Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (80)

12.

Заминах за Франкфурт и заложих колата си. Петте хиляди марки трябва да връщам с месечни вноски по 321 марки. Срещнах господин Лео в гората и му предадох парите на ръка. Той ми даде бележка:

„С настоящото потвърждавам, че получих от г-н Оливер Мансфелд на 14 септември 1960 година 5000 ДМ (пет хиляди дойче марки).

Лео Галер“

Настоявах за по-подробно обяснение, но той отказа. Каза, че предпочита да се откаже от парите и да задържи писмата и записите. Аз отстъпих. Пък и от моя страна беше глупаво да очаквам потвърждение, че ме е изнудвал… Все пак бележката си беше някаква сигурност. Така си представях.

След като взе парите, господин Лео ми връчи останалите пет писма и осем магнетофонни ролки. Отидохме заедно в празната вила на Манфред Лорд и прослушахме записите на неговия магнетофон, защото исках да се уверя, че не ми продава някакви други записи. Бяха истинските. Петте писма и осемте ролки изгорих в гората.

Може господин Лео да е фотокопирал писмата и да е заверил нотариално верността на копията. Може да е презаписал ролките. Може да притежава още писма и още записи. Не знам. В момента сторих това, което можех. Нищо по-умно не ми дойде на ум. Вие бихте ли измислили нещо по-добро? Има ситуации, в които човек може само да се надява. Аз се надявам.

Засега, каза шефът, лекарите са забранили посещенията при Джералдин. Казват, че животът й е в опасност. Аз й изпратих цветя. Беше ли и това грешка?

Сигурно.

Днес за целия свят Дахау е символ. Бил е концлагер номер едно. Тук е започнал геноцидът. С автобуса можете да стигнете от Мюнхен за тридесет минути. Но нито жителите на Мюнхен, нито жителите на Дахау са знаели какво е ставало в лагера.

Никой нищо не е знаел.

Бараките са запазени. В тях живеят хора, свободни хора. При входа на лагера свети жълта телефонна кабина. За да могат хората, които днес. 1960 година, живеят в този лагер, да телефонират. Невъзможно за онези, които са живели в този лагер до 1945. Пример за прогрес! Между бараките са опънати въжета. Жени с кърпи на главите се движат наоколо. Деца играят. Има и параклис. Пътеките са покрити с черна сгурия.

Нашият автобус спира пред входа на лагера. На портала ни чака възрастен човек. Той ще ни води. Вместо поздрав казва:

— Аз съм дърводелец. Бях тук затворник. Сега развеждам посетителите. Идват много посетители, най-вече чужденци.

— А немци?

— Също.

— Какво е количественото съотношение?

— Приблизително на тридесет чужденци идва и един германец — отговори някогашният затворник. Между другото той куца също като доктор Фрай. Целият клас върви мълчаливо след двамата мъже.

Отсъства само Ноа. Той беше помолил да остане в интерната. Без него Волфганг изглежда някак смазан.