Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (70)

2.

Звънецът бие. Триста деца се втурват в училищната сграда. Първият ни час е при Порчето. Латински. На стълбите ме спипва Джералдин. Сега вече не мога да се измъкна.

— Какво ти става? — Устните й са влажни, гърдите й се вълнуват. Тя тръгва с мен.

— Нищо. Защо?

— Защо се криеш? Защо не можем да се срещаме?

— Джералдин, аз…

— Имаш някоя друга!

— Не.

— О, да!

— Не!

— О, да! И ако разбера коя е, ще извъртя грандиозен скандал! Никоя не може да те отнеме от мен! Разбираш ли? Никоя!

Гласът й набира височина. Момчета и момичета се спират, слушат, хилят се и си шушукат.

— Джералдин… Джералдин… по-тихо…

— Как ли пък не, тихо!

— Да, тихо! Само това те моля.

За секунди тя направо се смачква, раменете й увисват, очите й се пълнят със сълзи.

— Аз… аз… не исках да кажа…

— Добре.

— Божичко!

— Наистина не… — сега тя шепне послушно. — Вече не мога да спя… нощем лежа и си мисля как беше в падината и през онази нощ… Обичам те, Оливер… Така те обичам…

Още десет метра до класната стая. Може ли десет метра да са толкова дълги!

— Ти също ли ме обичаш?

— Естествено.

Тя стиска ръката ми.

— Кога ще се видим?

— Още не знам.

— В три в падината?

Днес е хубав ден, с мека слънчева светлина. По синьото небе се носят бели облаци и от дърветата падат пъстри листа.

— Не, днес няма да мога.

— Защо не?

— Аз… Днес не ми позволяват — лъжа аз.

— Утре?

— Да, може би утре.

До утре Ханзи може да измисли нещо!

Тя стиска здраво моята ръка с нейната гореща, потна ръка.

— Тогава ще мисля само за утре. Сега ще се радвам само за утрешния ден. И ти ли?

— Да, и аз.

Защо точно на мен трябваше да се случи? Защо?

Госпожица Хилденбранд минава покрай нас. Тя опипва леко стената по пътя си. Ние поздравяваме. Тя благодари, усмихната добродушно. Сигурен съм, че не ни позна. Тя не знае кои сме. Тя не знае, че тук й остават само още двадесет и четири часа. И аз не го знам. Никой не знае това. Само може би Ханзи.