Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (203)

8.

Верена Лорд имаше вид на умряла. Тя лежеше неподвижно на леглото в голямата, богато обзаведена спалня. Кожата й беше восъчна, устните безкръвни, очите затворени. Шепнеше тихо, без сили.

— Вие сте прочели ръкописа?

— Да, така е — каза Лазарус.

— Тогава знаете всичко — пошепна жената на леглото. На китката на дясната й ръка имаше дебела бяла превръзка.

— Не всичко — каза Харденберг. — За това сме тук. Още в началото на разговора ни трябва да ви уведомя, че не сте задължена да отговаряте на въпросите ми. Можете изобщо да откажете да отговаряте.

— Питайте.

— Това, което е написано в ръкописа на Оливер Мансфелд, вярно ли е?

— Само отчасти.

Лазарус, който се беше посъвзел, повдигна от нощната масичка малко шишенце парфюм, постави го отново на мястото му и тихо каза:

— „Диорисимо“.

— Да — каза Верена. — Това е вярно.

— Кое е вярно? — пита Харденберг.

— Всичко, което Оливер е написал за нас двамата в книгата си. Всичко това знае и мъжът ми.

— А останалото?

— За какво говорите?

— Например за пресниманите страници от книгите с белязаните букви във вашия сейф.

Гласът на Верена става все по-слаб:

— В сейфа ми няма никакви снимки.

— Извадихте ли ги?

— Никога не са били там.

— Госпожо Лорд, защо лъжете?

— Аз… не… лъжа.

— Обичахте ли Оливер Мансфелд?

— Не.

— Той обаче го пише.

— Защото си вярваше. Писал е това, в което вярваше и което желаеше. Както например и историята със снимките. Той с удоволствие би притежавал нещо, с което да изнудва мъжа ми.

— Но не го притежаваше?

— Не.

— Измислил е цялата история?

— Да. Можете да отворите сейфа ми. Можете да претърсите вилата. Също и къщата във Франкфурт. Можете да търсите навсякъде. Няма да намерите нищо, което бихте могли да използвате срещу мъжа ми…

— Според вас.

— Вие го казахте.

— Госпожо Лорд — попита Лазарус, — защо се опитахте да се самоубиете?

— Вече два пъти съм опитвала да се самоубия. Имам склонност да изпадам в истерия и депресия. В пристъп на душевно объркване си прерязах вените.

Инспекторът отбеляза с лека ирония:

— Не съвсем решително.

— Какво искате да кажете с това?

— Ами не ви е изтекла кръвта.

Верена отвори очи и погледна с пренебрежение Харденберг.

— Какво знаете вие?

— Нищо — каза той. — Но бих искал да знам нещо.

— Никога няма да го разберете.

— Може би все пак.

— Никога! И вие, господин Лазарус.

Инспекторът стана, изправи се пред един от прозорците, загледа снежната вихрушка с гръб към Верена и попита:

— Кога видяхте за последен път Оливер Мансфелд, госпожо?

— Преди… преди той да замине за коледните празниц…

— Не е вярно. — Инспекторът блъфира. — Имам свидетел, че на седми януари следобед Оливер ви е телефонирал и сте се уговорили да се срещнете. Освен това в ръкописа той споменава, че този ден след завръщането си от Люксембург е искал да се срещне с вас в старата кула до училището.

— Това е само роман, нали? Откога полицията разследва смъртни случаи по романи.

— Това не е роман — каза Лазарус.

— А какво?

— Изложение на фактите.

— Смешно!

— Щом съм толкова смешен, защо плачете, уважаема госпожо?

— Не плача — каза Верена и изтри със здравата ръка сълзите от лицето си. Сега трепери толкова силно, че Лазарус извиква:

— Господин инспекторе?

Харденберг бавно се обърна.

— Все пак…

— Истерия — каза инспекторът преднамерено грубо. — Уважаемата госпожа току-що ни каза, че е склонна към истерия. — Не се тревожете, господин Лазарус. — Той застана до леглото и повдигна лицето на плачещата жена. — Вие сте лъжкиня и предателка.

— Какво си позволявате? Аз… — Верена не довърши изречението докрай.

Вратата се отвори. Влезе Манфред Лорд.

— Надявам се, че не преча — попита той усмихнат.

— Точно обратното — каза Харденберг.

— Много ми е неприятно, господин инспектор. Извинете, господин главен инспектор. Но вие нямате заповед за обиск. На вас дори не ви е възложено официално да ни разпитвате…

— Мога да получа всичко необходимо за половин час по радиовръзката.

— Да, но не сте го направили! Разпитвате една отпаднала нервна жена и както мога да предположа — не плачи, скъпа, — без да се съобразявате с нищо. Имам приятели в Дирекцията на полицията във Франкфурт. Ще ви препоръчам да бъдете много предпазлив. Успокой се, скъпа, бъди спокойна.

— Господин Лорд, един човек е умрял.

— Да, господин Харденберг. Любовникът на моята жена. Оливер Мансфелд. Колко жалко.

— Вие смятате, че е жалко?

— Моля ви, инспекторе, един толкова млад човек! Нямате ли сърце?

Верена въздъхна и обърна глава настрана.

Лазарус взе хапче.

Манфред Лорд се разходи усмихнат из стаята.

— Мисля, че мога да отговоря на всичките ви въпроси. Жена ми е все още много потресена от смъртта на Оливер. Нали, скъпа?

Верена отново се разплака. Покри лицето си с длани. Плачеше безгласно, без да хълца. Изглеждаше така, сякаш силите са я напуснали.

— Разказвайте — рече Харденберг.

Манфред се настани в едно старинно кресло, кръстоса крака и допря върховете на пръстите си един в друг.

— Вие искате да чуете цялата истина?

— Естествено.

— Както желаете. Вижте, при моята професия с цялата истина обикновено се печели най-много.

— Говорете — каза Харденберг.

Манфред Лорд заговори.

Това, което той разказа, в голямата си част отговаря на истината. В повечето случаи Манфред Лорд лъжеше или премълчаваше събития, които можеха да го уличат. Това е разбираемо и човешко.

Но ние искаме да се знае цялата истина и нищо няма да премълчим. Зрителят на битката има този шанс. Разбира се, без никакъв шанс той самият да спечели.