Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (14)

13.

„А“ е страхотен. Знаете ли „Карлтън“ в Ница? Е, нещо такова.

Три паркинга. Вляво игрище за голф. Тенис кортове. Шадравани, ярко осветени. Мерцедес, мерцедес, мерцедес, БМВ. Пак мерцедес. Нищо друго няма да видите тук. Портиерът в ливрея дръпва въртящата се стъклена врата за прекрасни дами с вечерни рокли, достолепни господа в смокинги. Оркестровата музика долита до мен, докато аз бавно минавам покрай сградата.

Значи тук си дава среща каймакът на франкфуртското общество; тези, които са построили тук, горе, къщичките си. Тук е изисканото място за отдих, където отсядат за почивка управители и генерални директори. Тук вероятно настаняват и мацките си за разтуха. Колко практично! Само на половин час от Франкфурт. На госпожа съпругата винаги може да се каже, че тук има заседание. Някакви срещи сигурно винаги се провеждат в тази огромна сграда. По дяволите!

Норки, визони — едни от други по-хубави. И като си помисля, че преди двадесет и една години започнахме най-голямата война в историята, преди петнадесет години я загубихме…

Пиколо носи кутия с целофан. В нея сигурно има тридесет орхидеи. Какъв късмет, че я загубихме. Войната, искам да кажа. Кой знае дали иначе щяхме да сме толкова добре.

Но къде е Верена Лорд?

Че няма да застане точно пред портала, ми е ясно. Тук вероятно някои познават и нея, и господин банкера. Обаче отдавна отминах входа, отминах целия хотел, наоколо е тъмно. Тук-там проблясват жалки светлинки.

Какво е това, госпожо?

Момент!

В края на улицата е застанало малко момиченце, до него виждам грамаден светлокафяв боксер с провесен език. Малката ми маха с ръка. Нежно същество — руса коса, сплетена на плитки, сини очи. Синя жилетка. Бяла рокля. Чорапки на синьо-бели ивици. Бели обувки.

Спирам. Свалям прозореца. Малката ме оглежда адски сериозно и пита:

— Ти ли си чичо Мансфелд?

— Да, Евелин.

— Откъде ми знаеш името?

Не беше трудно да се сетя, нали?

— Едно пиленце ми го каза. Качвай се.

— Може ли с Асад? Той си е моето куче, знаеш ли?

— Ела, Асад — казвам аз, свалям дясната облегалка и Асад задъхан се изкатерва зад мен.

— Ти също — казвам на Евелин и връщам облегалката.

Тя се качва. Потеглям. Евелин държи в ръката си шоколад.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Яж си го. Сигурно обичаш шоколад.

— О, да — казва тя и отхапва. — Марципан още повече. Марципан обичам най-много.

— Ясно — отвръщам аз. (На мен ми призлява дори от самата дума.)

— Добър вечер, чичо Мансфелд — казва любезно тя и ми подава ръка. — Седнала не мога да направя реверанс. Иначе винаги го правя.

— Аз също — отговарям.

Тя прихва.

— Да, сега го вярвам — едва не се задавя с шоколада.

— Кое?

— Което каза мами.

— Какво каза мами?

— Трябва да те заведа при нея, защото си добър и ще ни помогнеш.

— Да помогна?

— Да — почти прошепва. — Ти знаеш. Заради тате. Никой не трябва да знае за срещата ви.

— Не, никой, Евелин!

— А най-вече тате. Той не ми е истински баща, знаеш ли?

— Знам всичко.

— Браво, чичо Мансфелд. Аз те харесвам.

— И аз те харесвам, Евелин.

Това е истина. Изобщо обичам деца. Приятели са ми се подигравали, но е истина — няма нищо по-мило от малките деца. Нали?

— Къде е мами?

— Там вдясно завива един път. Него трябва да изкачим. Мами ни чака. Тук тя не можеше да чака. Заради хората, разбираш ли?

— Да.

— И аз трябваше да я придружа. Заради градинаря. И слугата. За да не могат да кажат на тате, че мами пак е излязла сама. Казахме, че излизаме на разходка.

— Вие нямате тайни помежду си, а?

— Не, ние си казваме всичко. Тя има само мен. Ето я там.

Изкачил съм един доста тесен горски път с вековни дървета от двете страни. По-нагоре виждам някакъв стар градеж. Какво е това? Наблюдателница?

Там стои тя, полускрита зад едно дърво, пак с шала на главата, но без тъмните очила, облякла е тъмносин шлифер с вдигната яка, коланът е пристегнат. Лицето й е съвсем бледо. Дали е само от светлините на фаровете? Спирам пред нея. Евелин веднага слиза от колата.

— Асад!

Боксерът изскача след нея.

— Ще ви оставя сами, докато ме извикате.

— Да, миличко.

— Но, моля те, остави поне фаровете, иначе ме е страх. Ела, Асад!

Боксерът тича след нея, докато тя подскача по пътя за старата кула.

— Какво има? — питам аз.

— О, господи — казва Верена. — Значи не сте я намерили?

— Кое?

— Гривната ми.

— Загубили сте си гривната?

Тя само кима, вади фенерче от джоба на шлифера си и осветява пода на ягуара. Слизам. Вдигам седалката. И аз светвам с джобно фенерче. Претърсваме цялата кола поне пет минути. Нищо.

Чувам всевъзможни птичи и животински гласове — в гората има много шумове. Пред нас виждам малката и нейното куче като силуети. Евелин търси пръчки и ги хвърля, а Асад ги носи обратно и току излайва. Накрая сядаме един до друг в колата, вратите са отворени, пак усещам парфюма й.

— Имате ли цигара? — пита тя толкова тихо, че едва я чувам.

Давам й, паля и аз и двамата пушим. За момент ми става много криво, защото може би тя смята, че съм откраднал гривната. Но ми минава, когато тя слага ръка на рамото ми и казва дрезгаво:

— Докарах ви само неприятности.

— Не говорете така. Съжалявам. По време на пътуването ви казах, че закопчалката се е отворила. Спомняте ли си?

Тя кимва.

— Когато хванахте кормилото и ви ударих, чух нещо да издрънчава. Тогава сигурно е паднала.

— Но къде е сега?

— Когато слязохте при дъба…

— Там претърсих всеки сантиметър.

— Може би някой ви е изпреварил.

— Да — казва тя, — може. Настанихте ли се вече в интерната?

— Трябваше да изчакам директора. Но аз бях заключил колата. Никой не би могъл… — И внезапно се сещам. — По дяволите!

— Какво по дяволите?

— Момичето — казвам аз. — Онова проклето момиче!