Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (183)

4.

Този следобед пак седим на тераската на малкия бар в Марчана Марина. Наблюдаваме как рибарите подготвят лодките си и пием вино, държим се за ръцете.

Всичко е колкото тъжно, толкова и смешно, защото тъкмо когато исках да извадя гривната от джоба си и да я дам на Верена, тя изважда златен часовник от джоба на блузата си и казва:

— Искам да ти направя подарък!

Часовникът от вътрешната страна има надпис: С любов — Верена Елба, 1961

Гривната от вътрешната страна има надпис: С любов — Оливер Елба, 1961

Верена изпада в истеричен смях.

— Какво ти е толкова смешно?

Тя продължава да се смее.

— Верена, кажи ми какво става?

Тя престава да се смее и виждам сълзи в очите й.

— Любими мой, най-любими… Забелязах, че когато пристигна тук, вече нямаше часовник. Тогава реших да ти подаря нов. Но вече ти бях казала, че мъжът ми следи всеки пфениг, който харча. Така че занесох тази гривна на един златар в Портоферайо…

— На Площада на Републиката?

— Да. Той я взе на консигнация, а часовника за теб капарирах. Златарят каза, че ще може да ми даде часовника, когато продаде гривната. И сега я е продал!

— На мен! Ти получаваш собствената си гривна.

— Но пък ти получаваш нов часовник. Откъде имаш пари да купиш гривната?

Казвам й.

— Ако не беше работил при синьор Феланцони, може би нямаше да срещнеш мисис Дърам. И нямаше да попаднеш при Инграм.

— Може би не при Инграм, а при мъжа ти. Казвам ти, той има шпиони тук и си играе с нас като котка с мишки. И сега ни наблюдават, в тази минута. Вероятно вече пак има наша снимка.

— Сега обаче всичко трябва бързо да приключи. Не мога да издържа дълго.

— Три месеца, Верена, само три месеца.

При завръщането си в Казача даваме гривната и часовника на дядо Ремо. Моля го да ги прибере.

— С удоволствие. Помози Бог — казва той.