Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (25)

1.

— Germania omnis a Gallis Raetisque et Pännoniis Rheno et Danuvio fluminibus, a Sarmatis Dacisque mutuo metu aut montibus Separator; cetera Oceanus…^[1]

— Стига — казва Порчето. — Достатъчно. Моля, преведете, госпожице Ребер.

Първи училищен ден, последен учебен час. Латински. 5 септември 1960. Поглед към часовника. 12:10. Часът ще свърши в 12:30…

В осми клас има двадесет и двама ученици: дванадесет немци, трима французи, един англичанин, трима швейцарци, един японец и двама австрийци. Седим в светла, модерно обзаведена класна стая с тръбна мебел, наредена в полукръг. Няма подиум със старомодна катедра. Учителят седи на маса със стол наравно с нас.

— Е, госпожице Ребер, ще имате ли добрината да започнете?

Госпожица Джералдин Ребер. Лъскавата курва. На дневна светлина мога добре да я разгледам. Мога да разбера прякора й. Не че е поразяващо хубава, истински хубави са всъщност само краката и гърдите й… Но тя е секси, предизвикателна. Косата й с цвят на лъвска грива е толкова високо тупирана, че е почти смешно. Устните й са със светло червило, а миглите й са почернени с туш. Носи бял, едро плетен пуловер, поне два номера по-малък. И естествено, дълъг гердан от стъклени перли (зелени), гривна — дрънкулка с висулки по нея, и пръстен, толкова голям, колкото и евтин, значи много голям. Пак носи широка набрана пола, този път зелена, и вече ми е ясно защо предпочита такива поли. От днес сутринта тя флиртува с мен.

На закуска срещнах сакатия Ханзи и той ми каза:

— Лъскавата курва всички я мразят, защото не може да понася двама души да са гаджета. Тогава се пуска да омае момчето, докато изостави момичето и тръгне с нея.

Ханзи знае всичко.

— Но не е само това. Дойде ли нов, тя се втурва към него. Смях, ти казвам — хване ли новия, повече не се интересува от предишния, все едно е никой, докато пак не дойде някой нов.

От осем часа тази сутрин за Лъскавата курва аз съм „новият“, седнал точно срещу нея. Така виждам краката й. Джералдин знае, че има хубави крака. Тя носи обувки с много високи токове, което, както казва Ханзи, е забранено, но тя си го позволява, и тъмни мрежести копринени чорапи последен вик на модата! Кръстосва непрекъснато крака, за да покаже всичко. И така ме гледа, че вероятно трябва да пламтя и да тръпна, ако не бях все нещичко преживял.

Естествено, е слаба ученичка. Зад нея седи русо високо момче, което се опитва да й подсказва. Казва се Валтер Коланд, така ми беше казал Ханзи.

— Той ходи с нея. Тоест преди ваканцията ходеше с нея. Сега е твой ред. Ако щеш вярвай, до три дни Валтер ще бъде аут.

Вярвам ти, Ханзи, вярвам ти на всяка дума! Горкият Валтер. Той между другото все още не е забелязал нищо. Или се преструва. Джералдин не може да разбере какво й подсказва Валтер. Порчето крещи:

— Коланд, още една дума и ще докладвам в дирекцията.

След което Валтер млъква и Джералдин започва да пелтечи безнадеждно:

— Германия… значи, Германия в своята цялост…

Този Тацит го знам вече наизуст. (Два пъти повтарях осми клас.) Лесно мога да помогна на Лъскавата курва, но, първо, тя е доста далече от мен и, второ, имаме малкия проблем с гривната, нали? Затова ми е по-приятно да й гледам краката и черните гащички.

— Стига! — крещи Порчето. Той все крещи. — Казах ви, Коланд, да мълчите! Още един път и наистина ще докладвам!

Може би трябва да кажа няколко думи и за Порчето. Значи той се казва Фридрих Хаберле и е новият учител по латински. И той е нов като господин Хертерих, следователно класът веднага го взема на подбив. Дошъл си е с прякора. За нещастие на Порчето от интерната, от който идва, е изхвърчало едно момче, което започва тук шести клас и което по време на закуската ни даде пълна информация за доктор Фридрих Хаберле.

— Пълен нещастник. Можете да го въртите на пръст. Има жена и три малки деца. Мечтата на живота му беше собствена къща. Той се блъска и пести и не си позволява нищо, и на жена си нищо, и на децата си нищо — всичко за миличката къщичка. Преди няколко месеца откри нещо тук, във Фридхайм — една вила от края на миналия век на изгодна цена. Аз не бих искал дори да бъда погребан в нея. Но той е щастлив! Заради вилата смени интерната и пристигна тук.

— Ахилесовата му пета? — осведоми се Волфганг.

— Няма.

— Глупости. Всеки има. Момичета?

— Мили боже! Той не поглежда момичета, той е идеалният домошар, умира за жена си, децата…

— И къщичката, ясно — каза Ноа нетърпеливо. — Но как можем да го въртим на пръста си, щом изобщо няма никакви слабости?

— Не съм казал, че няма слабости. Той е изтъкан от слабости! Ще видите. Понася всичко. Заплашва, но не прави нищо. Кротък е като агне. Няколко седмици ще вдигате при него дандания колкото си искате — след това от само себе си ще престанете. Ужасно е уморително, като не срещаш съпротива. Между другото е първокласен учител — в случай че някой от вас се интересува от латински. Което аз лично не мога да си представя.

— Напротив, аз — обади се Ноа. — За мен е много интересно.

— Ако учиш, дори е добър с теб. Но едно можеш да кажеш на вашите момичета — ако не знаят нищо, а те никога нищо не знаят, — Порчето ги оставя да се провалят. Номерата със свалки, дълбоко деколтирани блузи и въртене на очи не му минават. Порчето е желязно моногамен.

Май е вярно. Джералдин във всеки случай сега опитва, напълно безуспешно, да играе с Порчето прелъстителни игрички. Тя му показва всичко, което има, но той не й обръща грам внимание.

Между другото, Порчето е идеален прякор. Хаберле е дребен, очите му са като копчета, а ушите не само са дръпнати назад, но са кръгли и стърчат нависоко. Освен това цялото му лице се съсредоточава в една-единствена точка — агресивен нос, като луковица. Под него е малката уста с остри грозни зъби.

Горкичкият! И очите му са зачервени!

И вони на пот. Не че не се мие. Аз съм убеден, че той жули сутрин и вечер подмишниците си и всичко друго до разраняване. Макар и с най-евтиния сапун (къщичката!). Не, миризмата има друга причина и дори го съжалявам. Понеже непрекъснато пести, носи двуреден костюм с големи подплънки на раменете, който е поне отпреди десет години. Десет дълги години той се е потил в него, когато се е вълнувал, когато се е преуморявал от работа. Нали знаете, дрехата вече е просмукана от пот.

Съжалявам Порчето. Той е една клета гадинка. Класът веднага го е определил. Всички го виждат. Мухльо.

Въпреки това — трябва да кажа в защита на Порчето — в началото на часа нещата изглеждаха по-иначе. Не забравяйте, че всички ние изглеждаме като великани пред дребния учител, който положително не е много як, а положително не е и много смел. Когато той влезе, Гастон, единият от французите, извади табакера с енфие, отвори я и смръкна усърдно. След това я подаде на Волфганг и той направи същото. (Вече писах. Тук подлагат всеки нов на изпитание.)

Порчето стоеше като истукан, побледня, почервеня, но не каза нищо. Просто нямаше думи. Момичетата се кискаха. Табакерата достигна до трето момче. Порчето каза:

— Ще започнем с четенето на „Германия“ от Тацит. Моля, отворете текста.

Това наистина не беше най-добрият ход. Веднага се случи следното — никой от нас, двадесет и двамата, не посегна за своя Тацит. Табакерата продължи пътешествието си. Смъркаха един след друг. Иначе беше съвсем тихо. Ние не казвахме нищо, той не казваше нищо. Гледаше ни безмълвно. В класа има шест момичета и шестнадесет момчета. Можете да си представите колко време мина, докато всичките шестнадесет момчета смръкнат от табакерата. Последният, шестнадесетият, стана и върна табакерата на Гастон. Аз наблюдавах Порчето през цялото време. Първо се опасявах, че ще избухне в плач. Изведнъж гледам — той е намислил нещо! И наистина, когато Гастон спокойно искаше да си прибере табакерата, Порчето му каза:

— Аз тук съм нов, но трябва да отбележа, че маниерите ви са за никъде. Това, че и на гостенина също се предлага, не сте ли го чували? Вкъщи всичко ли изяждате сами и оставяте другите да гледат? Нямах представа!

Такъв ход може да ви свари неподготвени, нали? Другите не бяха наблюдавали Порчето така внимателно като мен. Гастон съвсем се смути и подаде на даскала табакерата.

— Извинете, господине, не знаехме, че…

— Да, да — каза Порчето, — има много неща, които още не знаете!

И смръкна. Главата си режа, че смъркаше за първи път в живота си и направо му призля, но се справи. Все пак току-що беше видял шестнадесет пъти как се прави.

— Сърдечно благодаря, Гастон — каза Порчето.

За миг всички останаха безмълвни. После Волфганг казва гласно на Ноа:

— Това момче ни осведоми погрешно. Той не е чак такъв мухльо.

— Да изчакаме — отговори Ноа.

И излезе прав. Няколко минути по-късно поради едно нахалство, което Валтер си позволи, Порчето загуби самообладание. И започна да крещи. А така добре се владееше. Беше постъпил толкова умно. Всичко рухна. Той само крещеше. И още крещи…

— Докога ще чакам, госпожице Ребер? „Германия в своята цялост…“ — какво ще рече?

Разбира се, тя няма никаква представа.

— Никой друг ли не може да отговори?

12:12 часа. Време е вече. Аз вдигам ръка.

— Да, Мансфелд?

— Не ми е добре, господин докторе.

Бурен смях. Порчето пребледнява. Добре де. Един враг повече. По латински, след като за трети път минавам същия материал, той и без това не може да ме приклещи. Другите мислят, че си правя майтап с Порчето. Значи един враг и двадесет и един приятели. С едно изречение! Добавям:

— Боя се, че трябва да изляза.

Той само кимва мълчаливо и изглежда много нещастен.

Отивам към вратата, докато ръка вдига Фридрих Зюдхаус. Той е първенецът на класа, антипатично момче с двуличен вид и нервен тик на устата.

— Моля, Зюдхаус.

— Германия омнис, Германия в своята цялост е отделена от галите и от ретите, и от панонците чрез реките Рейн и Дунав, от сарматите и даките чрез взаимния страх и с планини…

— Чудесно, Зюдхаус, благодаря ви.

Волфганг ми беше казал, че бащата на първенеца е стар националсоциалист, а сега е на висока длъжност, главен прокурор. За малко да напиша: сега, разбира се, е на висока длъжност.

Трябва да побързам да стигна до вилата на момичетата.