Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (53)

8.

След като разказах всичко това на Верена, двамата дълго мълчим, хванати за ръка. Нейната вече се е стоплила. Реактивен самолет прелита горе. В далечината се чува деца да пеят.

— И после? — пита Верена.

— Нищо особено. На Нова година всички служители напуснаха и данъчните взеха вилата.

— Но ти все някъде е трябвало да живееш!

— Инспектор Харденберг продължи да се грижи за мен. Отначало живях в хотел, при това в добър хотел, защото господин баща ми, който се беше спасил с откраднатите милиони, някак си изпращаше пари. След това се намеси Службата за деца и юноши.

— Службата за младежта?

— Ами да. Аз бях дете без родители. Непълнолетен. Семейството ме беше изоставило. Така че ми определиха настойник и той ме даде в сиропиталище.

— Хубава работа!

— Не искам да се оплаквам, но това наистина беше гадно време. Сега разбираш ли защо изпитвам такива сърдечни чувства към баща си?

Тя мълчи и гали ръката ми.

— Впрочем в сиропиталището останах само една година — казвам аз. — След това постъпих в първия си интернат.

— Интернатът е страшно скъпо удоволствие!

— Междувременно нещата се уредиха. Мъжът ти прехвърляше всеки месец пари в банковата сметка на моя настойник.

— Моят мъж? Но защо…

— На пръв поглед — от безкористно съчувствие и за да помогне на стария си приятел. С това службите трябваше да се задоволят. Никому не е забранено да подарява пари някому. Всъщност работят заедно, това вече ти го казах, и твоят мъж си връща редовно всички пари, които прехвърля. Не знам как става, но си ги получава. Баща ми все нещо ще измисли. Налудничава работа, наистина — мъжът ти всеки месец плаща за мен, а ние седим тук и ти ми галиш ръката, и аз…

— Стига! — тя извръща глава настрани.

— Какво има?

— Никога не съм обичала мъжа си. Бях му благодарна, че ни измъкна с Евелин от мизерията, бях му благодарна за хубавия живот, който ми осигури, обаче никога не съм го обичала. Но го уважавах — до днес. За мен до днес Манфред беше нещо като… нещо като фамилното му име — Лорд! Благородник! Човек, който не прави гадости.

— Съжалявам, че разруших илюзията ти.

— О…

— За твое успокоение — в интерната имаме един гърбушко, голям тарикат. Знаеш ли какво казва той — „всички хора са свине“.

— И ти ли така мислиш?

— Хм…

— Но…

— Но какво?

— Но… човек не може да живее, ако мисли така! — Тя отново ме поглежда с черните си знаещи очи.

Пламвам и се навеждам, целувам я по шията и казвам:

— Прости ми. Прости ми. Аз не го мисля.

Внезапно тя ме прегръща с двете ръце и ме държи здраво. През завивката усещам топлината на тялото й, вдишвам аромата на кожата й и не мога да отделя устни от шията й. Никой не мърда. Така лежим дълго. После тя ме отблъсва от себе си, силно, с двете ръце, болезнено.

— Верена!

— Ти изобщо не знаеш какво съм правила. С колко мъже…

— Не искам и да знам. Да не мислиш, че аз съм ангел?

— Но аз имам дете… имам любовник…

— Нямаш любовник. Само мъж, с когото спиш понякога.

— Преди него имах друг! И още един! И още един! Аз съм уличница. Животът ми е минал в разврат. Нищо не струвам! Нищичко! Ожених се по сметка и още от първия момент…

— Сега ме остави аз да кажа нещо!

— Какво?

— Ти си прекрасна — шепна и й целувам ръката. — За мен ти си прекрасна.

— Използвам детето си да ми помага при моите изневери. Аз… аз…

— Ти си прекрасна!

— Не.

— Добре тогава, струваш точно толкова, колкото и аз. Винаги съм казвал, просто е невероятно как успявам да привличам себеподобните, да ги откривам, да ги надушвам. Не е ли чудесно?

— Така ли мислиш?

— Да, Верена.

— Но аз не искам! Не искам!

— Какво?

— Всичко да започне пак. С теб. Да мамя Енрико.

— Ти мамиш мъжа си, така че можеш спокойно да мамиш и Енрико.

Изведнъж тя започва да се смее. Първоначално мисля, че е истеричен изблик, но не, това е съвсем нормален смях. Тя се смее, докато не я заболява пак, и си слага ръката на корема.

— Оу — изохква. — Знам, че трябва да внимавам. Ти си прав, Оливер, всичко е много смешно. Безумно смешно. Целият живот.

— Е, виждаш ли — отвръщам. — Какво ти казах.