Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (117)

25.

На 20 декември след (предколедния) обяд слизам във Фридхайм, за да изкарам колата си от гаража. По-скоро тичам, защото съм преял, тъй като ми се услади много. Сега трябва да подпомогна храносмилането.

Мисля, че във всички интернати по света е така: преди Коледа, Великден, Петдесетница и големите празници храната става разкошна. За да може децата да дадат у дома правилния отговор, когато ги попитат за яденето. Прав ли съм? Или това става от любов към ближния и преклонение пред великите празници и християнството?

До гаража има магазин за обувки. „Парижки модели“ е написано на една реклама. Веднъж разгледах обувките и действително са много шик. Във Франкфурт едва ли се намират по-добри. Кой купува тук такива?

Изкарвам колата от гаража и гледам кой какво купува. Куцащият доктор Фрай. Той току-що излиза от магазина с два пакета под мишница. Щом ме вижда, става нещо, което никога не съм мислил, че е възможно — докторът се опитва да избяга. Лицето му пламва, той бързо се обръща и изблъсква обратно в магазина една жена, която го следваше и която положително е пазарувала заедно с него. Не мога да позная жената.

Е да, мисля аз и настъпвам педала. Защо доктор Фрай да няма връзка с жена? Браво! Чудесно!

В „Квеленхоф“ отново обличам само неща, които лесно се събличат (митницата, митницата!) и пълня пътната си чанта. Взимам малко бельо (костюмите са в Ехтернах), няколко книги, тоалетни принадлежности и „Дибук“, който господин Лорд изпраща на баща ми. Ноа знае пиесата и ми разказва за хасидим, общността на ортодоксалните източноевропейски евреи. Искам по време на полета към къщи да я прегледам. Изглежда ми интересна.

Часът е три. Трябва да тръгвам. Теди Бенке ми беше писал, че иска най-късно в четири да потеглим (заради мъглите). Сбогувам се с Ноа и Волфганг, те и двамата остават в интерната, слизам долу и си взимам довиждане с Рашид и Ханзи. Черния Али го взеха вчера с ролс-ройс. Рашид е тъжен, когато се сбогувам с него, но се държи. След една-две години ще се прибере в Персия. Но когато започва да се разпростира върху темата, Ханзи, който е учудващо миролюбив, казва:

— Забрави бе, човек! Тук ще си изкараме няколко дни супер. Мисля, че съм най-щастливото момче на света!

— Защо?

— Защото не трябва да се връщам у дома. Вторият ми баща се опита да ме вземе, но шефът го изхвърли. О, радост, о, блаженство — припява малкият гърбушко и потупва малкия принц по рамото. — Имам изненада за теб, Рашид. Тук остават и няколко момичета. Когато се стъмни, ще отидем до тяхната вила. Ще ти покажа нещо. Не ме питай какво, ще видиш. Това е моята коледна изненада. Само няколко завеси да не са спуснати…

— Ти си голяма свиня — казвам аз.

— А още толкова млада — подсказва Ханзи. — Чупката, старче! Лек полет!

Когато нося чантата си към колата, виждам Джузепе. Той стои до ягуара и лицето му свети.

— Здрасти, Оливер!

— Изглеждаш толкова доволен, Джузепе!

Той ми показва едно писмо, цялото омърляно и измачкано от много четене.

— От моята майка, да? Пише, че министър-председателят Фанфани ще даде голяма коледна… амне…

— Амнистия.

— Да. Мама пише, папа има шанс да бъде освободен. Тогава той ще дойде като работник в Германия. Защото в Неапол няма работа, разбираш ли? Тук работа има много. Папа ще печели много пари. Може да дойде да ме посети. Хубава Коледа, нали, Оливер?

— Да, Джузепе. Надявам се баща ти да бъде освободен.

— Разбира се!

Ние си стискаме ръцете.

Аз потеглям по стръмния път надолу към Фридхайм. При това изпреварвам двама възрастни, които, потънали в разговор, се разхождат бавно в снега. Разпознавам ги веднага — доктор Фрай и мадмоазел Дювал, новата ни учителка по френски, която се чувства толкова нещастна в Германия. Минавам покрай тях, но не ги поздравявам, не им преча. Те са потънали в разговора си. Едва когато излизам на главната улица, осъзнавам какво съм видял — мадмоазел не носи вече старите си обувки, а е с нови черни кожени ботушки.