Дано.

И така, прекарвам дни и нощи в къщата на господин Лорд, на неговия плаж, с него. Когато му се налага да замине, той се грижи прислугата да остане, секретарката, Евелин, гувернантката, всички. Ако Верена и аз искаме да се любим, се налага да навлизаме навътре в морето, защото, слава богу, Евелин се страхува от лодката.

Между другото, когато се видяхме отново с малката и играхме на плажа, тя ми се извини. Колкото и да е малка — успяла е да разбере нещо от това, което се разиграва…

— Аз… Тогава във Франкфурт ти бях толкова ядосана… Казах, че не искам никога вече да те видя. Сега ти си тук, на Елба. Нали това е заради мама и мен?

— Да.

— Ти няма да ни изоставиш?

— Не. Никога!

— Просто е много трудно, нали? Вярваш ли, че ще успееш?

— Да се надяваме…

— Ще разрешиш ли да те целуна за сдобряване?

— Много ще ми е приятно.

— Така. А сега ти мен.

Целувам мократа й буза.

— Наистина трябва да имаш търпение, Евелин.

— Имам. Имам. Но докога ще е това?

— До Коледа.