Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (12)

11.

Оставам дълго пред училището и чакам, чакам, и аз не знам какво. Да се появи момичето? Кретен! Ще има да чакаш. Тя сигурно познава идеално всичко тук и отдавна е изчезнала през някой друг изход. Но този професор Флориан би трябвало да се появи, нали? Или някой друг. Що за кръчма е това? Ядосан влизам в главната сграда. В тъмното стъпките ми кънтят адски силно.

Не мога да си намеря кибрита. Пипнешком минавам покрай стената и забелязвам, че фоайето е кръгло, със стълбище по средата. Все някога ще стигна до ключ за осветлението или до някоя врата.

Ето врата. Напипвам и натискам дръжката. Вратата се отваря. В помещението завесите са спуснати. Под лампиона до масата седи малко момче, играе с кукли и пее:

— Хер капитан, хер капитан, съпругата ви где е?

Помещението е подредено като всекидневна. Старовремски мебели. Меката светлина пада върху момчето и масата.

— Добър ден — казвам аз.

Нищо. Малкият продължава да играе и пее:

— … Немита, чорлава е тя и свински шишкавее!

Едва сега забелязвам колко е малък. Не повече от метър и четиридесет на ръст. Седи така, като че ли се опитва да си подпре брадичката на коленете. Леко ми призлява, като виждам, че не се опитва, а целият му гръбначен стълб е изкривен — и как, о, боже — как!

Главата му е клюмнала, лявата буза почти е залепнала на рамото. Или пък лявото му рамо е щръкнало до бузата. Целият е усукан — малкият с русата коса, бледо лице и лъчисти сини очи.

Успявам да го видя, когато за втори път казвам „добър ден“. Той се сепва изведнъж, а после закрива лицето си с ръце и страх изплува в сините му очи.

Къде съм попаднал? Какво е това тук? Лудница?

— Слушай — казвам аз, — нищо лошо няма да ти направя.

Но той остава като парализиран с ръце на лицето и притиснати до тялото колене.

— Случайно да си видял едно момиче?

Отрицателно поклаща глава.

— С набрана фуста. Висока колкото мен. Трябва да е някъде тук.

Свива кривите си рамене. Долната му устна се разтреперва.

— Какво става тук? Защо се страхуваш толкова?

— Аз винаги се страхувам — казва той с много тих, много тънък глас.

— От кого?

— От всички хора.

— Защо?

— Всички са свине — казва малкият гърбушко. — Човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив. — Той най-сетне сваля ръцете си и ме поглежда. Очите му пламтят. — Кой си ти? Нов?

— Да.

— Аз съм тук от две години.

— Какво правиш тук сам? Не си ли беше у дома за ваканцията?

— Не — казва той и блъсва куклите, с които си играеше — малки, симпатични кукли. — Останах тук.

— През цялото лято?

— Да. Също и някои други. Сантаяна. Ноа. И Чикита. Но при тях е нормално, те не могат да се приберат. А аз трябваше да си прережа вените, за да разберат.

— Какво да разберат?

— Че искам да остана тук.

— Ти си си прерязал вените?

Момчето протяга тънките си ръчички и аз виждам два пресни червени белега.

— С парче стъкло — казва той. — Във ваната. Римляните са правили така, нали? В гореща вода. Това сме го учили по история. Но аз забравих да заключа вратата на банята. Един влезе. Аз почти си бях отишъл. Доктор Фибер успя да ме върне към живота. Тогава шефът каза, че може да не се прибирам вкъщи. Шик, а?

— Да — казвам аз, — добре си се справил.

— Бих предпочел, разбира се, да бях умрял съвсем.

— Защо?

— Заради майка ми.

— Защо заради нея?

— Ако бях умрял, тя трябваше да плаче за мен, нали?