Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (77)

9.

Принц Рашид Джемал Ед-Дин Руни Бендер Шахпур Исфахани се моли:

— О вярващи, не следвайте стъпките на сатаната! А който следва стъпките на сатаната, на него повелява той покварата и порицаването.

Часът е 20:30.

От предпазливост винаги присъствам, когато Рашид се моли. Али и Ханзи са вече в леглата си, кротки и послушни като малки ангелчета. През цялата вечер Ханзи не ми проговори.

— Измисли ли нещо? — питам го в трапезарията.

Той клати глава. По-късно внезапно изчезна. Сега лежи, втренчил очи в тавана.

Преди да дойда тук, минах да видя Джузепе, когото Али беше пребил. Той е с две други малки момчета, един грък и един баварец. Занесох на Джузепе шоколадови бонбони. Той ме гледа, гладувалото момченце, и казва с ужасния си английски:

— Благодаря ти, Оливер… — И когато вече съм до вратата: — Оливер? — Да?

— И все пак съм прав. Религията е опиум за народа.

Този, който го беше пребил, черният Али, безкомпромисният благочестивец („Има само един Господ, моят!“), е скръстил ръцете си върху завивката. Той също се моли, и то нарочно едновременно с Рашид. Мислех си дали да му забраня. Не мога. Така и двамата се молят в един глас, Али, между другото, доста тихо.

— Отче наш, Който си на небесата…

— И ако не бе благодатта на Аллах към вас и Неговата милост, никой от вас не ще бъде никога чист.

Не ще бъде чист.

Прочетох и второто от трите писма. За третото не ми стигна смелост. И трите писма изгорих в гората и стъпках пепелта.

— … насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни…

Дълговете ни.

Що за жена е Верена? Не се питам заради това, че мами мъжа си. Питам се защо не унищожава веднага такива писма. Лео вероятно ги е откраднал. Как може! Дали Верена наистина не е малко луда? Е, и аз съм такъв. Но осем писма…

Да, ама за няколко години. Може да се случи. Но не е трябвало. Била е длъжна да внимава! Сега аз ще се грижа за нея. Тя не бива да е нещастна.

— Но Аллах е всечуващ, всезнаещ. И удостоените с благодат и обилие сред вас да не се кълнат, че ще даряват на съгрешилите от роднините и клетниците, и преселниците…

— … както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия. Амин!

Джобните ми пари никога няма да стигнат за вноските. Ще трябва да пиша на майка си.

Рашид се моли:

— … и нека прощават! Нима не искате Аллах да ви опрости?… В Деня, когато и езиците, и ръцете, и краката им ще свидетелстват за техните дела…

В този момент навън проехтява електрическият гонг. Това е знак, че шефът иска да направи някакво съобщение по високоговорителя.

Рашид спира да се моли. Али се надига в леглото.

Само Ханзи продължава да лежи спокойно. Той казва отегчено:

— Отвори вратата, Оливер. Не е нужно да слизаме долу, и така ще чуем какво иска да каже старият.

Аз отварям вратата. Много врати се отварят. Малките момчета в пъстри пижами търчат любопитно към салона. Ханзи има право. Гласът на шефа стига достатъчно силно до нас, тъй че спокойно можем да останем в стаята.

— Моля всички учители, възпитателки и възпитатели веднага да дойдат при мен. Трябва да обсъдим нещо. Ако някой от малките или от големите мисли, че може да използва отсъствието на възпитателите, за да върши безобразия, или да избяга, ще изхвърчи още утре. — Гласът на доктор Флориан звучи дрезгаво, май едва се владее. — Освен това искам утре сутринта всички без изключение точно в седем и петнадесет да бъдете в трапезарията за закуска. И на вас имам да казвам нещо. Лека нощ.

Щрак. Устройството е изключено.

— В леглата! Марш обратно в леглата, трябва да изляза! — чувам да вика унило господин Хертерих.

— Какво се е случило? — питам аз.

— Ще изчакам до утре сутринта — казва Ханзи и се обръща към стената.

Върнах се в стаята си и повторих въпроса.

— Какво би могло да бъде? — чуди се Ноа. — Вероятно шефът иска да ни съобщи, че се увеличава училищната такса.

— Да — казва Волфганг, който решава кръстословица, — или че Бундесверът вече му е отнел и последния от кухненския персонал и ще трябва сами да си мием съдовете.

Но те и двамата се лъжат.

На следващата сутрин е мъгливо и студено, но наистина всички ученици се явяват точно в седем и петнадесет в трапезарията. След малко пристига шефът. Лицето му е жълто, с тъмни кръгове под очите. Положително не е спал. Днес той ми изглежда още по-висок и слаб, днес ходи още по-приведен. Говори съвсем тихо.

— Добро утро — казва доктор Флориан.

Триста деца отговарят на поздрава му.

— Преди няколко дни ви казах, че известно време не искам да се храня с вас. И днес няма да го направя. Щом ви кажа това, което трябва да ви кажа, ще си отида и ще закусвате сами…

Аз се оглеждам. Ханзи, който седи до мен, зяпа като същински идиот, съвсем безизразно. Учителите и възпитателите изглеждат потиснати. Поглеждам към масата на Джералдин и чувствам пробождане в гърдите си.

Мястото й е празно. Веднага след това идва и обяснението.

— Джералдин Ребер снощи е пострадала тежко. На тесния път, който води над падината между къщата на големите момичета и училището. Вие всички знаете, че най-строго бях забранил да се минава по този път именно защото е толкова тесен и опасен, та ако ще да е десет пъти по-кратък.

Ханзи си разбърква кафето.

— Въпреки това Джералдин е минала вчера оттам. Тя е паднала в пропастта. Двете й ръце са счупени, има мозъчно сътресение и лекарите се опасяват, че й е счупен и гръбначният стълб.

— Гръбначният стълб счупен? — изпускам хлебчето. — Чу ли?

— Не съм глух — казва Ханзи.

— Джералдин е в болница във Франкфурт. Телефонирах на майка й. Тя е вече на път. Никой от вас не трябва засега да посещава Джералдин. Състоянието й е много сериозно. За последен път ви казвам, че е забранено да минавате по пътя над падината. Когото пипна, ще получи предупреждение. Знаете, че с три предупреждения напускате училището. Това е. — Шефът бърше лицето си с носна кърпа, безкрайно уморено вдига глава. — А, да, още нещо. Госпожица Хилденбранд си подаде оставката. Всички вие я познавахте, на много от вас е помагала. Тя ми каза, че сбогуването с вас ще й бъде трудно, поради което ме помоли да ви поздравя. Тя винаги ще мисли за вас. — Шефът прави кратка пауза, след което продължава: — Няма никога да ви забрави. Тя вече напусна интерната и сега живее във Фридхайм.

Някой пита високо:

— Но защо си подаде оставката, господин докторе?

Учителите и възпитателите навеждат глави и аз веднага разбирам, че шефът не казва истината, защото гласът му звучи различно:

— Госпожица Хилденбранд беше вече на години и със здравословни проблеми. Вие знаете, че имаше проблеми с очите. Лекарят… лекарят й препоръча спокойствие. Тя е… Тя не искаше да напусне. — Пауза. — Не знам чувствата ви към нея. Но аз изпитвах и изпитвам най-голяма благодарност към госпожица Хилденбранд. И никога няма да я забравя… — Отново прокарва кърпата по челото си.

Сега се изправя Ноа.

— Какво има, Ноа?

— Ставам от уважение към госпожица Хилденбранд.

След това стават всички останали ученици. Само Ханзи продължава да си бърка кафето.

Аз го бутвам.

— О, тези глупости! — казва Ханзи. Но става.

След няколко секунди Ноа сяда. Всички останали също сядат.

— Останете със здраве — казва шефът. Той бързо се отдалечава. По пътя към вратата трябва да мине покрай моята маса. Първо като че ли не ме вижда, но после рязко спира. — А, Оливер…

— Господин докторе?

— Приключи ли със закуската?

Аз още не съм започнал, но и не бих могъл да погълна нищо — нито хапка, нито глътка.

— Да, господин докторе.

— Тогава ела с мен, искам да ти кажа нещо.

Отиваме в неговия кабинет.

— Седни. В трапезарията не казах истината. Поне не цялата истина. Не госпожица Хилденбранд пожела да бъде освободена. Аз я уволних. Бях принуден да я уволня.

Вие ми се свят. Повдига ми се. Нещастието с Джералдин. Счупен гръбнак. Джералдин…

— Слушаш ли ме изобщо?

— Да, господин докторе. — Трябва да се стегна.

— Ти знаеш, че тя беше почти сляпа.

— Да.

— И че краката й отичаха и имаше болки при ходене.

— Не, това не знаех.

На масата стои гарафа с вода. Той пълни една чаша, взема две хапчета и ги глътва.

— Главоболие — казва. — Имам безумно главоболие. Това, което сега ще ти разкажа, трябва да си остане между нас. Няма да казваш на никого. Честна дума?

— Честна дума.

— Разказвам го само на теб, защото госпожица Хилденбранд, преди да напусне, ме помоли. Тя те обичаше.

— Точно пък мен?

— Да.

— Защо?

— Защото се грижиш за горкия малък Ханзи. Тя те беше помолила, когато пристигна тук, нали?

Аз кимам.

— Много ще се радва, ако от време на време я посещаваш. Ти знаеш къде живее във Фридхайм?

— Да.

— Благодаря. И така, съвсем накратко — и госпожица Хилденбранд винаги минаваше по забранения път над падината заради краката си. Защото пътят съкращава разстоянието за Фридхайм, не само за вилата на момичетата.

Но и за вилата на момичетата! Така Джералдин успя бързо да ме настигне, когато си взех гривната на Верена от стаята й.

— Вчера след вечеря госпожица Хилденбранд искаше да разговаря с Джералдин във Фридхайм, в стаята си, в неутрална атмосфера…

— Защо?

— Напоследък Джералдин беше много лабилна и с нея не можеше да се говори. Оценките й ставаха все по-лоши. Поради това госпожица Хилденбранд искаше да разговаря с нея. Тя тръгнала по забранения път надолу с Джералдин, вървяла отпред. Внезапно чула вик, обърнала се и видяла с ужас, че Джералдин се е подхлъзнала и…

— Паднала в урвата?

— Не, още не! Тя висяла във въздуха, вкопчена в някакъв корен. Крещяла за помощ. Госпожица Хилденбранд се втурнала и се опитала да я изтегли, като я хванала за ръцете…

— И?

— Старата дама сигурно нищо не е виждала. Било е тъмно. Тя не хванала ръката на Джералдин, а корена — той бил бял. С дръпването откъснала корена — и Джералдин паднала в дерето. — Шефът става, отива до прозореца и гледа навън. — Госпожица Хилденбранд се върна веднага в училището. Аз извиках линейка. След като откараха Джералдин, госпожица Хилденбранд ми разказа историята.

— И тогава я уволнихте.

— Тя искаше да остане и днес и да се сбогува с всички вас, но това… това аз не можех да й разреша. Още през нощта я закарах с колата си във Фридхайм.

— Защо?

— Тя е в нервен срив. Истеричен плач. Днес сутринта не би могла да се яви пред вас. Така каза и лекарят. Той й даде успокоителни. Сега спи. Следващите дни трябва да прекара на легло. — Внезапно гласът му става съвсем ясен и твърд. — Аз съм виновен.

— Какво?

— Ако гръбначният стълб на Джералдин не се оправи… Бог да й е на помощ, но ако тя… — Той не може да го произнесе.

— Ако тя умре?

— … тогава съм виновен аз, не госпожица Хилденбранд!

— Но това е тъпо, господин докторе!

— Не е тъпо! Знаех от години, че тя представлява опасност за всички — и за самата себе си. Трябваше още преди време да я уволня. Но не го направих.

— Защото я съжалявахте. Защото знаехте колко много обича децата.

— Все едно защо! Не го направих! Ако… ако Джералдин не оздравее, вината е моя, единствено моя!

— Чуйте, господин докторе…

— Няма нужда нищо да казваш. Сега знаеш всичко. Искам да остана сам. Аз ставам и излизам. Той се е втренчил навън в мъглата и виждам как лицето му потрепва.

Във фоайето и по голямото стълбище има много деца, разговарят за Джералдин. Часът е осем без седем минути. Аз тръгвам към изхода, защото имам нужда от чист въздух. Някой ме дръпва за ръкава на якето. Малкият Ханзи. Той шепне:

— Е, видя ли как го направих?

— Кое?

— Ами това.

— Ти ли…

— Шшшт! Да не си луд? Не викай толкова! Нали каза, че трябва да се отървеш от Лъскавата курва и аз трябва да ти помогна, или?

— Да.

— Е? Аз ти помогнах! Тихо-кротко, както го искаше.

Сега вече знам какво разбира Ханзи под „тихо-кротко“.