Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (200)

5.

Патоанатомът Фридрих Петер беше дребен и пълен. През живота си бе изследвал толкова много трупове, че не би могъл да назове дори приблизителния им брой. Бяха му предоставили едно помещение в сутерена на „Амбасадор“ за огледа на мъртвия Оливер Мансфелд. Оливер Мансфелд лежеше гол върху голяма маса, покрит с бял чаршаф. Харденберг влезе в помещението.

— Убийство ли е?

— Не.

— Тогава?

— Самоубийство.

— Но раните?…

— Вижте, господин инспектор, случаи като този са ни най-неприятни. Въпреки всичко ви казвам, момчето се е самоубило.

— Откъде знаете?

— Има дебели учебници за истинските и фалшивите самоубийства. В нашия случай този, който е предизвикал нараняванията — разбира се, не знам кой е, да го откриете е ваша задача, а нараняванията са от тъп предмет — та този, за когото става дума, дори не си е направил труда да създаде измамно впечатление за самоубийство. Елате сега. — Докторът се наведе над мъртвеца. — Виждате ли тук белезите от удушаването?

— Да.

— А ето нараняванията. Тук. Тук. И тук. Направих няколко микроскопски изследвания. Кръвта от зацапаните места в колата е идентична с тази на мъртвеца. Има специален метод за установяване кога и по какъв начин се губи кръв. Открихме кръв в кулата, по стълбите на кулата и в колата. В малката кола не е могло да има борба.

— Ами ако мъртвецът сам е предизвикал нараняванията си?

— Невъзможно. Нека да продължа. Моето твърдо убеждение е, че умрелият е бил нападнат и ранен в кулата. Тогава той — вече ви казах, че смъртта е настъпила някъде в ранните вечерни часове на неделния ден — се е довлякъл до колата си. Но по това време все още не е валяло. Хората ви са намерили кървави следи под снега.

— Да, точно така. Но какво е търсил в колата?

— Нямам представа. Искал е да избяга. Да се скрие. Кой може да знае? Това не е моя задача. Вече е валяло, когато раненият се връща обратно в кулата.

— Откъде вадите това заключение?

— Дрехите и обувките му бяха пълни със сняг, когато го намерихме.

— Снегът е навалял и в кулата.

— И подметките на обувките му бяха заснежени, господин инспектор. А намерих и кръв по подметките. Но не това е решаващото. Вижте тази малка ивица на шията, която е от въжето. Очевидно се е появила най-малко два часа след нараняванията от ударите, а тези наранявания — в това няма никакво съмнение, е получил още приживе. Във всеки случай те не са били толкова тежки, че да не може да отиде до колата си и да се върне в кулата.

— Възможно е някой да е изцапал колата с кръв. Възможно е момчето да не се е качило само в колата.

— Напротив. Кръвта, която намерихме, беше на капки, а не размазана. После — каза доктор Петер — ние правим разлика между типични и нетипични обесвания. Самоубийците се бесят…

— Типично.

— Тъкмо обратното! Нетипично!

— Какво означава това?

— Ако аз ви бесех, господин инспектор, възелът на въжето щеше да се падне точно при шийния прешлен, за да си прекършите врата бързо и сигурно. Ако ви бесех аз, щях да се постарая по въжето да няма кръв, ако преди това съм ви нанесъл удари.

— Имаше ли кръв по въжето?

— Да, кръв на мъртвеца. И на гредата имаше кръв. Имало е, така си мисля, борба между младежа и някои друг, при която младежът получава наранявания. Те не са били толкова тежки, че да му е невъзможно да се обеси. Изследването на съдържанието на стомаха показа, че младият човек не е бил пиян и не е бил доведен до безпомощно състояние с наркотици или сънотворни. По мое мнение не може и дума да става за убийство, представено като самоубийство. С това искам да кажа, че е изключено след настъпването на смъртта да са нанесени още наранявания. Това показа микроскопското изследване, както вече отбелязах.

— Значи той е бит…

— Но не така, че да не може да се движи.

— … Но не така, че да не може да се движи. Довлича се до колата си, остава в нея известно време.

— Правилно.

— Връща се в кулата и там се обесва. Защо?

— Това — казва доктор Петер — е ваш проблем, господин инспектор. Аз помолих професор Мокри от университета във Франкфурт да долети веднага, за да потвърди моето мнение. Той ще пристигне всеки момент. Не е било убийство, повярвайте ми. Какво е това?

— Два плика, нищо особено. Ще ми направите ли услуга?

— С удоволствие.

— Когато стигнете до единодушно мнение с професор Мокри, ще освободя трупа. Вие ще го сложите в ковчега, моля ви, сложете там и двата плика.

— Както кажете — отвърна доктор Петер.

Харденберг погледна мъртвия.

— Познавах го още от малко момче. Ако е самоубийство, ако е било самоубийство, защо го е направил?

— Това — каза доктор Петер — е друг въпрос.

Харденберг излезе от сутерена. Във фоайето на хотела забеляза дебелия редактор. Лазарус му махна. Харденберг отиде при него.

— Предполагам, че сега ще се приберете в стаята си и ще четете ръкописа?

— Точно това мислех да направя.

— Мисля, че тогава до утре вечер ще сме съвсем наясно. Кажете ми, господин инспектор, проверихте ли джобовете на мъртвеца?

— Естествено.

— Много неща ли намерихте?

— Не много.

— Между тях имаше ли и една маслина?

— Защо?

— Ако бяхте прочели ръкописа, щяхте да разберете въпроса ми. Та имаше ли маслина в джоба си?

— Да. Много стара, изсъхнала.

— Къде е тя?

— В стаята ми.

Паул Роберт Вилхелм Лазарус тихо каза:

— Ако маслината не ви трябва повече, господин инспектор, може ли да я взема?

— За какво ви е?

— Просто така — отговори нескопосаният мъж и се изчерви, — просто така.