Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (156)

10.

Виждам Италия, но мисля за Германия. Живея в настоящето, но мисля за миналото. Чувам мисис Дърам, която ми разправя вещо за нейните заводи — и мисля за всичко, което се случи през последните месеци какво стана с мен и Верена, с другите. Виждам картини, чувам гласове — безразборни, последователни, размесени.

Припомням си как брат Мартин пророкува скорошния край на света в огнения пожар на атомните бомби, как цитира откровенията на свети Йоан, как успокои своите слушатели, членовете на това странно „Човеколюбиво общество“ и ги увери, че тях нищо не ги грози — те носят на челата си печата на Господа.

Морето — сега вече златно в светлината на залязващото слънце.

— Следващото място е Сан Винченцо. Лесно ще хванем кораба, дори ще има време за по едно питие на пристанището, там е толкова романтично…

Следобед през юли. Цъфтящи храсти, навсякъде гигантски червени цветове, горещина, лазурно синьо небе.

Аз мисля за онази неделя през март в Таунус, когато снегът беше започнал да се топи, когато след доклада на брат Мартин двамата със сестра Клаудия се разхождахме в оголелия парк на почивния дом…

— Когато ви взех на магистралата, вие казахте, че винаги мога да дойда, сестро Клаудия.

— Да.

— Може ли… може ли пак да дойда? Дори и без да съм член на вашето общество?

— Винаги можете да идвате. Всеки може да идва. Времето се оправя. Искате ли да поседите в парка? Трябва ли ви някой да говорите? Имате ли въпроси?

— Да, много. Но на тях никой не може да отговори. Никой тук. Тук всички са прекалено добри за моите въпроси.

— Все ми гледате ръката. Автомобилно премеждие. Наложи се да ми ампутират двата пръста.

— Не вярвам.

— Защо?

— Мисля, че нацистите… че по време на Третия райх…

— Не.

— Напротив. Не съм ли прав?

— Да, господин Мансфелд. При един разпит в Гестапо. На улица „Принц Албрехт“ в Берлин. Държаха ме затворена три години. Но моля ви, не казвайте на никого…

— На никого.

— Аз имах голям късмет, загубих само два пръста. Помислете си какво загубиха други хора.

— Сестро Клаудия…

— Да?

— Имам една молба. Може ли да доведа и друг човек?

— Естествено.

— Една жена?

— Да. И двамата сте добре дошли, господин Мансфелд. Посетете ни в най-скоро време. Посещавайте ни често. И не се страхувайте, тук никой няма да направи опит да ви покръсти. Тук ще намерите спокойствие. Това е, което търсите, нали?

— Какво, сестро Клаудия?

— Покой.