Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (82)

14.

— … с ленти, големи и малки венци, много от тях вече са прашни. Вратите на пещите са отворени, на отворените врати също висят изсъхнали венци, имаше дори и един златен — разказвам на Верена.

Вече е пет следобед и се свечерява. Верена е отседнала в един хотел на Карловия площад, където е наела апартамент — спалня, хол, баня. Така може да кани гости, без да буди ненужно любопитство, и наистина портиерът не се впечатли от посещението ми.

Верена е с много тесен панталон и свободна туника от плат със златисти нишки. Седим на широк диван пред големия прозорец и пием чай. Тук съм от половин час. Разказах на Верена всичко, което видях и чух в Дахау. Тя не промълви нито дума. Когато пристигнах, се целунахме, но тя явно веднага е забелязала, че нещо не съм наред, защото посред целувката се освободи от ръцете ми и ме заведе на широкия диван. Мисля, че бях говорил много бързо и много развълнувано.

Верена не ме гледа. Тя гледа от петия етаж на хотела надолу, в гъмжилото на улицата. Става все по-тъмно. Пламват първите светлини. Виждам големи неонови реклами:

ОСРАМ — СВЕТЛО КАТО ДЕН

РЕКС — НАЙ-ДОБРОТО ФИДЕ С ЯЙЦА

УНИВЕРСАЛЕН МАГАЗИН КАУФХОФ

ЕЛИЗАБЕТ ТЕЙЛЪР В „БАТЪРФИЛД 8“

Виждам стотици хора, които се блъскат между трамваите, стотици автомобили, които изчакват или потеглят на светофарите в безкрайни колони във всички посоки. Свършва работното време. Хората се прибират… Прибират се бедните и богатите, от заложни къщи и банки, от работилници и магазини, от служби и фабрики. Толкова много хора никога не бях виждал, нито толкова много коли на такъв гигантски площад.

Свят ми се вие, щом погледна надолу.

Толкова много хора. Толкова много хора. Колко ли от по-възрастните между тях са…

Не, да не мисля за това. Да, винаги трябва да мисля за това. Не искам никога да забравя преживяното днес, няма да мога никога да го забравя.

Бертолд Брехт беше писал: „Други да говорят за собствения си позор, аз говоря за моя.“

Верена гледа неподвижно през прозореца. И чаят стои пред нас, апартаментът е с климатик, всичко е ново, скъпо, красиво, усещам аромата на „Диорисимо“, аромата на момини сълзи.

— Само на половин час разстояние оттук — казвам аз.

Тя кима и мълчи, гледа надолу към човешкия мравуняк на Карловия площад. Внезапно ме поглежда. В сумрака гигантските й черни очи блестят като звезди, отразяват светлините отвън. С гърления си хрипкав глас тя казва:

— Не го казвай, Оливер.

— Кое?

— Това, което искаше да кажеш.

Изведнъж се задушавам. Изправям се и се опитвам да дишам дълбоко. Не мога. Започвам да пелтеча:

— Толкова съжалявам. Как се радвах за днешния ден.

— Аз също.

— Не мислех, че ще стане така. Че ще е толкова ужасно.

— Грешката беше моя.

— Не.

— Да. Предложението беше мое.

Сега мога да дишам дълбоко. Отново сядам до нея и галя коляното й, галя плата със златистите нишки.

— Верена, ако и ти беше там…

— Нямаше нужда да съм там. Аз те разбирам и така. Разбирам те толкова добре, любими.

— Не мога, Верена… Не мога… Страхувам се, че всеки момент ще се разплача като дете. Страхувам се, че ще се разплача, ако те хвана за ръката… и ще разваля всичко… всичко ще съсипя…

— Разбирам. Разбирам.

— Колко е ужасно. Сега сме сами. В друг град. Никой не ни познава. Разполагаме с време. И двамата го искаме. А се случва такова нещо.

— Не говори. Няма нищо. Всичко е наред. Колко е хубаво, че седиш до мен и имаме време, и сме в друг град, и никой не ни познава.

— Може би, ако изпия нещо…

— Не — казва тя, — не трябва да пиеш. Нищо недей да пиеш. Недей да забравяш нищо от това, което ми разказа.

— Ще го опиша. Всичко. И то сега.

— Да, и то сега.

— Верена, обичам те.

— Не го казвай.

— Верена, обичам те.

— Мъжът ми също е бил в партията. Нямал е нищо общо с Дахау, но е бил в партията.

— Как мислиш, колко хора от тези долу са били в партията, Верена? Как мислиш, кой е в онзи автомобил, в онзи трамвай, във всеки автобус?

— Твоето поколение няма вина. Но аз, аз знаех, че Манфред Лорд е бил в партията, когато се омъжвах за него. Аз се омъжих за господин Лорд по сметка, по най-груба сметка…

— Защото си мизерствала.

— Това извинение ли е?

— Да. Не. Не знам. За жена може би.

— Оливер?

— Да.

— Твоят баща беше ли в партията?

— Разбира се! Как мислиш, защо сега е толкова жалък?

Ние се държим за ръцете и мълчим, а навън става тъмно и приглушен тътен достига до нас. Сега започна да вали. Бляскави капки се плъзгат по стъклата, сякаш прозорецът плаче.

За кого?